НАСТЪПИ ЛЯТОТО…
превод: Елена Алекова
***
Настъпи лятото. Навред - вода
на луднали реки от край до края.
Шумят потайно младите листа,
пронизват чайки и лъчи безкрая.
Каква е красота! Какъв простор!
Какъв порядък в майката природа!
И стихва всеки безполезен спор
за свободата, правдата, народа.
Реката синя влива се в глъбта.
По бреговете шумоли острица.
Светът е цял - от младите листа
до облака и литналата птица.
А тук - блата в полето, прашен път,
чернеят къщи, плевници. На кея
останките на кораби кръжат,
които с него скръбно ръждавеят.
Тъга и нищета околовръст,
дори и зверове не идват вече.
И църквица, скривила се, без кръст.
И гробище без кръстове. И вечност.
Но накъде се влачим век след век
в безпътицата - със глупци, с тревоги?
Как тленни са делата на човек,
забравил, че е сътворен от Бога!
***
А в Рига е есен и вятър студен е завил,
и тътне прибоят, и писък на жерав ме сепва.
Над храма „Свети Петър” просветва високият шпил
и облаци тъмни досягат петльовия гребен.
Рябините стройни са пак натежали от плод,
реката с водите оловни тревожно се носи.
Виси над главата ми тежкият, влажният свод -
със вечния град съм лице във лице… И на косъм…
Живял съм без страх от раздели, измени, беди,
без обич, без средства, без вяра и колко съм лъган!
Но май за промяна издъно настъпиха дни
и не както винаги тихото лято си тръгва.
И не както винаги срещам тревожни очи,
и не както винаги сивите жерави пискат.
Сирената корабна също различно ечи,
различно и вятърът новата книга разлиства.
В живота на всеки се случва такъв един час,
когато, свободен от грижи, мечти, изнемоги,
внезапно разбираш, че някой за всеки от нас
отмерил е някога срокове кратки и строги.
Че дълго това безпощадно броене тече,
че всичко е минало вече съвсем безвъзвратно.
Тъй както към залива тих Даугава тече -
и кой би успял да й върне водите обратно.
***
Когато дигне обороти
и завърлува Дядо Мраз,
ще те спасят ли тези боти
от магазина „Хюго Бос”?
В живота също… Идва срокът -
ще спрат пред висшите съдби
немилосърдните пророци,
жестокоречите раби.
А времето щом дигне ножа,
без жив и мъртъв да щади -
какви пророчества на вожда,
какви ти шутовски беди!
И сладкогласните витии
сред писъци ще отзвънят,
и нощ ще падне над Русия,
ще оглуши ни тишина…
А аз снежеца ще изрина,
затрупал дворните врати,
и е добре, че не камина,
а печка у дома бумти.
Какво, че този свят привърши?
Сърдито чайникът пищи
и банята ми все е съща,
съседите - и те. Почти…
Пред нова перестройка тук сме,
но аз се радвам на едно,
че не изхвърлих на боклука
устройството за самогон.
Мъгла се спуска над реката
и магистралата покри.
Бог тъй ще подреди нещата -
душата да успокои.
***
Живей сега - като без шанс,
като пред края,
че може би последен час
за теб това е.
За глупости не се пилей,
не се съмнявай.
Напук на злобата - живей,
не съжалявай.
И нека смело да расте
трева забрава.
Душа - с надежда, а сърце
с дела остава.
Бедата да не е съсед
на теб по орис.
И да пребъде Господ с теб -
и тук, и Горе.
***
Звезда над троскота блестеше,
струеше черната вода.
Раздялата ни всъщност беше
навеки - не за ден, за два.
Бе тихо. Нищо ненадейно
не предвещаваше беда.
Лодка се люшкаше на кея
сред лунно-сънната вода.
И още с любовта ти строга
бе пълна моята душа.
Но и несмислена тревога
вече ме душеше в нощта.
Струеше в здрачината странна,
трептеше с бледата луна,
преливайки се непрестанно
с проблясък мрачен на вълна.
Още в прегръдка са ръцете,
сърцата бият в такт, но май,
уви, превземат ни несетно
предчувствия за близък край.
***
Септември. Дъжд. Прозрачно светещ залив.
Прозвънващи от вятъра гори.
И само корабно платно припална
и тутакси в мъглицата се скри.
Стояхме с теб безмълвни и печални
на кея и умираше звезда.
Но беше ли? Но беше ли? Едва ли…
Ще бъде ли? Не! Никога! О, да…
И все пак си припомняш някак смътно
тайгата, кеят, бледите звезди.
И щастие наричаш днес минути,
незабелязани от теб преди.
***
А помниш… Не дати и случки прииждат,
а нещо, което си слушал и виждал
и - колко печално, но все пак смири се -
лица се забравят, събития, мисли…
Запомнят се само детайли и сенки:
над покриви черни небе заскрежено,
проспект - без парадния, летния блясък,
трамваи, коли и опашка ужасна
за спортния брой с резултати от вчера,
в бетонни саксии цветя почернели
и по тротоара разхождат се гарги,
за работа никой не бърза, не бяга…
Кога ли било е… Все тая… Човек -
във някакво кино през някакъв век.
Скамейка, кирпичена къщица, праг.
Зелена топола в дълбокия сняг.
***
Виелицата вън отвя
листа, раздели, чувства, рани.
Печално време е това -
да не изпълниш обещано.
Да отрека не съм готов
свойте съмнения и мъки
в несбъдналата се любов,
в неслучилата се разлъка.
Натрупа толкоз много сняг,
далечината свети, бяла,
и тъй е леко, светло пак,
сякаш в самото сме начало.
