Свещеник Александър Шумски

превод: Дафинка Станева

Нееднократно ми се е налагало да пиша за творчеството и личността на Александър Исаевич Солженицин, в частност - в статиите “Високомерието убива разбирането”, „Съветският въпрос и църковната революция”, „Моето поколение”, “Снайперът със  сбъркания прицел” и други.

По мое мнение Александър Исаевич сгреши в своите главни изводи и оценки. Неговата рецепта за опазване на руския народ, предполагаща разрушаване на империята, води към противоположния резултат - пълно унищожаване на Русия и руския народ. Днес това вече не се нуждае от допълнителни доказателства. Очевидно, че във формата на национална държава Русия не може да оживее. Представете си какво би станало с нашата страна, ако тя би започнала войната с Германия през 1941 година без своите имперски покрайнини!

В идеен план възгледите на Солженицин представляват смес от национализъм и толстоизъм. Отличителната черта, както и трагедията на Солженицин, е неговата патологична ненавист към съветския строй и към личността на Й. В. Сталин. Той по принцип е неспособен обективно да погледне на съветския период в руската история.

В отрицанието на СССР той никак не се отличава от Владимир Илич Ленин, също така страстно ненавиждащ Руската империя. По своята психология тези два персонажа в руската история твърде много си приличат. Например, В. И. Ленин буквално го е втрисало от думата „патриотизъм”. Тъй също яростно излиза и А. И. Солженицин против съветския, както той се изразява “ура-патриотизъм”, не разбирайки, че съветският патриотизъм с нищо по своята същност не се различава от патриотизма руски. И никаква комунистическа идеология не можеше да убие този патриотизъм.

Солженицин нито веднъж не призна нито една от своите грешки, даже и в тези случаи, когато грешките се оказваха абсолютно доказани. Достатъчно е да си спомним неговото мълчание, когато бе неопровержимо установено, че автор на „Тихият Дон” е Михаил Шолохов. Както е известно, през целия свой творчески живот Солженицин отказваше да признае това.

Същото може да се каже и по отношение на грешната статистика за жертвите на сталинските репресии, приведени от писателя в неговия знаменит “Архипелаг ГУЛАГ”. Количеството на тези жертви се завишава повече от десет пъти. Нежеланието да признаваш грешките и заблудите си свидетелства за високомерие, явяващо се разновидност на гордостта.

Солженицин, заслепен от своето високомерие, си позволяваше не само да ругае съветската власт, но и правото да поучава Руската православна църква. През 1972 година той написа писмо на Светейшия патриарх Пимен. Това писмо свидетелства за пълното непознаване от Солженицин на църковния живот. Той обвинява патриарх Пимен в равнодушие и умишлено непротивопоставяне на злото.

В частност, там има такива думи: „Ако Църквата се отрече от своята самостоятелност и народът би слушал нейния глас, сравнимо с това, което е например в Полша.” Католическа Полша, много пъти в историята изгубвала своята самостоятелност и независимост, ни се предлага от Слженицин в качеството на пример за подражание. Коментарите са излишни! В същото писмо Александър Исаевич  възпява поредния предател, този път „църковния власовец” - бъдещия  разпопен Глеб Якунин. По-нататък Солженицин неизменно поддържаше църковните дисиденти.

Някой от читателите може да се озадачи защо изведнъж си спомних за Солженицин, за когото, повтарям, нееднократно съм писал. На първо място, затова, че да се напомня за важните неща е полезно, а на второ - и това е важното, да си спомня за Александър Исаевич   ме принуди неговата вдовица Наталия Солженицина.

На 28 януари тази година се състояха Рождественските четения в Съвета на федерациите. Събитие знаково, доколкото в четенията на такова ниво за първи път участваха висши представители на държавната власт, обществеността и Светейшият патриарх Московски и на цяла Русия Кирил.

Безпрецедентна бе и темата на съвместното заседание в Съвета на федерациите -„Взаимоотношенията на църквата, държавната власт и обществото в сферата на духовно-нравственото възпитание и защитата на традиционните ценности”. Само по себе си това е чудо, свидетелствуващо за качествения ръст в последните години, на авторитета и общественото влияние на Руската православна църква.

Такива събития неопровержимо доказват, че Русия днес наистина е единствената сила, удържаща света от окончателна гибел. Можеш ли, читателю, да си представиш подобни четения в американския Сенат, в английския парламент или в немския Бундестаг?!

Блестящо се прояви на четенията нашият Светейши патриарх Кирил. И, разбира се, това предизвика най-негативната реакция у богоборчески настроените средства за масово осведомяване.

В частност, телевизионният канал „Дъжд”, опозорил себе си с провеждането на кощунствено гласуване по въпроса:” Следваше ли да се защищава Ленинград от хитлеристките войски?”, оцени така четенията в Съвета на федерацията:”Освен това, патриарх Кирил твърде много говори за патриотизма, наричайки го средство за оцеляване. За важността на любовта към Родината говориха и останалите оратори: вицепремиерът Олга Голодец, губернаторът на Нижнегородска област Валерий Шанцев и други. И така  днешната среща би останала най-скучното мероприятие с повторението на еднакъв  набор одобрения за нравствеността и моралните ценности, ако на микрофона не бе излязла Наталия Солженицина.” Както виждате, скучно е да се говори на руските либерали за вечните ценности, за нравствеността и патриотизма. Колко по-весело е да им се говори за педерастията, колко по-весело е да се с..е на Русия и на руския народ!

Та с какво развесели руските либерали вдовицата на Солженицин? Ще приведем откъси от нейното встъпление:”Руската православна църква, изпитала от болшевиките гонения, не по-малко жестоки от тези в раннохристиянските векове, не може, не трябва да поддържа някакви ура-патриотични тенденции, които за наша беда ще израснат в противовес на зрящата и созидателна любов към своята страна.” Така и се чува гласът на нейния покоен мъж, звучащ в известното писмо до патриарх Пимен през 1972 година. Точно същото поучаващо високомерие. Отново - долу „ура-патриотизма”, т.е. благото желание на руския православен народ действително да разгледа съветското минало, да види в него не само тъмната, но и светлата страна. Именно такава претеглена позиция винаги  застъпваше и продължава да застъпва патриарх Кирил. Преди две години някакъв английски журналист попитал нашия Патриарх не трябва ли Сталин да се приравни към Хитлер. И Светейшият отговорил гениално просто:” А кого поддържаше Вашата държава по време на Втората световна война?”. Патриарх Кирил винаги подчертава най-важното значение в работата за духовното и нравственото възпитание на младото поколение съхраняването на историческата приемственост, връзката на времената и поколенията. И към съветския период той се отнася както към нещо сложно и нееднозначно, а не като към черна дупка или като към  „дупката на човечеството”. И никакъв ура-патриотизъм не е имало и няма, госпожо Солженицина. Руската православна църква има цялостен, здрав патриотизъм, а не орязания  власовски, както някои високомерни „учители”, претендиращи да притежават „зрящата и съзидателна любов”.

Но госпожа Солженицина не се спира само на изобличението на „ура-патриотизма” и увеличава своя поучаващ патос:”Църквата понякога недостатъчно разбираемо и енергично осъжда антикултурните постъпки на маргиналните групи, извършвани, както се твърди заради чистотата на вярата или от името на Църквата. Не трябва в XXI век да се запалват огньове от книги, не бива физически да се унищожават даже провокационни изложби, не бива при пълни зрителни зали да се провалят спектакли  по никакъв начин”.

Характерно е това, че госпожа Наталия Солженицина нарича маргинали не тези, които организират и осъществяват кощунства, а тези, които макар и с радикални форми, се опитват да пресекат кощунствените действия. Ето това е гласът на „малкия народ”. В същото време Александър Исакиевич беше готов да приветства всякакви радикални действия, насочени към преобръщането на държавната власт в СССР. И такава позиция на своя мъж госпожа Солженицина не смята  за маргинална, напротив - оценява я като героична и патриотична.

И още, госпожо Солженицина, кой от името на Църквата се опитва, както вие любезно се изразявате,”да запалва огън от книги”? Православните не искат разгула на порнографията, педерастията и всякакви кощунства! И толкоз! Какво общо имат тук „огньовете от книги”? Ето тези ваши слова за книгите действително звучат провокационно. Мисля, че те би трябвало много да се харесат на идеолога на руските безбожници Марат Гелман.

P.S. Хубаво каза неотдавна главният редактор на „Руска народна линия” Александър Степанов: „Или Сталин, или майдан”. Солженицинската рецепта неизбежно води към руския Майдан. Иска ми се да допълня образния  ред на Александър Степанов: или Путин, или Тягнияйценюк. А може и така: или Путин, или Яйцетягнибок. Уверен съм, че нашият Президент прекрасно разбира това.

„Российский писатель”, 06.02.2014 г.