ЖИВОТЪТ, КОЙТО САМ ИЗБИРАМ

Херман Хесе

превод: Красимира Василева

ЖИВОТЪТ, КОЙТО САМ ИЗБИРАМ

Преди да дойда в този земен свят,
ми бе показано как ще живея.
Там имаше мизерия и смрад,
и мъка, и страдание вилнееха.
Един порок, готов да ме нападне,
едно объркване очакваше ме там.
И бърз гняв, в който се задавях.
Там имаше омраза, гордост, срам.

Но аз видях и радостта на дните,
преляла в светлина и във мечти.
Печал и жалби там не никнат,
а само изворът на дарбите блести.
И любовта, все още в земна дреха,
ни свързва там и ни спасява,
дарява ни блаженство чрез утехата.
Човек чрез болката не се обезчестява.
И там духът мъчения не получава.

Така видях и злото, и доброто,
а и на липсите ми изобилието.
И рана, през която мойта кръв се точи.
Видях на ангела спасителната милост.
И както гледах бъдния живот,
един дух чу ме като питам
дали да го живея ще опитам.

За това решение ударил бе часа.
“Да, искам го!”, с решителност в гласа
веднага отговорих. С пълен глас
отвърнах бързо на въпроса аз.
Така навлязох в новия живот
и доброволно си поех съдбата.
Дори нещата да не са добри за мен,
аз никога не се оплаквам.
Поискал съм ги още нероден.


КНИГИ

Всички книги в този свят
щастие не ти даряват,
но за тайната във теб
те ти доверяват.

А пък там е всичко това,
за което ти копнееш.
Слънцето, звезди, Луна.
Светлината в теб живее.

Мъдростта, която търсиш
в многото библиотеки,
свети в листите във теб.
В себе си я притежава всеки.


ИЗПОВЕД

О, гледко хубава, аз доброволно
се отдадох на игрите ти.
А други искат цели, полет.
На мен ми стига да съм жив.

И ми изглежда като притча
туй, що вълнува сетивата.
Единно и без край е всичко
и то е живо във душата ми.

Чета по гледките вълшебни.
Гадаене изпълва дните ми.
Тъй непреходното творение
живее в мен със вечен смисъл.


МОЛЯ

Когато ръка ми подаваш,
тя всичко неказано изрича.
Не питам дали ме обичаш
и няма да го направя.

Не искам да обясняваш,
само те искам до мене.
И понякога с тихо вълнение
ръката си да ми подаваш.


САМ

Много пътища и улици има по земята,
но една е целта им, на всичките.
Можеш сам да пътуваш, с двама-трима събратя,
но последната крачка ще направиш самичък.

И макар че за нея никой нищо не знае,
добре ще е, ако съумееш
сам да носиш тежестта си до края.
Сам да носиш огромната тежест.


ДЪРВОТО

Отчаяно моето дърво се преборва
да запази зелената си дреха.
Дълги месеци беше щастливо във нея
и в студените нощи на октомври
безутешно за нея более.

Но отново е нощ и отново
след нея пристига нов ден.
Дървото бледнее във тази суровост.
Победено от чуждата воля,
се предава във нейния плен.

И само се смее във жълто-червено
и тихо почива в синевата,
макар от смъртта наранено.
А меката есен милостиво и нежно
го облича в красива позлата.


В МЪГЛАТА

Тъй е странно да бродиш в мъглата.
Сам е храстът и камъкът там.
И дърветата стоят слепешката.
Всеки е толкова сам.

Беше време на светлината
и светът ми бе пълен с приятели.
Но спусна ли се мъглата,
изчезнаха някак непонятно.

Че не може да е мъдър, е вярно,
този, който не познава тъмнината.
Тя пълзи много тихо и коварно
и отвсякъде обгръща нещата.

Тъй е странно да бродиш в мъглата.
Самотен в живота си там.
Не познаваш на другите душата.
Всеки е толкова сам.