ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ
В София, на бул. „Хр. Ботев” номер 10 има вехта триетажна къща с възпоменателна плоча, чрез която се съобщава: „В този дом живяха и твориха през 1915-1916 г. в сърдечно другарство и сътрудничество нежният лирик ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ и преводачът ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ.”
Колкото първата част на този сантиментален текст е вярна, толкова втората му част е едностранчива. Защото Подвързачов беше не само талантлив преводач, но и очарователен поет, блестящ публицист и фейлетонист и примерен редактор.
Той не умееше да шуми около себе си и очевидно е страдал от ония скрупули, които са твърде рядко явление. Приживе издаде само три книги: „Как дяволът чете евангелието” - хумористични драски, мисли, парадокси, фейлетони, „Крачун и Малчо в София” и „Война в джунглата” - за деца. Едва след смъртта му - издадени от негови приятели - излязоха в две книги лирическите му и сатирични стихотворения и басните му. В редактираната през 1922 г. от Христо Цанков-Дерижан антология на българската поезия, той пише за себе си: „Не съм издал нито една книга. И надали ще издам. Страх ме е, че ще се намери критик, който да ми каже: - Приятелю! Ти си помисли, изглежда, че да подвързваш и да пишеш книги, е едно и също?!”
Поради нуждата да изкарва прехраната си - а може би и поради по-пълно творческо удовлетворение, - той твърде много се занимаваше с творческа работа. И, казват, пред приятели се изразил: „Какво да пишеш? Всичко хубаво е написано - трябва само добре да се преведе.” Той така и правеше: добре превеждаше. И в своята журналистическа работа сякаш се мъчеше да мине колкото се може по-незабелязано.
Само веднъж си направи реклама - нещо необичайно за него, но в неговия подигравателен стил. Известно време след излизането на книгата „Как дяволът чете евангелието”, която очевидно не е имала голям успех на пазара, в хрониката на един столичен всекидневник се появи съобщение (цитирам по памет): „Пръсна се слух, че книгата „Как дяволът чете евангелието” е конфискувана. Трябва да съобщим на читателите, че книгата още не е конфискувана.” Това беше, разбира се, реклама, и очевидно търсена от автора. Вместо обикновеното „Търсете по книжарниците еди-коя си книга, защото в нея ще намерите еди-какво си”, той решил по този начин да я рекламира. В това имаше и ирония над многобройните по онова време реклами за какви ли не съчинения, с които беше наводнен пазарът.
Има у Подвързачов такъв стих: „Ах, ти нямаш съдба, твоят гений е глух”: в този стих, макар и написан в декадентски дух - в духа по онова време - от реалиста Подвързачов, е отразена самохарактеристиката на автора. Съдба той имаше, но тя бе твърде трагична, независимо от липсата на външни контрастни събития в живота му. А геният му бе наистина глух, дори и за ония успехи, които би могъл да има в българската литература.
На младини духът му е заквасен от социалистическото движение. И наред с това семейната му съдба оставя у него дълбок скептицизъм към хората и света. И неговата жизнена трагедия се състои в неговата нравственост. Нравственост в едно общество, в което честният човек не може да прокопса, ако иска да остане верен на себе си.
Подвързачов е типичен представител на онази българска интелигенция от края на миналото и началото на нашето столетие, която беше окрилена от възрожденския демократизъм и идеалите на зараждащото се в България социалистическо движение, а - поради житейските обстоятелства - беше принудена да живее по вълчите закони на развиващия се у нас капитализъм. Това несъответствие между идеала на едно движение и зловещата действителност пръсна черепа на Яворов, изтръгна сърдечните вопли на Дебелянов и редица други мечтатели и мъченици.
От младежкия му идеализъм до края на тежкия му труженически живот у него остана поривът му към справедливостта и чистотата, но угасна вярата му в движението, което беше запалило този порив. И ние го виждаме и редактор, и сътрудник на официални и реакционни издания, в които пуска злъчни стрели срещу всичко онова, което тия издания защитават.
Защото беше се школувал да вижда и мрази несправедливостите, а не може да се приобщи към силата, която е призвана да унищожи тази несправедливост. Не само не можа да се приобщи. Той се боеше от нея. Понеже комунистическата партия беше политическа организация, а всички политически организации за него бяха покварени - той не виждаше никаква разлика между тях.
Но от отрицателното си отношение към комунистическото движение кариера не правеше, както това вършеха някои ловкачи на перото. И затова си остана горд, самотен и беден с дълбокия си скептицизъм, който преминаваше в песимистични тонове.
Официалните среди, които постоянно подмяташе с хумора и жулеше със сатирата си - нямаше за какво да го ласкаят и награждават, дори ако би приел техните подаяния. На прогресивните сили в страната той не вярваше. И оттука иде трагедията на човека и поета, който според Николай Лилиев - един от най-близките му приятели - „обичаше живота, но беше влюбен в смъртта.”
Той почина в 1937 година, едва 56-годишен, и остави в българската литература своите изящни лирически и сатирични стихотворения и басни, остроумните си афоризми, анекдоти, фейлетони и вестникарски бележки, статии и спомени. И своето образцово преводаческо дело.
1982
