електронна книга

Карел Хинек Маха

превод от чешки език: Атанас Звездинов

НЕЩО ЗА ПРЕВОДА

Всеки превод на художествено произведение е предизвикателство. Но преводът на поезия е особено предизвикателство. При него освен всичко, което е нужно за един сполучлив превод на проза, се изисква и поетическо майсторство. Ако преводът на поезия е илюстративен, ако казва на пръв поглед същото, но липсва художественото внушение на поета от оригинала, то това не е неговото произведение. Преводът на поезия не може да бъде илюстративен, той трябва да бъде органичен. Това се отнася в още по-голяма степен за превода на творба от гениален поет, който вече е изключително предизвикателство.
Ето с това съзнание и с тази отговорност преди доста години започнах да превеждам поемата „Май” на Карел Хинек Маха. От собствен опит знам (и съм го вградил в творческия си метод на преводач), че верен на автора преводачът на поезия може да бъде само тогава, когато максимално точно следва и спазва освен неговите идейни и художествени възгледи и внушения, и формата, в която те са поднесени, авторовите изразни средства. Когато се придържа максимално близко към образната система, към ритмичната и музикална структура, към римната схема на автора. ( Нали самото майсторство на римуването е цяло изкуство.) Непременно трябва да се спазват и добавените към тях специфични особености на авторовите изразни средства. Казвал съм си ( и още си казвам ), че това е почти невъзможно. И все пак се изкушаваме и мислим почти задължително да положим големи усилия в тази посока.
Знаех, че Карел Хинек Маха е върхът на чешката романтична поезия. Че е владетел на душевните контрасти. Че е създател на нов стих и език. Че е автор с изключителна изобразителна сила, с изтънчено чувство за природата, с необикновена надареност за музикално озвучаване на стиха и симфонично звучене. Че е чешкият лироепически майстор на глъбинното душевно и философско проникване с общочовешко значение. Знаех какво са казали за него най-големите чешки поети и критици. Ян Мукаржовски му признава, че той: „Повече от всеки друг поет на новата чешка литература е в най-истинския смисъл на думата поет. Ф.К. Шалда нарича Маха: „Първият музикален гений, накарал сърцевината на нещата да зазвучи.” Ярослав Вълчек признава, че Маха е: „Най-великият изразител на душевната еманципация”, като се аргументира, че „Притегателната сила на Маха, неговата магия се съдържа в дълбочината на мисълта, в пластичните и одухотврени огнени цветове на пейзажа, в плавното музикално слово.” А поетът Франтишек Халас възкликва, че: „Денят, в който е издаден „Май”, е денят на Успението Богородично за нашето (разбирай чешкото) поетично слово. Озарението на тъмнината и небитието, доловено от него с такъв фин усет, в скитанията и бягствата от земята любима към смразяващия дъх на земята предчувствана и неотменното чувство на отчужденост от всичко и всички, преливащо в непокорство и съпротива, са основа за приемственост на всички нови завоевания на поезията.”
Поемата „Май” е най-издаваната книга в Чехия. Всяко ново поколение я преоткрива и се съизмерва с нея. Затова тя е винаги съвременна. Затова е призната за основополагащо произведение на модерната чешка поезия.
Всичко това ме изпълваше с изключителен респект. Четях оценките на големите имена и в оригинала намирах неоспоримо основание за тях. Искаше ми се това внушение да бъде постигнато и на български. Това навярно бе непосилна задача. Затова и усилията ми траяха с години. Превеждах само когато бях нажежен от поета и поемата. За да ви предложа книгата в годината на 200 годишнината от рождението на поета.
Чувствах за свой поетичен и бохемистичен дълг да преведа двамата най-големи чешки поети: Карел Яромир Ербен и Карел Хинек Маха. Но диаметралната противоположност на техните гениални същности- единият, автор на майсторски балади на фолклорна основа, възрожденски пазител на традицията, а другият - космически философски поет - връх на чешката романтична поезия и първият чешки европейски поет, явно изискваше освен всичко друго и време за зреене, което се оказа десетилетия. Дано този нов превод на „Май”, който за първи път в България е съобразен изцяло с всичките особености на оригинала: поетическото внушение, музикалната полифоничност, римната му и ритмична схема и структура, пълното съответствие на смисловия потенциал, намери и твоето признание, драги читателю.

Атанас Звездинов
2010 година

                            Далечен е пътят ми!
                            Напразно ме викате!!

         На многоуважаемия и благороден господин
         ХИНЕК КОМ,
         достоен пражки гражданин
         и горещ родолюбец,
         в знак на уважение посвещава

                                             АВТОРЪТ

Чехите добър народ са!
Всеки в нужда знае, че
щом от чех потърси отзив,
той ще му се притече.
И на неприятеля си
чехът знае да прости.
Чехите добър народ са,
верен техен син си ти.

Хор

Верни чехо, наш си брат,
с вярно си сърце признат!
Чехите народ са храбър
и непобедими в бой..
Който срещу него сабя
вдигне, ще загине той.
Чех ли влезе в люта битка,
сигурно ще победи.
Чехите народ са храбър,
верен техен син си ти.

Хор

Верни чехо, наш си брат,
с вярно си сърце признат!
Чехите народ са верен,
верността за тях е чест.
За родината и краля
и смъртта за тях е жест.
“Боже, кралю, земьо моя!”
чехът тъй издъхва. Ех!
Чехите народ са верен,
Техен син си- верен чех!

Хор

Верен чехо, наш си брат,
С вярно си сърце признат!
Верен син си с чешки корен,
верен си на брата брат.
Чешкият език е твоят
от предците ти заряд.
Чешки планини, долчини,
чешки китен, китен край,
ти отечество любимо
и най-мил за чеха рай.

Хор

Чехо, роден си деец,
затова с поклон венец
чешкият ти вие Май!

1.

Настана вечер - първи май -
вечерен май - за ласки час.
Зове любов гугуткин глас
в ухаещия боров рай.
За обич шепне стихнал мъх,
разцъфнал клон навява жал,
на роза славей е запял,
дарила го с омаен дъх.
На езерните храсти в мрака
звучи стаена тъмна скръб,
брегът ги стяга в своя ръб,
внезапно слънце - друг свят сякаш,
разпръсва в миг лазурни ленти -
любовни сълзи мимолетни -
като искрите възвисими
на вечната любов във храма
и сажди - щом любим с любима
горят, дордето обич има
и се разделят, щом я няма.
Луната в пълния си чар
загадъчно мени лика си,
както любим любима търси
и в розова сияе жар.
Във водите в себе си се взира -
по себе си в любов примира.
И замъци се виждат как
пълзят едвам един към друг
и се прегръщат ниско тук
в скута на светкащия мрак,
докато призрачно се слеят.
С тях и дърветата се реят. -
А най-отзад - куп планини,
бреза към бора там клони
и той към нея, а в потока
вълна с вълна се слива в скока
и всичко от любов звъни.

Седи девойка прелестна
под дъб крайбрежен на скалата,
над езерото стеле се
надеждата й в далнината.
Нозете й са още в синьо,
а недалеч разцъфва злак,
все по и по-зелен е, пак
в разсъмването ще премине.
Над езерното ширине
отпаднал взор напред простира,
над езерното ширине
не друго - звезден прах съзира.
Девойка красна, ангел паднал,
цвят, вехнещ в пролет безпощадна,
в чиято бледност дремят феи,
по устни, взор, чело прекрасно,
часът, що всичкото отне й,
по тях черта печална драсна.

Така залязва двайсети ден,
сън крачи в тоя край стаен.
Пожарът сетен бавно гасне,
небето розовее ясно,
над зъберите сини мига:

“Не ще се върне вече той!” -
нахлува в нея непокой!
Гърдите й въздишка вдига,
сърцето в будна болка бди
и стенат тайнствено водите
с риданията в нея скрити.
Сълзите й таят звезди
и по лицето й се спускат.
То лед е - жар искрите техни,
небето падащи напускат,
но паднат ли на цвете, вехне.

Виж, на брега се мержелее,
над стръмното наведена,
ветрецът шалчето й вее.
Напрегнато е вгледана. -
Трие лицето мокро тя,
с ръка засенчва погледа -
отправен той в далечен край е,
там мият планина водите,
искри се гонят по вълните,
щом със звезда звезда играе.

Подобно гълъбче най-бяло
под черен облак литва тя,
лилия водна разцъфтя…
По тъмните талази живо
от планината се задава,
по езерото нещо плава.
Съвсем е близо. Тя открива,
че не е щъркел бял крилат,
и гълъб не е, ни лилиев цвят,
платно и лодка вятър носи,
веслата й помагат коси,
оставят ивици обратни.
Цъфтят над близката дъбрава
върху небето рози златни
и тъй челата позлатяват.
А лодката пристига, бърза!
“Това е той! С пера и с цвете
на шапката. Под нея свети
окото!” Лодката привърза.
И леко този склон висок
лодкарят бързо извървява.
Девойката поруменява
и скрита зад дъба, насреща
се втурва, тича, сетен скок
и е в прегръдката гореща. -
“Но о, горко ми!” - вижда тук,
на светлото, прегръща друг!
От ужаса кръвта й спира.
“Къде е Вилем?” - вик звъни…
И тихо думите подбира
лодкарят, да й обясни:
“Там кула край брега стърчи -
затвор, по сянката личи
и в езерото тъне впит
чак непристъпният й зид.
Там тъне в тежки мисли Вилем,
пред утрешната смърт безсилен.

Позорът свой, вината твоя
узнал, на твоя прелъстител,
баща си, станал отмъстител.
Възмездие руши покоя.
Ще мре позорно. Ще усети
спокойствие, чак щом горкото
на кол посърне му лицето,
а костите - на колелото.
Бе господар на лесовете!
Ти за срама му виновна, клета,
от мен и света бъди проклета!”

Обръща се, сега без глас -
по склона спуска се завчас,
намира лодката в скалите.
Лети по-бърз от щъркел пак,
смалява се до цвете чак
и ще се скрие в планините.

Тихи вълните са, тъмен вирът,
всичко в лазурния плащ се е скрило,
бялва се дреха над водния кът,
шепне природата сякаш: “Ярмило!”
И в глъбините: “Ярмило! Ярмило!”

Сега е вечер- първи май-
вечерен май- за ласки час.
Гугутка за любов в захлас:
“Ярмило! Ярмило!! Ярмило!!!”

2.

От небето се откъсва
мъртва, падаща звезда,
своя вечен дом потърсва,
за да легне навсегда.
Всеки гроб с плача й вика -
екот страшен, без предел:
“Краят си кога ще стига?”
Нивга. Нийде. Празна цел.
Край кула бяла ветри трепват,
вълни под нея си нашепват.
Сребро по бялата стена
разлива бледата луна.
Но в кулата тъмна тъмница владее
или пък на месеца светлата мощ
през тясно прозорче прониква, светлее
и прави прозрачна най-черната нощ.
Стълб тук на стълба си рамо подава
през тъмнината. Вятър отвънка
носи на всеки затворник разсънка,
с косите му заиграва.
Грохнал край каменна маса там,
главата в шепи заравя
и коленичил ли, седнал едвам,
потъва в мисли-жарава.
Както по месеца облаци рой,
тъй в тях обвива душата си той,
мисъл след мисъл изтлява:
“Бездънна нощ, с воала свой
скриваш селцето в оня край мой,
жалещо своя бездомник! -
Жалещо? Сън е, че жали мен!.
Отдавна то не ме помни.
Щом като новия, ясен ден,
над него утре настане,
позорно ще съм обезглавен,
а то като в първия ми ден
ще живне в глъча си ранен.”

Замлъква. В свода глух, студен,
в колоните подпрели
гласът му пак се стеле,
докато в ужас вцепенен,
във каменното дъно
в съня си ще потъне.

И тъмна тишината пази
и мами време оттогава,
затворникът - пак младостта си
сега в съня си преживява.
Как помни толкова назад -
сънят му там го връща млад,
сълза от миглата му капе,
сърцето в чувства се разтапя -
напразна скръб в отминал свят.

Зад езерото - хълм след хълм е,
дето планински край е,
посред горите- като насън е -
той е дете, играе.

И от баща си изгонен, в сган
посред разбойници тъне.
После за главатар избран,
разни дела той нечувани върши,
вредом с тях се прочува там бърже,
“Горски цар” после е назован.
За свойта роза с тъжна участ,
възпламенен от мъст нали е,
за прелъстителят научил,
после баща си ще убие.
Затуй в затвор е окован
и ще умре обезглавен,
ех, утре този вожд презрян,
щом грейне в планините ден.

Грохнал край каменна маса там,
главата в шепи заравя
и коленичил ли, седнал едвам,
потъва в мисли-жарава.
Както по месеца облаци рой,
тъй в тях обвива душата си той -
мисъл след мисъл изтлява.

“Убиец - аз. Съперник - той
и неин прелъстител!
Не го познах. Нямам покой,
за двама мъст изпитал.
Нали по бащината власт
бях зъл, вместо да прося?
Чия вина изкупвам аз?
За чий грях клетва нося?

Невинен съм. В живот-захлас,
поддаден на измамна страст,
наказах за обида.
А щом извършил съм това
не зарад своята глава,
защо на смърт да ида? -
Във вечността? Тъй рано? Аз…”
От ужас той загубва глас
И вдън стените тъне, вдън…
И неми сенки на неща
заемат скута на нощта,
а паметта му - следващ сън.

“Ах, тя е, тя е! Ангел мой,
преди да литнем, ти падна!
Подлец баща ми? Защо той?
Проклет съм!” С горест прозвъня
веригата, щом ето на
изправи се, да хвърли взор
над езерния мрак заспал,
удавил водния простор.
Скри облак този месец цял,
но над планинските води
потрепват вече рой звезди.
Просветват по вълните те,
затворникът с тъга ги гледа
и с всяка светлинка най-бледа
в сърцето болката расте.
“Прекрасна нощ! Прекрасен свят!
Как мракът в светло се превърна.
Ах, утре ще си ида млад
и вече нищо не ще зърна!

И както облачният мрак
все повече се разпростира,
и неговият гасне зрак,
звъни веригата му пак
и всичко в тишина умира.

От планина до планина
на мрака птицата порасна.
Дълбока нощ е, ето на -
нашир и длъж тъма е празна.
Чуй! Откъде ли сладък глас
в нощта прониква синя,
рог горски в този нощен час
разлива звуци фини.
Унася всичко този звук,
далечината дреме.
Затворникът във него тук
забравя свойто бреме.
“Животът има сладък глас -
мил като нежна струя,
но утре, ах, във кобен час,
от утре нивга, нивга аз
не ще го вече чуя!”
Затворникът пак грохва - с глух
звук дрънва пак синджира,
сърцето в нощния търбух
пак мъката раздира,
а рогът гали всеки слух
и като плач умира…
“Ще бъда ли? Макар и ден?
Какво за мен? Какво за мен?
Мъртвецът не сънува?

Животът сън ли е съвсем -
сега съм жив, щом грейне ден,
какво ще ми се струва?
И всичко, дето тук мечтах
и на земята не познах,
нима и Там мираж е?
Кой знае? - Кой ще каже?”
И пак замлъква. Тиха нощ
тъма над всичко лее.
И месецът загубва мощ,
звездите - своя ореол
и в тъмнината всеки дол
същ гроб далечен зее.
Замлъква вятър, всеки друг
шум и на рога горски звук
и в дългата затворна зала
мъртвешка глухост се е свряла.
“Дълбока нощ, ех, тъмна нощ,
най-тъмна в мен настава.
Върви си, мисъл!” Чувство с мощ
ще я преодолява.

Звън от стените отцеден,
след капка капка клин е -
те падат с кух, еднакъв глас,
сякаш нарочно разчленен,
за да отмерва час след час -
звън - гине - звън и гине,
звъни и гине, гине свяст.

“Ех, дълга нощ, по-дълга нощ,
за мен най дълга става…
Върви си, мисъл!” Ужас с мощ
пак я преодолява.
Дълбок покой и капкин глас
пак глухо мери час след час.

“О, мрачна нощ, простряла скут
без лунна жар, без звезден плам
и само сянка вее студ
и нищо, нищо светло там -
само тъма в излишек.
Едно е всичко, без предел -
мигът безкрайност е приел,
не чезне нощ, не иде ден
и времето не диша.
Там няма - няма - няма цел -
там вечността се взира в мен
и нищо зримо не е.
Там има само празнота -
навсякъде край мен е тя,
там само празно зее. -
Безкрайно тихо. Ничий глас.
Безкрайно място - нощ - и час.
За мисълта е смъртен плен,
той “нищо” се нарича.
Умре ли утрешният ден,
там аз ще бъда въдворен…
Затворникът се свлича.

Лекички вълни потрепват
под стените на затвора -
на затворника нашепват
сън, не искат да го сепват-
искат той да го обори.

Верига издрънчава. Щом
я чува, тръгва тъмничаря
към пленника си крадешком,
да не го сепне от кошмара.
Фенерът му от стълб на стълб
изпраща светлина по-бледа
да освети не би могъл
такава тъмно-тъмна площ
във тази пусто-пуста нощ-
отвред все мрак го гледа.
Освен вторачения зрак
на пленника, потънал в мрак,
в невидимото вперен,
докато светлина не се
разлее в бледото лице
и пръсне мрака черен.
Грохнал край каменна маса, сам
глава си в длани опира
и коленичил ли, седнал едвам,
отново в немощ умира.
Да шепне само би могъл,
че сън го пак измъчва зъл.

“Дух мой, душо моя…” Едва
цедят се някакви слова
през стиснатите устни.

Но щом гласът се появи
и страшна дума промълви,
веднага го напусне.

Пристъпва стражът, хвърля блик
фенерът в този страшен лик.
На пленника в очите - зев,
отворен към бездънното
и вечното, безсънното…
По бузите - беззвучен рев,
на устните му - тих напев.

Ухо към пленника навел,
се вслушва стражът до предел,
а онзи, сякаш вятър тих,
все повестта си си шепти.
Пазачът скланя пак и пак,
дордето не усеща как
ухо до устните допира.
Осъденият стихва чак,
когато в сън се укроти.

Пазачът неподвижен спира,
сълза в окото му напира,
а пък в сърцето - страшна жал.
Стои той дълго вкаменен,
но сили изведнъж събрал,
навън се втурва устремен.
И всъщност докато бил жив,
останал мрачен, мълчалив,
не споменал какво му пречи,
и тъй не се усмихнал вече.

Отново сянка вее студ,
обгръща каменния скут
и капки екнат с нощен глас -
отново мерят час след час.

А пък затворникът чул нечул,
върху гранита се разплул
и на лицето му - страшен гърч -
погледът - стъклен и незрящ,
вперен към някакъв мираж,
изразът - пот и кръв и жлъч.

И с непрестанното: чук, чук, чук -
капки отмерват време тук,
но те и вятърния глъч
вече вещаят края лош,
крее затворникът, отпада. -
Сова кълне в далечината,
над него бие полунощ.

ИНТЕРМЕЦО 1

Полунощ
(пейзаж)

В ширнат и равен кър спи бледен лунен зрак,
скали над езеро, звезден трепти варак,
над езерото - хълм там накрая.
Стълб с колело се на него издига,
на кола - череп, бялкащо мига,
край него духове витаят -
от рой страшилища верига.

Хор на духовете:

“След полунощ огньовете
все бродят по гробовете,
синята им мъртвешка жар
свети в зарития горски цар,
който докато всички спят,
на своя собствен кръст подпрян,
пази, последен е, този кът.
В зенита тъне сивкав мрак,
от него месецът е взрян
на стража в мъртвия му зрак,
в полуотворената челюст
и в святкащите зъби бели.”

Един глас:

“За гости пригответе стан,
че горският водач заран
помежду нас ще въведат.”

Хор на духовете:

“Излез от мъртвия си кът,
ще оживееш, ще си с глас,
ела сред нас, ела насам!
Отдавна тук живял си сам -
На поста друг ще е тогаз.”

Черепът:
(обикаляйки между тях )

“Как искат мойте крайници
всички в едно да се слеем пак вън.
Гъмжи от страшни странници
моят нов сън. - Моят нов сън! -”

Един глас:

“Ето го станът му вещан.
Щом утре полунощ отбие,
вихрено пак ще дойдем ние,
да му дадем посмъртна дан.”

Хор на духовете:

“Ето го станът му вещан.
Щом утре полунощ отбие,
Вихрено пак ще дойдем ние,
Да му дадем посмъртна дан.”

Един глас:
“Навред ти възвести мой глас:
Ще го заровим в среднощен час!
Кой и с какво ще има дял?”

Кол от колелото:
“Аз от ковчега му ще съм клин.”

Жабите от блатото:
“Ние ще пеем горчив хорал.”

Вихърът над езерото:
“Имам за него надгробен химн.”

Месецът в зенита:
“Покровът бял аз ще му дам.”

Мъглата по планините:
“Аз - траурните дрехи там.”

Нощта:
“Аз нека да му дам воала.”

Планините наоколо:
“Воалите ги дайте нам.”

Падащата роса:
“За вас аз сълзи съм събрала.”

Пръстта:
“Аз в благовония съм цяла.”

Залязващият облак:
“Аз на дъжда ще спусна шала.”

Падащият цвят:
“Венецът аз пък ще му свия.”

Леките ветрове:
“На гроба ще го донесем.”

Светулките:
“Свещички ний ще понесем.”

Бурята от дълбините:
“Отново с кух ще екна глас.”

Къртът под земята:
“Аз гробът му пък ще изрия.”

Времето:
“Аз с паметник ще го покрия.”

Прелитащите пред месеца нощни птици:
“На пир очаквайте и нас.”

Един глас:

“Славно ще си го погребем.
Месецът вехна, повехна.
Зорница порти открехна.
Ден е, ден! Вече ден!”

Хор на духовете:

“Ден е, ден! Вече ден!”

(изчезват)

3.

Ден розов - в планина и хълм,
Май буди с изгрев хребет, дол,
а над горите дългопол
като мъглица - броди сън.
Откъм горите пари сини
в небето розово тлеят,
над езерото багри фини
в мъглиците се люлеят.
А на брега във силуети
скален масив се е прострял.
Зад лесовете в бяло светят
дворове хорски. Мощен крал,
груб като нощен исполин,
връх, вбил чак в небесата клин,
да властва тука е избрал.

Едва над хребетите тръгнало макар,
да свети ярко слънцето ръждиво,
от сън се буди вече всичко живо -
играе бодра всяка жива твар.
Зелено, езерото птици като вар
събира бели там и ладии отбрани
разпръсват сенки из вълните ранни
и боров лес шуми в самия край.
От него псалм на дроздове и друг напев снове
примесен със девичи гласове
и с младост всяка твар прославя май.

Ветрецът утринен като запев осъмва,
в зелени долове там бял разнася цвят
и над горите с него жерави летят
и в планините пак фиданките огъва.
Но красотата утринна какво ли помрачава?
По езерото малък остров се достига,
градче на него с бели кулички седи,
прострели сенки по зелените води.
Нечуван глъч и врява в утрото се вдига -
От портите тълпа най-пъстра се задава.
Нараства все тълпата насам по своя път,
множи се и крещи като залята със жлъч,
безбройна вече е и с непонятна глъч…
Нещастния злодей сега ще изведат. -

От градската врата - войници. Полк подхожда,
с ленива стъпка той злодея съпровожда.
А той върви сред тях нагизден, не на смърт.
Шумът утихва в миг - оглеждат го в захлас
И гръмва пак глъчта и еква силен глас:
“Това е той! С пера и цвете
на шапката и с поглед светещ!
И плащът същият е - на горски властелин!”
От всичките страни е възгласът един.
Гълчавата расте, бучи като порой -
тълпата не издържа, щом приближава той,
обгражда го полека - като полето мрак,
оръжия проблясват на слънцето-рубин.
Върви едва нещастника, опрял в земята зрак.
Камбанен звън. И всички се молят за един.

На езерния бряг лек хълм се извисява.
На него - колело, на колове подпряно,
Наблизо стръмен връх едва се раздвоява,
параклисче краси високото му рамо.
Тълпата се събра отвън покрай олтаря,
Престъпникът стои встрани от нея - сам.
Прощално на природата в прославения храм,
изведен да побъде пак сред тъмните чукари,
където някога бе весело дете,
та розовия свод, небето пак видял,
изведен на върха пред тоз параклис бял,
с признателност и свят и бог да почете.

Замлъкна всеки звук, стои народът ням
и всякое сърце обзема смут голям.
В съчувствие народът, обхванат от тъга,
през сълзи във върха е погледи събрал,
където клетникът, вселената побрал,
в молитвата вглъбен, застанал е сега.

Слънцето с пурпурен жив светлик
багри на клетника бледния лик,
бързо сълза от окото му трие,
вгледано тъжно, далече нали е.
Цъфнал под него зее дол
посред планинския ореол,
вият венец горите,
таи езерото водите
сред цъфналите дървета.

Досам брега синева се вие -
зелено в кръг зацъфтява,
всичко в злак просветлява,
чак после в бледото утро се крие.
Дворове бели поръбват ето
тук там езерния бряг.
Браздят го птичите ята -
лодките бели с пъргав бяг,
чак дето в хребетната черта
към езерото се свежда.
Лодките, облачните дворове,
кулата, къщите с птичи стъгди,
хълмите в тъмни планински окови,
всичко във езерните води -
всичко се там оглежда.
Там дето в синкавите скали
тежък брегът изглежда,
дъб на скалата го боли,
че да се върне онзи час
с пълният с ласки гугуткин глас
никаква няма надежда.
Хълмче виши се наблизо, ей го,
колът, колелото, стоят на него.
Цъфнало е навред безкрай -
животът млад шуми в тъга,
всичко е в слънчев блян сега,
свети в роса на ранен май.

Клетникът гледа всичко туй как трепти,
всичко с което в миг ще се прости,
дълбока скръб му сърцето обхваща,
тежко въздъхва - сълза сълза стига -
още веднъж гледа всичко, не мига
и към небето поглед отпраща.
Посред лазура гинат бели пари
и ветрецът лек с тях си играе,
а на високото някъде в края
облачета бели друг пък е подкарал.
Тъжният затворник им мълви така:
“Вие, дето волни плувате сега,
цялата земя прегърнали до рамо,
вий, звезди стопени, на небето сенки,
вие скитници, на сълзите наченки,
дето тихо в тях леете се само,
вест за да изпратя, вас избрах от всички.
Дето минете по пътя си далечен
и гдето решите да се спрете вече,
там от мен земята поздравете лично.
Ах, земята красна, мойта земя свидна -
майка, люлка, гроб и всичко тя ми стана,
дадено в наследство родно място китно,
тя единствена, в сърцето ми разстлана.
А ако по пътя си, - изведнъж си спомня -
срещнете девойка тъжна, беззащитна…”
Млъква вече и сълза сълзата му догонва.

И тръгва посред стражата си той
в пътеката зелена - кълн до кълна,
надолу все и вече са на хълма -
тълпата пак преглътва своя вой.
Вече готов стои палачът с меча,
още веднъж клетникът вдигнал взор,
гледа с въздишка този простор,
свежда очи и се приготвя вече.
Оголил врат, открил гърди, на колене…
Чака го, отстъпил палачът, страшна сцена е -
меча си вдига, после пристъпва строг,
рязко замахва и изведнъж отделена,
пада главата - скок, още, втори скок -
тялото грохва и на земята тлее.
Ах, в земята красна и в земята свидна,
дето майка, люлка, гроб и всичко стана,
дадено в наследство родно място китно,
дето е едничка в сърцето му разстлана,
кръвта на сина й стича се по нея.

Строшено член по член бе тялото, горкото,
щом го привързаха след туй на колелото.
Главата ли? На кола главата беше дар.
Смъртта си тъй намери страшникът-главатар.
На мъртвото лице сънят е вледенен.
За да го гледа, целият безкрайно дълъг ден
безбройната тълпа край хълма бди замряла
и слънцето, насочило на запад своя бяг,
в набитата на кол глава се е засмяло
и пада вечерта над езерния бряг.

Над хребетите тъмни - пожар като дъга -
сред тишина бездънна луната озари
главата мъртва и лицето й дори,
притихналия хълм, застанал на брега.
В далечни градове сред синкавия мрак
е вгледан в родните места днес мъртвия му зрак -
във края, гдето бе дете. Щастлив бе негов гост,
където отлетя във тези дни на злост.
Далеко като сън сред сенките разплут,
потънал като град сред езерния скут,
като последна мисъл пред вечния покой
и като имената на паднали за друг,
изтлял като заря с угаснал в нея зной,
бил арфа паднала, на струна скъсан звук.
Изчезнал като жест, угаснал метеор,
на мъртвата любима последния акорд,
забравен гроб, на вечността порутения двор…
От огън пепел и камбанен звън благат -
това за мъртвите е детският им свят.

И пак е вечер - първи май.
вечерен май - за ласки час.
Зове любов гугуткин глас:
“Вилеме! Вилеме!! Вилеме!!!”

ИНТЕРМЕЦО 2

Връх срещу върха и скоба -
облак чер сред тях опънат,
като свод със тъмно дъно
здраво ги съединява.
Помежду им, в тъмна доба -
тихо, тъмно като в гроба.
В дъното им, гдето в мрака
се разделят в далнината,
и тъмнеят, все по-ниско
виждат се скалите близко
и затварят планината.
И под облака те сякаш
тясна порта сътворяват,
а зад нея в полумрака
стръмното пожар огрява.
Дълга лента там в зарята
все на запад се извива -
нощни птици, цяло ято
покрай кола се изнизва,
сякаш в портата ръждива
то да се спаси очаква.
Сетен пламък мрака близва
и небето тъй унило
с нощна се роса разплаква
и земята натъжило.

Вдън горите на полянка,
в дъбова дебела сянка,
в кръг дружина си почива.
Под наметалата бели
те са нощни хора смели.

Всеки поглед в пръстта впива,
мълчалив и неподвижен,
сякаш ужасът на грижа
в статуи ги е превърнал.
Вечерен хорал посърнал-
шепот тих и стон неканен
в този мъжки кръг изстина.
Шепот тих и непрестанен:
“Главатарят ни загина!

Вятърът в луната еква,
от кръга вдървен отеква:
“Той загина! Той загина!”

Като шепот на листата
под скалата озвучено
се разнася по-нататък -
еднозвучно, неизменно:
“Той загина! Той загина!”

Затрептяха вдън горите
Вопли, жалби страховити:
“Главатарят ни загина! Загина!! Загина!!!”

4.

Май тъй замина си, увехна всеки цвят,
лято и есен смениха си ролите,
зима изтлява и ето пак пролет е -
много години е всичко тъй назад…

Седем години, последният ден е вън -
Нова година в нощта се е спуснала,
тъкмо започва. Наоколо тъне в сън,
край езерото конник препуснал е.
Конника аз съм. - Нощем дойдох насам,
седнах на хълмчето, сетното жилище
на главатаря, туй горско страшилище,
на Вилем с черепа първом се срещнах там.
В края среднощен додето окото съзира,
в езеро, дол, планина по леса и поляната гола
като далечен покров вред снегът се простира,
метнат е на колелото и на черепа с кола.
В мрачните бездни месецът път си пробива,
чува се сови плач, вятърът тягостно стене -
костите, черепът тракат от туй му трептене,
тръпки на страх мен и коня дори го побиват.
Мигом препуснах към градските сенки далечни
и щом разсъмна, веднага за скелета питах -
старец-кръчмар ми посочи към хълма с очите
и ми надума, което разказах ви вече.

После животът отново понесе ме,
бури въртяха ме в скръб по-могъща,
но тази вест, която потресе ме,
мамеше напролет тук да се връщам.

Беше по залез, на хълма бях седнал -
под кола с черепа, под колелото,
гледах с тъга пролетта многоцветна
чак докъдето ми стига окото.

Настана вечер - първи май -
вечерен май - за ласки час,
зове любов гугуткин глас
в ухаещия боров рай.
За обич шепне стихнал мъх,
разцъфнал клон навява жал,
на роза славей е запял,
дарила го с омаен дъх.
На езерните храсти в мрака
звучи стаена тъмна скръб,
брегът ги стяга в своя ръб -
тъй би прегърнал брат сестрата.
А черепът е увенчан
от залеза с венец от рози,
макар вечерният саван
мъртвешка бледност да му носи.
Ветрец е с него заиграл,
като че той се е разсмял.
И дълги веят се коси,
които времето спаси.
А росни капки затрептели
се мяркат в кухините празни
и в тези мигове прекрасни
в сълзи от скръб са заблестели.

Бледа луната възлезе, а аз седях -
по-блед от черепа чувствах че бях,
гледах как своя покров тя разстила -
хълмът, горите потънаха в свила.
Някъде там кукувица кукува,
а из дола час по час сова стене,
кучешки лай из дворове се чува,
дъхти пръстта на ново цъфтене,
див карамфил върху хълма се стеле,
в езерото блясък скрит изцеден е,
а пък светулки - звезди полетели
святкат наоколо, в кръг се завъртат,
някоя в черепа бързо назърта
и - сълза - гасне из тъмни предели.

И в моя тъжен поглед две сълзи се спряха
и като езерни отблясъци искряха,
че чудното ми детство, в което бивах гост
далеко отлетя в онези дни на злост.
Далеко като сън във сенките разплут,
потънал като град сред езерния скут,
като последна мисъл пред вечния покой
и като имената на паднали за друг,
изтлял като заря с угаснал в нея зной,
бил арфа счупена, на струна скъсан звук.
Изчезнал като жест, угаснал метеор,
На мъртвата любима последния акорд,
забравен гроб, на вечността порутения двор…
От огън пепел и камбанен глас благат,
на мъртъв лебед песен, умрял човешки рай,
това е детството ми.
                    Но видя ли се млад,
сега съм като в нея, в поемата за май.
Вечерен като май , пустинен кът избрал,
на устните с усмивка, в сърцето с тъмна жал.

Виждаш ли там сред полето скиталеца,
следва целта си, дорде гасне залеза?
Няма да срещнете с него очите си,
щом вече там зад скалите смалява се…
Това е моето бъдеще. Скита се.
Търси утеха сърцето, върховната,
щом любовта е безкрайна! Лъжовната!

И пак е вечер - първи май -
Вечерен май - за ласки час.
Зове гугутка с мамещ глас:
“Хинко! Вилеме!! Ярмило!!!”

—————————–

Бележки

ИНТЕРМЕЦО І

“Докато всички други спят” - Късно през нощта бях на старото градско гробище където погребваха един от моите приятели. Когато засипваха спуснатия в земята ковчег, един от гробарите каза: „Днес повече няма да донесат никого и този може да остане на стража.” На моя въпрос той обясни, че сред простолюдието има поверие, според което последният погребан на гробището трябва нощем да стои на стража, докато погребат следващия, който трябва да заеме неговото място. Така всяко гробище си има своя страж и мъртвият може да стои на стража в гробището на малката епархия години наред.