Таньо Клисуров

Няма да е пресилено, ако нарека явление приятелството на двамата поети Иван Хаджихристов и Иван Мирчев. Приятелство, лишено от всякаква завист, корист или ревност към другия. Двама таланти, родени в един и същ град, живели по едно и също време, еднакво изявени в националната литература. Подкрепящи се взаимно и в творческите си и в житейските начинания, те топло се обръщаха един към друг с „Иванчо”. Какво взаимно уважение, колко приятелска обич се крие в това обръщение! И колко то се извисява, когато го сравним с днешните взаимоотношения - и обществено-политически, пък и литературни. Защото се сещам за наскоро проведения конгрес на писателския съюз. Преди конгреса по електронната си поща получих поне няколко „дискредитиращи” някой от кандидатите за съюзен председател доноси. Това продължи и след провалилия се на форума избор. За политическите ни и парламентарни нрави не ми се говори. Там нещата надхвърлят рекордно допустимите норми.
Но да се върнем на Ивановците. С Хаджихристов не съм общувал лично. Бях още твърде млад, ученик, когато той беше още в Стара Загора. Но съм го гледал с преклонение, когато го срещнех на улицата. Белокос, с леко приведена стойка, с поглед сякаш отправен към други светове. Вървеше бавно, от време на време спираше, разменяше любезно думи с преминаващи познати. Спомням си присъствието му на едно литературно четене в тогавашния клуб на културните дейци в партерния етаж на Радио Стара Загора. Самият той не участваше, но самото му присъствие изпълваше с особена атмосфера целия клуб. Слушаше внимателно рецитиращите поети. След края на рецитала се заслушах в коментарите на трима-четирима човека, сред които беше и той. Единият изрази неудовлетворението си от изявата на млад поет, появил се за първи път пред публика. „Моля Ви, деликатно се намеси Хаджихристов, поетът е млад, аз виждам в него заложби за бъдещо развитие.” Когато си тръгваше, намери начин да стисне ръката на недотам успешно представилия се младок и да го окуражи.
Същото правеше и Иван Мирчев. Негова е прословута фраза, която по-възрастните старозагорски литератори си повтарят и до днес кога насериозно, кога с ирония: „Ще му се развие развитието.” Всъщност Мирчев я казваше като оправдание за всеки потърсил мнението му начинаещ автор, макар и да не е отговорил на високите му критерии. Сещам се за една попрезряла дама с литературни амбиции, която идваше през седмица в литературното кафене „Пегас” и притесняваше стария поет в желанието си да чуе мнението му. В интерес на истината стихотворенията й бяха направо отчайващи, с тях бе обиколила вече редакциите на вестник „Септември” и алманах „Хоризонт”. И естествено бе получила отказ. Но деликатният бай Иван поради възпитанието си и поради факта, че все пак разговаря с дама, щадеше бездарната авторка и уклончиво не й казваше цялата истина. След като я отпратеше, следваше естествено: „Нищо, ще й се развие развитието…”
Когато Хаджихристов замина в София, за да живее при дъщеря си Мариана, случвало се е в разговор с адаша му Мирчев да го попитам за някоя случка, свързана с приятеля му. „О, той е прекрасен човек, истински приятел. Е, в някои житейски ситуации, като всеки поет е недотам добре ориентиран, но и аз съм същият.” Широко известна бе случката, когато съпругата на Хаджихристов му заръчала за купи за готвене птица от пазара и той бил измамен от някаква селянка, която му пробутала скъпо-прескъпо недотам добра стока. Поетът благодарил на „любезната госпожа”, но после вкъщи претърпял сериозна критика.
Мирчев беше много грижовен дядо. В известен период синът му д-р Владимир Мирчев работеше в чужбина и грижите за внучката Стефанка, тогава ученичка, бяха поверени на поета. Често го срещах около обед с канчета в едната ръка, в другата с неизменния си бастун, да отива бавно към офицерския стол под улица „Христо Ботев”, откъдето вземаше храна за внучката и за себе си. Тръгваше по-отрано, защото едно, че вървеше бавно и второ - знаеше, че все някой ще го заговори по път. А поетът обичаше тези разговори. Живеех в тази посока и сме разговаряли на различни теми. В някои от тези разговори съм слушал от устата на Мирчев редове от негови любими поети. Например от Блок: „О подвигах, о доблестях, о славе я забьiвал на горестной земле…” или Пол Верлен в оригинал на френски.
Хаджихристов споделя пред младия Светлозар Игов каква пъстра палитра поети харесва, някои от които сигурно са му повлияли в израстването му. Сред имената са френски и руски майстори на словото, сред които и представители на символизма. Той и Мирчев в известен период от живота си създават чудесни творби, за които може да се каже, че носят характеристиките на символистичната поетика. И по едно време критиката или ги е сгълчавала за това или ги е премълчавала. Но в същност тези творби са принос в националната ни литературна съкровищница.
И когато ги чета, сякаш вдишвам въздуха на оная Стара Загора в началото на миналия век. С онази снимка в кафенето до джамията, където личат и лицата на Лилиев и критика Георги Константинов.
Литературни приятелства е имало и ще има. Веднага се сещам за други двама старозагорци - Веселиновците - Ханчев и Йосифов. Но с двамата Ивановци е по-различно. Не само по отношение на времето. Моралната стойност на това приятелство сякаш хвърля светлина далеч напред през годините и ни изпълва с гордост, че имаме такива съграждани. А и ни задължава в нашето време, когато май най-лесната рима на приятелство е предателство.