ГАЙДАРЯТ

Йордан Кушев

ГАЙДАРЯТ

Още призори, на тротоара,
сам седи гайдарят-инвалид.
Стара, жална песен пак подкарал…
Може би така е той честит?

Ах, честит ли?
Как с такава лепта,
дето се подхвърля стар калпак
може да живее днес човека?
Гайдата проплаква -
тъжен знак.

Този тъжен глас е на гайдаря,
в утрото - самотен - заридал.
Слънцето окото си отваря
и го гледа с горест и печал!

1997 г.


ГЛЕДКА

Романтик съм бил във стиховете.
И мечтаех аз за неизпята песен…
Слънцето над хоризонта свети,
а денят виси като обесен.

Той е с празен поглед.
Безработен.
Той е беззащитното дете.
И като сирачето самотен.
Мъка във очите се чете.

Аз вървя по улицата прашна
и не ми е никак днес до песен.
Пред очите ми е гледка страшна:
на прозореца - човек обесен!


***
             Самоубийствено живеем…
                                А. Германов

Душата на Поета с глас простена -
във най-трагичния самотен час.
Стихът, обходил цялата вселена,
се връща като ехо тук, при нас.

Братоубийствено живеем, братя!
Защо се стреляме със думи зли?
Дали не ни порадва Свободата?
Самоубийствено ни тя дели:
на гладни и на вечно ненаситни,
на жалки и на лакоми очи…

А хлябът е узрял от зрънце жито.
И сладката умора не горчи.

1990


ТРИПТИХ ЗА МОРЕТО

1.
Цяла нощ
на глас морето плака
и се блъска в острите скали…
Никой нищо не видя във мрака,
не попита:
„Много ли боли?”

Само тези гларуси пискливи
в утрото извиха своя кръг.
Затрептяха над вълни пенливи,
без да знаят те
къде ще спрат…

2.
Всяка капка стене в теб, море.
И солта ти носиш
на сълзите.
Ако пулсът ти внезапно спре,
ще угасне взорът на звездите.

3.
Море, море,
ти имаш хладни, тайни глъбини,
но нямаш глъбините на душата.

Море, море,
скали рушиш, събаряш и стени,
а съзиданието е в душата!


УСМИВКА НА ЖЕНА

О, колко много прелест има
в една усмивка на жена,
родена тайно от незрима -
навярно тайна светлина!


КАПИТАНИ

Умират родни хижи и селца,
прегърнати от ридове и хълми.
Били са като весел кошер пълни -
със сватби, кръщенета и деца.

А сетните стопани днес са мост
към бъдното. Те, старци стогодишни,
останали при родното огнище -
на мостика на времето на пост.

2003


НАПУСНАТИЯТ ДОМ

Живот кипял, преливал в този дом.
Звъняла в двора детска глъчка…
Днес няма кой да стори тук поклон
или да чуе сутрешна заръка.

Като дърво без корен е домът -
напуснат, бавно той умира…
Ако не проумява туй умът,
сърцето най-добре това разбира!

2004 г.