Николай Тихонов

превод: Христо Банковски

Лактите режат вятъра, след полето - ров,
човекът дотича - почернял, суров.

Легна до огъня, „Кон!” - прошепна едва
и стана студено край огъня от това.

Конят захапа юздата, литна като перце -
четири копита и две ръце.

Езеро - в езеро светят сега,
сви се небето като дъга.

Бърза телеграма - земята лети,
с равен път полето звънти.

Но сърцето на коня, ненавито добре,
като часовник може да спре.

Две крачки, скок - предсмъртно голям,
човекът отиде на гарата сам.

Дишаше тежко като скъсан чувал,
гарата му рече: „Не си закъснял!”

„Добре!” - избоботи локомотивът отпред
и понесе на север синия пакет.

И летят, сякаш нищо не е било,
колело в колело, колело в колело.

Шестдесет версти, седемдесет - все така,
на седемдесет и третата - мост и река.

Динамит, бикфордов шнур - негов брат
и летят вагоните в самия ад.

Зеле, слънчоглед, траверси, пост,
комендантът - прост, и пакетът - прост.

А летецът е упорит, от дързост - пиян.
В зелена кръв плува този биплан.

Небето разсякоха четири крила,
разлюля се, заплува гъстата мъгла.

Нито прожектор, нито луна,
ни шум на поле, ни звън на вълна.

Пада от плещите уморената глава.
Тула се мярна, после - Москва.

Но ето, моторът заспива. Тишина.
Бипланът губи кръв, висина.

Бързо земята насреща лети,
хората бягат, въздухът свисти.

Човекът нехайно махва с ръка:
„Първо - пакетът, после - крака!”

Пусти улици. Тиха Москва.
Градът се събужда едва-едва.

И Кремъл спи като по-голям брат,
но хората в Кремъл никога не спят.

Човекът разкъса, съвсем пребледнял,
писмото, потънало в кръв и кал.

Прочете го, смачка го, махна с ръка
и тихо на себе си каза така:

„То закъсня със половин час…
Не е нужно! Всичко зная аз!”

1922

—————————–

БАЛЛАДА О СИНЕМ ПАКЕТЕ

Локти резали ветер, за полем - лог,
Человек добежал, почернел, лег.

Лег у огня, прохрипел: “Коня!”
И стало холодно у огня.

А конь ударил, закусил мундштук,
Четыре копыта и пара рук.

Озеро - в озеро, в карьер луга.
Небо согнулось, как дуга.

Как телеграмма, летит земля,
Ровным звоном звенят поля,

Но не птица сердце коня - не весы,
Оно заводится на часы.

Два шага - прыжок, и шаг хромал,
Человек один пришел на вокзал,

Он дышал, как дырявый мешок.
Вокзал сказал ему: “Хорошо”.

“Хорошо”,- прошумел ему паровоз
И синий пакет на север повез.

Повез, раскачиваясь на весу,
Колесо к колесу - колесо к колесу,

Шестьдесят верст, семьдесят верст,
На семьдесят третьей - река и мост,

Динамит и бикфордов шнур - его брат,
И вагон за вагоном в ад летят.

Капуста, подсолнечник, шпалы, пост,
Комендант прост и пакет прост.

А летчик упрям и на четверть пьян,
И зеленою кровью пьян биплан.

Ударило в небо четыре крыла,
И мгла зашаталась, и мгла поплыла.

Ни прожектора, ни луны,
Ни шороха поля, ни шума волны.

От плеч уж отваливается голова,
Тула мелькнула - плывет Москва.

Но рули заснули на лету,
И руль высоты проспал высоту.

С размаху земля навстречу бьет,
Путая ноги, сбегался народ.

Сказал с землею набитым ртом:
“Сначала пакет - нога потом”.

Улицы пусты - тиха Москва,
Город просыпается едва-едва.

И Кремль еще спит, как старший брат,
Но люди в Кремле никогда не спят.

Письмо в грязи и в крови запеклось,
И человек разорвал его вкось.

Прочел - о френч руки обтер,
Скомкал и бросил за ковер:

“Оно опоздало на полчаса,
Не нужно - я все уже знаю сам”.

1922