Билал Адилов

превод от руски: Дафинка Станева

ДА ИДЕМ С ТЕБ НА СЕЛИБУР*

В града под ключ душата стене,
под сив бетонен абажур.
Аз - ювелир, ти - камък ценен -
да идем с теб на Селибур!

Над склона слънцето се смее.
Ти смееш се - роса в божур.
Едем любовен ще засеем.
Да идем с теб на Селибур!

Орел се вие над скалите -
как мами нежният лазур!
Цветя в косите ти заплитам.
Да идем с теб на Селибур!

Там изгревът с роса измива
праха, житейския абсурд.
И ние ще сме там щастливи!
Да идем с теб на Селибур!

—————————–

* Планинска местност

ДНЕС Е ТВОЯТА СВАТБА

Каква съдба! Какъв трагичен час!
На сватбата ти днес присъствам аз.

Гълчат във празничния ресторант
сватбарите. Ликуват кум и сват.

Не се хаби напразно и минута -
тук всички веселят се непринудено.

Чревоугодниците със стомаси силни
се запасяват с ястия обилни.

Съседи си споделят гласовито
предания от времена честити.

И, без да спират, леят словесата.
За тоста слово дава тамадата.

Сватбар надвиква празничната врява:
„Свирете Перизадата*! Наздраве!”

С юмрука тропа силно, без пардон.
А аз седя и сдържам своя стон.

Земята тясна е във шепата на Бога,
аз взор да отделя от теб не мога.

Ти - бяла гълъбица сред небето -
се рееш в моите очи несретни.

Под булото косата ти трепти,
но мен сега не забелязваш ти.

Ръката ти лежи във чужда длан.
Това ли е мигът, от теб желан?

И ще откриеш ли сред сватбен славослов
мен с моята изгубена любов?

А може вече да си ме видяла -
затуй лицето ти е потъмняло.

Подканва и оркестърът сега
жениха и невястата в кръга.

Ти избора направи го сама,
аз полудявам в своята тъма.

В мен болката като мъгла пълзи.
И как да спра неволните сълзи?

Горя в горчиви чувства като в огън.
„Честито!”- казвам. Повече не мога.

Забързано излизам през вратата.
Отмина щастието безвъзвратно.

А зад гърба ми пее звучен глас:
„В дома избраницата идва в тоя час…”

—————————–

* Сватбена песен

ЛЮБОВТА МИ КЪМ ТЕБ МЕ НАПРАВИ ПОЕТ

Бе за мене до днес любовта непонятна -
ти запали ме с огън и мълниен плам.
Като кон ме понесе любовният вятър
и засвети денят ми в небесния храм.

Аз не бях съчинявал и стихове, рими -
ти ми даде перо в отредения час.
Градоносна вълна - любовта покори ме.
Затова пиша днес как изгарям от страст.

Аз не знаех какво е страдание, жажда.
И душата изгуби покоя сега.
Мислех си: любовта като извор се ражда.
А разля се във нас - пълноводна река.

Аз сънувам ли тази магия извечна?
И наяве ли властвам в любовни земи?
И защо са за мен тези мъки сърдечни?
Умолявам те, с теб ги вземи!

СТИХОВЕ ЗА ЕГЕЙСКО МОРЕ

Море, не съм те виждал от години,
но как копнеех за сребристите бразди!
Днес с учените спора ще отмина,
че тук били са моите деди.

И сигурно затуй с любов безмерна
обичаме и теб, и родния Шах-даг*.
И скъп за нас е на прибоя ти рефрена,
тъй, както изгледа с орли на връх със сняг.

Мнозина теб те смятат за солено,
ала за мен по-сладко си от мед.
Аз вдишвам твоето спокойствие зелено,
разбирам настроенията ти безчет.

Омайва ме смарагдената гама,
пътеката на будната луна.
Възглавница ми е крайбрежен камък,
но красотата гони ми съня.

Душа оставил тук, аз бързам вкъщи
подир раздяла трудна с твоя бряг.
Но в края на пелазгите* ще се завръщам,
за да те видя като сродник пак.

—————————–

*Шах-даг връх в Кавказ
*пелазги - деди на лезгинците и на славяно-русите

СЪРЦЕТО ПОМНИ

Днес градският пейзаж белее от снега,
в човешките очи светлее радостта.
От танца на снега обхвана ме тъга,
в лезгинския ми кът ме върна паметта.

И в селото си аз повиках младостта.
На сутрешния сняг - и шарки, и следи.
Тъй, както нов килим тъчаха в своя стан
на тлаки в труд щастлив момите ни преди.

В мен песен зазвуча с момински гласове,
тъкачка млада там седянката кладе.
За всеки има джоб сушени плодове,
а вятърът в снега костилките мете.

На селския мегдан аз колко пъти бях
със поглед, устремен към изворни води.
Ала, душа, защо да спастря не успях
аз порива си млад и чистите мечти?

И спомних си как бях под роден връх висок,
в покоя на леса сред снежен благослов.
И първи сладък блян. И пръв горчив урок.
И среща в лунна нощ. И първата любов.

Сега дълбоко спи по мечешки градът.
Безлюдно е навред. И пада, пада сняг.
А в моята душа вълнения горят
и мислите летят към скъпия Шах-даг.

ЯР* БЕЗ ЛЮБИМАТА

„Погледни, зеленеят простори и лес,
но защо няма радост в сърцето ти днес?

Над земята разнася се свеж аромат
и облитат пчелите безспир цвят след цвят.

Теменужка се смей в тюркоазен кафтан,
а дарява й слънцето златен гердан.

Ала ти не отправяш скърбящия взор
към простори и лес - изумруден декор.

Потопи си перото в небесния свод,
пролетта нарисувай в красив хоровод”

- Не кори ме, сърце, че съм тъжен и тих,
че не мога за Яр да напиша днес стих.

От цъфтежа природен вървя запленен,
но без милата няма тук радост за мен.

Изнурен, боледувам в душевния зной,
не намирам от своята мъка покой.

Тя събира се капка по капка в река,
ти не знаеш как силна е тази тъга.

Аз отвътре съм сякаш порязан от меч,
с поломени крила как да литна далеч?

Всеки ден се превръща за мене в кошмар.
Без любимата как да празнувам аз Яр?

—————————–

*Яр Сувар (Яр) - старинен национален празник в деня на пролетното равноденствие.

ТЪЙ СКЪПА БЕ ТИ НА СЛОВА

Нощта за теб цветя бере,
венче за теб луната вие.
Сами край вечното море
прегърнати стояхме ние.

И в твоите очи звезди
преливаха се и трептяха.
Боязън в теб ли се роди?
Тъй пръстите ти ме горяха!

Тъй скъпа ти бе на слова -
и дума даже не прошепна.
В миг към пътечката глава
изви. В теб нещо трепна.

Какво те мъчеше до мен?
Сърцето в страх ли бе обзето?
Сред този лунно-звезден плен
бях развълнуван, искрометен.

Усещах пулса ти в нощта,
в кръвта ти музика звучеше.
В мен нежна песен разцъфтя,
а тебе нещо ти тежеше.

Забрави ти за тази нощ,
тя още в паметта ми свети.
От теб ранен, с магичен нож
днес бих си ослепил сърцето.