Таньо Клисуров

ТРЕВОГА ЗА БЪЛГАРИЯ

Стопява се България, стопява -
парченце лед сред пясъчната Гоби.
Една жадуваща за свобода държава,
наследница на три синджира роби.

Върви назад - с цървулите, с навущата,
не ражда и какво напред да види -
освен деца, които я напущат
и старци, огорчени от обиди.

Предадена, продадена, разбита
на мразещи се яростно съсловия,
тя няма право нищо да попита,
приема тихо чуждите условия:

самичка гроб да си копае, страшно
да стиска зъби, мълком да проклина…
А знамето й да се вее прашно
и парцаливо, сякаш е в чужбина.

От своя гроб как може да излази?
Ронлива пръст над нея се събаря.
Кой ще рече - като на онзи Лазар -
„Стани, отново, пак бъди, Българийо!”

ДВАМАТА ИВАНОВЦИ

             На Ивановците Хаджихристов и Мирчев

Посочени от пръста на съдбата,
родиха се в един и същи град.
И ни един от тях не бе на щат
като поет с достатъчна заплата.

Чиновници с несигурен статут,
те мъкнеха си рицарските брони.
Трудът им, виждаше се, бе обречен труд -
сражаваха се с мелници бетонни.

С еснафите оядени Провансът,
поетите готов да погребе,
лишил ги бе дори от Санчо Панса.
И всеки рицар и оръженосец бе.

А може би затуй не ги отвяха
нанякъде случайни ветрове.
Не се оплакваха. Достойни бяха
в постъпки, помисли и стихове.

Градът със прави улици остана
до края Царское село за тях.
И Хаджихристов тук създаде „Анна”,
а Мирчев този град ни завеща.

Те победители си тръгнаха, когато
ги призова всевиждащият Бог.
Липите им нашепват имената,
щом духне вятър като в епилог.

***

Компромис е да бъдеш деликатен
с нахалника бездарен. Затова
в очи кажи му как стояг нещата
и охлади горещата глава.
Че амбициран от слова похвални,
той някой ден на пост висок ще бъде -
не просто ще замеря с пръски кални
талантите, а с яростни присъди.

ЕДВА НА ЧЕТИРСЕТ

              В памет на Петър Попов

Какво че атлетите чупят рекорди,
какво че човекът лети във Всемира,
какво че с „оскарите” нейде са горди,
щом Петър, едва на четирсет, умира?

Отвънка съседите удрят белота
и спорят до късно, наливат се с бира.
Какво че щастливо живеят живота,
щом Петър, едва на четирсет, умира?

Недейте заема съчувствена поза
и майка му днес оставете на мира.
Съчувствия много, а никаква полза,
щом Петър, едва на четирсет, умира.

И стълба съзира се от небесата -
душата му чака я нова квартира.
За тялото - ясно: два метра в земята,
щом Петър, едва на четирсет, умира.

А ризата негова /кой я забрави/
самотно, бездомно виси на простира.
Облича я вятър, подвива ръкавите -
ще кажеш, че Петър все пак не умира.

***

Еснафът взе властта. Какъв късмет
за имащия материални цели!
Какво спечели бедният поет -
от своя фиш и тройка не спечели.
Да, времето зад борда си го прати -
без хляб и без пари… Талант без смисъл.
И неграмотникът, сега издател,
с презрение му връща ръкописа.