Найден Вълчев

Тези редове ще бъдат за Лиана Даскалова, но ще започна със Стоян Ц. Даскалов, нейния съпруг. Той беше колоритен и популярен писател, “Магдина чука”, “Двор” допадаха на ученическата ми душа, но по-късно наблюдавах, че заради особения, опърничавия му характер ли, заради какво ли имаше много и всякакви като че завистници, като че ли, неприятели и много се злословеше за него. И си патеше от това и талантливата му съпруга - поетесата Лиана Даскалова. Не знам друг да е страдал толкова от фамилното си име - Орлин Орлинов, Людмила Исаева, Славовците Караславови. То си има и ползица някаква, особено в началото, но още първите стихотворения на Лиана, после закачливите й цветни приказки за малчуганите можеха сами да й осигурят достоен и сполучлив старт. Тя си го имаше и със стиховете си за възрастни, и със шеметния свят, в който отвеждаше децата, но все беше някъде зад предната редица, някъде на затул, към ъгъла. Сам бях видял нейната изненада, когато именно колегите й поети надигнаха глас и тя чу, че получава наградата “Изворът на белоногата”. И там, при белокаменната чешма питаше: “Ма вярно ли? Ма кой се е осмелил да се сети за мен?” В официалните признания тя беше все в “и други “.
С нея сме били колеги състуденти в университета, но в безчисления Юридическия факултет, където влязохме през 1946 - 1947 година, не сме се познавали. По-късно виждах стихове от Лиана Георгиева, мислех си, че са сбъркали името на някоя Лиляна, като са напечатали Лиана, но това се повтори, потрети…А после фамилното й име стана друго.
Мария Грубешлиева й се оплаквала, че Людмил Стоянов, като получавал високи покани да присъства със съпругата си, “сопругой” никъде не пишело “Грубешлиевой”. А Лиана й отвръщала: “Ами такава ни е съдбата.”
Лиана Даскалова е лирик със свой глас и почерк, в стиховете й има разказ, случка, сюжет, строфата й не робува на строга метрика, но мелодия има и тя звучи интересно, приятно. Интересно, защото поетесата рисува цветно, зад рисунката има мисъл, мъдрост, признание, изповед. Неща от историята на стария перущенски род, нещо от родителското битие по пернишките мини, нещо от френската, от руската, от немската поезия, които се четат в оригинал още от началните гимназистки и творчески години. Лиана Даскалова иде от интелектуална, културно образована среда.
Стихосбирките й излизат в равен ритъм от 1950 година до края на осемдесетте години и в тях са отразени както нейното житие-битие, така и зигзагите на времето, в което ни се падна да живеем.
Родена в Перущица, там е единият род, живяла и в Чирпан, там е другият, после дълго в Перник - по следите на таткото инженер при миньорите, Лиана Даскалова има много места, където се чувства на свое място. Тя е Тютюнджиева по фамилия, но не пуши и не харесва името си, тя е и Георгиева, свети Георги е победоносец, все пак, с това име печата първите си стихотворения, после става Даскалова, но не обича много да й даскалуват над главата, да я поучават и направляват. Метър и шейсет над тревата, откакто се помни, все леко и крехко същество, тя си има глава на раменете, очи да вижда по своему света и живота, да ги осмисля, отразява, ръка да ги обрисува. И го може. Проследете я навсякъде в стиховете й - мащабни теми и платна, светли картини и рисунки, бегли зарисовки, широки периметри от пъстрия живот. Затова ще я видите при туберкулозното момиче перничанче, което умира, без да е стигнало до мечтаната “розова рокля”, при трагедията от Хирошима, където един щъркел прегръща небето с разперените си криле, при Мария Кюри и при негърката в Париж, при надвесените девичи очи, които занитват релета и о-чо-ве-ча-ват метала…Тематичният обхват на поетесата е широк и богат. Тя е при малкия дансинг и при девойчето Ан от Англия, чиито обички са звънчета, гривните й - звънчета, пръстените й - звънчета, и момчетата, които танцуват с Ан, танцуват с момиче от звън… Тя е в перущенската трагична история, и в чирпанските простори в дъха на Тракия - жрица е на толкова видения. И затова изповедно казва: “Мъж да бях, щях от мъка да се напия като чирпански баш харамия…”
Лиана Даскалова може да пише и сбита лирика, и разказвателен епос. Дори и кратките й стихотворения са при реално наблюдение: вижда, че малката й уличка е като детско ръкавче, пришито към широкия мокър шлифер на булеварда и слънцето по соломоновски справедливо до обед огрява четните, след обед нечетните номера. А пък там гълъбът от перваза бръква в джобчето под крилцето, вади часовника и казва: “Време е да прогукам.”
Колко прелест излъчват такива уж малки наглед детайли от картината, където е цветно, звучно, уютно. Удивително е, че Лиана Даскалова от всичко може да направи стихотворение: от разговора с прашасалите стари ръкописи в кашоните на тавана, от размислите, че да си поет - това е мъчен сюжет и тогава гласът й пада с цяла октава… Може да ни спре при откритието, че всички хора се безпокоят за бъдещето, а влюбените - за миналото на любимата… Искат и то да им принадлежи. Но нали, признава си лиричната героиня, най-нежна е усмивката след мъничко тъга. Пък и ония мъже отпреди осем века мерят по-наедро и тя ги чува да си разговарят под боянското небе така:
- Зографино, ти искаш повече, отколкото е дадено човеку!
- Болярино, аз мисля, че човеку нищо не е дадено. Той всичко взема сам.
Нашата авторка всичко си вземаше сама. И го казваше като в молитва: “На двадесет години - майка. От двадесет години - майка. Уморих се, мои деца. Нека за миг се облегна на вашите раменца, да си спомня как бях дете. Но това е старо стихотворение. Сега около нея щъка рояк внуци. И като съседи аз често я виждах в кварталната Докторска градина, сам по дядовски загрижен следях люлките, през 1998, 1999 година и бях й написал:

Дал й Господ млада челяд,
бодрост бабина й дал -
и в четвъртък, и в неделя,
в дъжд и слънце, в сняг и кал
в мойта Докторска градина
точно като по наряд
гледам в пет и половина
сред забързания свят
днес със шапка нова-нова,
утре с вдигната яка
как Лиана Даскалова
води внуче за ръка.
После друго. До дузина.
И й викам: с тази рат
в тази Докторска градина
ти ще вземеш докторат.

Лиана Даскалова, това малко човече, както вече я измерихме, е пълно с дух, с нерв, с енергия. Тя се изповяда, че нейният любим цвят е лилавият, но си признава, че обича и царствените багри: пурпура и златното. Противопоказано й е да се види сломена, безпомощна. И се укорява, че се снишила чак до тревата, че се смълчала като водата…
“Да ме видят отнейде дедите такава, ще се откажат от мене направо: отдясно - гордите перущенлии, отляво - чирпанските харамии. Тъй ли ничком се гледа, тъй ли тихом се ходи, като си внучка на върли войводи.”
Това е изправеният стан на поетесата. Освен в безпощадната зима на последния сняг, когато вече е останала сама, когато с вдовишки пръсти като последния джебчия претърсва джобовете на отишлия си, за да търси стотинките на спомена.
Къде сте, дълбоки регистри на това симфонично звучене?
Ето ви.
А да видиш Лиана Даскалова само наблюдаваща и плаха? Не, това не би била тя. Тя знае, че който снима, вечно отсъства от снимката, но с отношението си той е в кадъра. Като нея, която е от юг и нейната земя е “сладкосиня като стафида, съхранила своя слънчев сок, където планините дигат амфори от камък, за да благоухае въздухът висок”. Тя е една прашинка от България. От крепостен Видин до златобрежен Китен. Гласът й е пълен със слънце - като пладне. Тя иска “или победа, или беда. Или не, или да”. И ако я сполети беда - сто витяза да скочат в нейна защита, раните, които й нанасят в гърба, се превръщат в крила. И този живот тя иска не да го изживява, а да го извоюва, да го отпразнува. Не признава рождената си дата. Нито свидетелството, издадено от общината. И казва: “Не съм родена в двадесети век. Родена съм тогава, когато се е създала българска държава. Земна и проста е като самата почва, в която чудото от нищото започва: от капка дъжд и шепа топлина.”
Това са все нейни думи. Думи на самобитния художник Лиана Даскалова, която казва, че на шестнайсет години я боляло, когато падал лист от тополата. Тогава тя едва се будела, сега едва заспива. Но и тогава, и сега вечно с нея е нейният сонм от видения и при неделното гибелно патрицианство, и при онези разходки вечерни на луни във душата, със души под луната. Където тя върви като лъч отвесен, защото не знае да се кланя. И където от огромния букет избира само една роза. И съзнава, че “Нашите дела са по-добри от самите нас.”
Лиана Даскалова е и афористична скъперница на думи, макар че рядко дружи с късата композиция, и сладкодумна разказвачка, когато преследва сюжети, и ярък словесен художник. Чуйте я, вижте я:

Броди облак по бели чорапки в речицата - тишина…
Новините смълчани се возят по жицата - тишина.
А в гората една кукувица кафява - само една,
тишината като лекарство в капчици отброява: ти-ши-на.

Или:

Заключи като дюла на тъмното в раклата
всичко лятно, топло, уханно.
В един зимен ден ще отвориш капака й
както някои отварят пиано.

Или:

Тия счупени хоризонти - пред погледа ти катурнати,
тия обръчи край сърцето като пръстени сатурнови…

Тя знае, че творчеството е самотно страдание, защото кой ще й каже формулата за поема? Че човек е проницаем, но поетът трябва да го разгадае, а пък в този човек блещука добро и мъждее зло. Но това самотно страдание е светло и благородно:
Да бях живяла преди векове, навярно щях да бъда от ония скитници-певци по градските стъгди и кръстопътища, които с цитра и гъдулка призовават кръг от слушатели, за да сменят сълзите им с усмивка.
Казала го е за себе си в своята Биографична справка:

Родена: в есента. Погребана -
от някои. Но все пак жива.
И здрава. И на горести неподатлива,
макар че в къдрите проблясва нишка сребърна.
Забравя всякакви обиди - заради големите
мечтания… Обича невъзможното като дете.
Усмихва се охотно, пишейки поеми,
намръщва се, когато после ги чете!
Обича думите, когато са доказани.
И не забравя, че Земята всъщност е звезда…
Да бъде сериозно отбелязано:
разчитайте на нея в часовете на беда.

Такава е Лиана Даскалова - душа на открито. Тя е горда, когато на детските й коленца слагат гергеф да се учи да бродира българска шевица, с преклонение възпява героите, които падат като звезди, симпатизира на мужиците корени, които под могъщите стебла орат земята, за да има крила. Боли я, когато бавната брадва поваля дъбравата, гневи се, когато мечтата на гения се използва за престъпления, не хленчи, когато бяга като просекиня, диша на пресекулки, пламналите й обувки просветват като светулки. Ще я чуете как в сладък звукопис реди пориви и полети, корени и корони, в башни брезови бият камбани, буден бухал буха над букви… И при делника, и в своята светая светих поетесата е откровен изповедник, който казва:

Ще ти позволя, душа, да се откъснеш от мене,
остави ме, остави!
Аз те измъчих със грижи земни,
ниски като треви.

Както видяхме, Лиана Даскалова е издавала от 1950 до към 1990 година почти ритмично на година-две по книга. Май единствена тя от нашите връстници не работеше по редакции и институти, живееше като истински професионален писател. А като погледне човек в библиографската й справка, ще види и колко са книгите й за деца. Над 15! От “Бабините внучки”, “Черното коте”, “Козичка с часовник”, с които Ангел Каралийчев през 1959 година я въвежда в гилдията писатели за деца, до “Кошница с кълбенца”, до “Шестте вълшебни приказки”, която наскоро се появи след единствената дълга пауза в нейните публикации.
Лиана Даскалова отдавна беше станала голям приятел на малките си читатели, от най-дребните до юношите, защото със своите закачливи, поучителни, но не дидактични, цветни и звучни строфи като Дора Габе, като Асен Разцветников, като Леда Милева непринудено въвличаше в своя свят детските души, разказваше им за котенцата Мър и Бър, за кученцето Хър, показваше им как таткото бръмбар посещава курсове летни за глави на семейства многодетни…

А какво правят малките бръмбарчета,
след като се наспят?
Първо: бръмбарчетата в леглата си
на гръб не лежат!
Винаги по корем!
Падне ли бръмбар по гръб, тогава
почва да рита, почва да шава
със шестте си крачета, поред и без ред,
сякаш кара във въздуха велосипед.

Лиана Даскалова отвежда децата на островите Канарски, където канарчетата си живеят по царски, защото с указ канцеларски е забранено там да влизат котки… Или ги спира сред нашите летни равнини, където сто щурци все свирци, свирят на цигулка, стържат на гъдулка, свирят във полето, та кънти небето… Природата на хубавата ни земя дава широки простори за изследване, за наблюдение,за рисуване и нашата авторка ни води из нея и в пролети и в есени, и в горещи лета и в студени зими и там с детски очи ще видим, че на снежния човек му се спи, но да заспива не бива, че ха заспи, ха се стопи…Че кой пробира, кой от шев разбира - месецът прокарва шев по небесния гергеф…Че денят днес е такъв, а утре съвсем друг, защото в природата пролет настъпи ли, сменя се модата… Там малкото котенце сладко си мърка, защото майка му знае,
че от нейното дете
по-щастливо няма:
тя го лиже, то расте.
Милото на мама!
В този свят крещи вранка-готованка, рибките се къпят без гащета, котаракът е облякъл пижамата на малката Светлана и е спящата принцеса, само че с мустак, там съскат гъски с връзки…

Преминава по мостчето цяла флотилия -
една гъша фамилия,
много прочута в нашето село.
Татко-гъсок е начело.
На врата му връзка,
после иде с чадърче и мама-гъска,
подир нея седем пъстри гъсета,
всички със връзчици на райета.

Лиана Даскалова е детски писател, без да се вдетинява, тя е непринуден събеседник, учител, приятел, игрив стихотворец и сладкодумен разказвач в своите приказки, където увлича малчуганите къде ли не и в какви ли не причудливи, примамни, красиви светове на видяно и измислено и там винаги е привлекателно.
Вярна щерка на род и земя, Лиана Даскалова иска здраво да се затвори раклата с капак издут, защото тя семейната история пази в древния си скут. А в още по-голяма ракла е събрана обичта на поетесата към Родината - във възпеви за Балкана, за морето, за българското знаме и от редовете струи родолюбие, преданост, светлина.
В речника на българската литература Лиана Даскалова е до Димчо Дебелянов. Ах, не лошо съседство. Дали не и на нея поетът казва, че иска да я помни все така? Дали тя не и на него казва, че ще го обича и след смъртта?
Не откривам нищо ново, като казвам, че за българската литература Лиана Даскалова е едно богато поетично присъствие и дихание във втората половина на вече миналия век. Тя ни казваше значими неща, неща валидни и за нас, релевантни за литературата и живота. Тя ни ги казваше като художник образно, солидно композирани, с багрово богати мазки рисуваше и когато повествуваше. Тя беше непрекъснато модерен артист, надмогнал тракащите четиристишни строфи, беше усетила сладостта на лупинга на синкопа… Беше усетила антискуката и на непълната рима, и на анжамбмана и композиторите не можеха да я вкарат в своите повтарящи се тактове, защото при нея беше възможно и ставаше на практика всеки нов пасаж да е и изненада - метроритмична, с употреба на цезура, с рима женска към дактилна… Това го могат изградените автори, физиономичните творци, които не можеш да сбъркаш с друг. Тя е такава, каквато е: категорична, цветна, интонационно богата, изконна българка, дама с богата съвременна европейска душевност. Казва, че ако животът бил театър, тя би си потърсила място на последния балкон, при вентилатора. Но че без око да й мигне, ще пие на големи глътки небе, ще изпие своята част синева, защото в края на краищата всички ставаме прах. Тя обаче не ще да е прах в нозете, а едно облаче прах, но в небето. Само в стиховете й за последната зима естествено надделяха по-минорните гами. В тях тя се чувства жена-сираче, накуцва като овдовяла рима, съзнава, че е пусната последна завеса, че когато върви - смъртта върви с нея, а когато спи - тя, смъртта, не спи… Скръбта е дълбока, искрена, трогателна, без да бъде жалостив и угнетителен хленч, над житейския факт се въззема художественият резултат, вълненията на автора стават и твои и усещаш, че и теб те боли “крайното перце на лявото крилце”.
Много от тези стихове биха могли да бъдат написани и в седемнайсетия, и в двайсет и втория век, да бъдат испански, или естонски, или немски по език, но тези са на Лиана Даскалова, имат тембъра на нейния глас, носят географските паралели на България и историческите координати на нашето време. Авторът властно присъства, а ние отдавна знаем кой е и откъде е. Чуваме с него боянската тишина, с него виждаме как врачанските петли бързат да извикат слънцето, как Балканът вие своя изгревен венец, как яребицата мъти край Огоста. Това става сега, когато

Като погледнеш наоколо,
като се завъртиш на пета,
виждаш как борбата за кокала
загрозява света..

Виждаш как денят виси като обесен и все пак се радваш, че “стиховете отхвърлят много сити блюда”.
Варварското любопитство на авторката държи очите й отворени да съзре как петата на лятото се напуква, как просветва водно конче над лятна река, как опитното зайче писва по детски, когато умира, как черното кученце е гладно не за хляба за обич, как морето е седеф и лунна сол…
Колко са авторите, които го могат видя това и казват така?
Миналата година Лиана Даскалова получи висока награда от вестник “Труд”. Покани ме да я придружа при награждаването. Придружил я обаче нейният внук и тя, като не ме видяла на церемонията, решила, че навярно ме е обидила. И ми изпрати две строфи:

Навярно незаслужено ми бе присъден “Докторат”
от академията Докторска градина,
че сторих гаф - и точно към събрат -
и точно срещу Новата година!

Но грехове се опрощават срещу Рождество,
и, вярвам, Найден ще намери мъжество
(със помощта на Минка) благосклонно
да ме реституира в докторското лоно!

д-р Лиана

И аз й отговорих на докторката:

Разбира се, простил би всеки граф
какъвто и да бъде неин гаф,
щом пленник е на светлото си чувство
към нейното пленително изкуство.

Нейното изкуство е наистина такова. Тя е ярък художник, в нейния художествен свят и за възрастни, и за деца е богато на мисли на образи, на багри, на звуци. Там тя уговаря жените да не дават обет за обич до живот. Да се обича цял живот е твърде кратко, казва поетесата. И внушава да се обича и след смъртта.
Открита душа - тя е и рисков дух. Пристъпва смело, върви уверено, готова е какво ли не да направи. Не би подложила на риск само изящната кипарисова масичка. На нея няма да слага нищо тежко, нищо грубо. Само отроненото от нейното перо. Само нейните песни. Те са нейният въздух небесен.

2004