Билал Адилов

превод: Дафинка Станева

ЖИВОТА СИ С ДОСТОЙНСТВО ОКРИЛИ

Словата ми да бъдат завещание:
с неправдата в света ти не дружи.
Че правдата е твоя меч и достояние -
в живота смело с него си служи.

От сплетниците по-далече бягай,
отрова змийска те изливат в теб.
Заменят истината с фалш, облага.
В дома ти сеят зло, раздор свиреп.

Тъй много таласъми се явиха.
Те ще отрежат лесно твоя клон.
Наглед са те сред нас смирени, тихи.
Но ни погубват по опасен склон.

Не се скъпи да даваш подаяние.
За обич, за пари не се моли…
И съхрани туй свято завещание.
Живота си с достойнство окрили!

НЯМА ИЗХОД ЗА НАС

Ето - с теб отново се видяхме
край морето - изумрудна шир.
С упреци притиска днес раздялата
радостта във нашите души.

Гледаме се с нежност безпределна,
погледите мислите четат.
Славеите пеят полудели,
химните в сърцата ни звучат.

Щастието в мен трели извива,
с теб летя в любовния простор.
Само болката сърцето свива,
смесвайки се с радостен възторг.

- Вас защо ви чака пак разлъка? -

- Даде ни съдбата тая мъка! -
казах. И езикът онемя.

НА ТЕМЕНУЖКАТА

Аз, както теб, очаквам пролетта
ти, цвят свенлив, любима теменужке!
И, както в мен, и в тебе нежността
гори в душата с огъня тъй нужен.

Навярно мръзнеш от студа и ти,
както и аз, когато съм без милата.
Когато в жар зенитът не пламти,
а на душата е тревожно и унило.

Но своя цвят не свеждай, а расти -
че идват дните с топлината скоро.
И пъпките в душата сгрявай ти -
тя с взор за теб е винаги отворен!

ПРОСТИ, ЛЮБИМА!

Пак твоето писмо през сълзи аз чета
и упрека-бодил сърцето не щади.
Щастлива ти без мен не стана на света.
Прости, любима ти, за всичко ми прости!

За туй, че не разбрах как тебе те боли
и че не сбъднах с теб заветните мечти.
За туй, че не спасих аз твоя чист светлик,
прости, любима ти, за всичко ми прости!

Ти мислеше, че съм крайречен камък глух,
че в сушата у мен любов не ще цъфти,
че стана ти за мен безсмислен, празен звук.
Прости, любима ти, за всичко ми прости!

Ще си отида аз - в разлъката злочест,
пруморен и сам - в страдания, беди.
И ще научиш ти нерадостната вест.
Прости, любима ти, за всичко ми прости!

ТЪГА

Много дни тя чакаше сина си
да се върне от далечен път.
Болест я сушеше в дните къси,
както жар - на извора гласът.

Близката и смърт е неизбежна,
до леглото и родата бди.
Пред кончината си иска нежно
със сина си скъп да се прости.

„Той за болестта едва ли знае?” -
шепне си, по-бледа и от смин.
И за болката си тя нехае -
оправдава родния си син.

„Може би сняг прохода покрива,
или нещо се е случило по път?
Може би колата ремонтира?” -
сто въпроса в нея се тълпят.

Тежки са последните минути,
плъзва към сърцето хладина.
И с въздишка скръбна и нечута
си отива старата жена.

След дванадесет недели само
чедото на гроба се вести.
За да се дивят на любовта му,
то оградката най-щедро позлати.

КОЙ ЗНАЕШЕ?

Ти сега си далече от мен.
Тъй далече си, както небето.
Снегопадът през зимния ден
всички блянове наши замете.

А пък с теб бяхме огън и жар,
ти сияеше в щастие, прелест.
Със криле на орел аз кръжах,
не усещах земята под себе си.

Кой да знае за скръбния край,
любовта тъй внезапно изстина!
И в огнището няма искра,
паяк прави си дом във комина.

Продължавам да чакам аз вест,
а в душата ми гонят се вихри.
Но пред мен - само твоят портрет
и със сълзи родените стихове.

ПРЕЗ МАЙ

Как искам аз в Судур да се завърна,
когато зеленеят се моравите
и ручеите към реката бързат,
а майката земя живот дарява.

Да видя върховете. Да си спомня
мегдана - място за младежка глъч.
Красавиците, на ръце със стомни.
Ах, памет, не запалвай своя лъч!

Припомням си стадата и овцете,
немирни птици в стряхата на трем.
Летят пчели, събират си прашеца,
играем ние, агънца пасем.

Как искам аз да гледам, че се рее
балона волен, литнал над Шах-даг.
Да слушам лястовицата как лее
за роден край позната песен пак.

ОТ СВОЙТЕ ГРИЖИ СТИХОВЕ РЕДЯ

При тебе, Каспий, идвам натъжен
и моля те, поговори със мен!

От бурите аз пак съм потъмнял.
Разсей, море, ти моята печал!

Съчувствие целебно диря аз,
но виждам те - тъгуваш в тоя час.

Ти, уморено от скръбта, мълчиш
и болката във себе си държиш.

Спокойни са вълните ти сега,
градини зеленеят на брега.

Но, явно, зимата е в теб на власт -
не мислиш ти за дните с лятна страст.

При теб, море, аз идвам всеки път,
когато в мен тревогите горят.

И взрян в глъбта, в суровата вода,
от свойте грижи стихове редя.