БАЛАДА ЗА ГВОЗДЕИТЕ
превод: Иван Николов
БАЛАДА ЗА ГВОЗДЕИТЕ
Спокойно допуши лулата и в миг
усмивката слезе от строгия лик.
„Команда във фронт! Офицери, напред!”
Сухо върви командирът напет.
Който има жена и деца, и брат -
пишете, не ще се върнем назад.
Затуй пък ни чака такъв кегелбан.”
Отвърна му старшият: „Ест, капитан!”
Най-младият дръзко извърна очи
там, дето играеше сноп от лъчи.
„Все едно - рече - къде ще се мре!
Но под водата е по-добре.”
Морзът подаде по съмнало знак:
„Изпълниха всичко. Умряха до крак.”
Гвоздеи можеш да правиш без страх:
няма да има по-здрави от тях!
ПЕСЕН ЗА ОТПУСКАРЯ
Батальонният стана и дваж или триж
начупи камъша със суха ръка:
„Искаш ми отпуск, да се простиш,
жена ти умира, нали така?
Без теб на винтовките общият брой
с една е по-малко. Потрай:
тази нощ е последният бой.
Наляво кръгом - и край!”
… Картечницата хриптеше едва
и откъм фланга долиташе стон,
в единайсет атаки надига глава
безразсъдният батальон.
В нозете на утринните липи
положихме сто и двайсетте.
Ръцете им мъртви тютюн облепи -
защото в кръв бяха опръскани те.
Батальонният вдигна застинал гледец,
с лице на петна, грубоват,
но мина и каза на всеки мъртвец:
„Благодаря ти, брат!”
И видяха го всички така,
че ръката си остра не скри,
а на всеки стисна ръка
и на всеки благодари.
И макар да отекна отбой
на съвсем непознат език,
но стояха мъртвите в строй
като живи - войник до войник.
„Слушай, Денисов Иван,
виждам, вече лежиш мълчешком,
но щом беше веднъж позован,
заповядвам, върви в своя дом.”
И тогава всичко застина в покой,
тичаше вятър като вълкодав.
Сто и деветнайсет лежаха под строй,
сто и двайсетият стана прав.
И гарванът падаше, спуснал крила,
и викаше като човек.
И гледаха пряспата, сякаш в мъгла,
очите им, мъртви навек.
Кънтеж на копита не спря да звучи
и цвилеха буйно коне.
И нито един не повдигна очи
да се огледа поне.
Онзи на изток пое, но така,
че не остави следа
и батальонният махна с ръка:
„Изглежда, ранен съм. До.”
***
Над зелената гимнастьорка -
черни копчета с лъвска глава,
и лулата - с нагар от махорка,
взор - стоманена синева.
Той ще каже на своята мила
и забавната, жива игра
и кварталите с огнена сила
как обстрелва и разора.
И как полските хубавици
го наричаха свой любим,
как вагони, помпи и жици
се топяха в червения дим.
Как прожекторът сенки отмята,
над разбитите релси звъни,
как той бяга три дни през полята,
през горите - четири дни.
Само с поглед тя ще му каже
свойта нежност, любов и тъга -
даже радост и гордост даже
не говорят високо сега.
***
Това не ще отмине без следа -
кънтеше брадва в дънерите стари,
на вечността калената вода
в миг устните ни спечени обжари.
И вятърът ни даде широта,
пожар кръвта ни правеше янтарна
и с тъмна влага пътника в нощта
засищаше земята благодарна.
Опити от възторг и свобода,
за пръв път виждахме под кръгозора
как пени се във всеки взор звезда
и с всяка стъпка как расте простора!
