Братислав Петрович-Браца

превод: Таня Попова

откъси

1.

В това пролетно утро в началото на двайсет и първи век след Христа, Ниш, древен сръбски град, започваше своя живот, както и в многото утрини на своята богата многовековна история. Автомобилите започваха да обикалят улиците, а пешеходците забързано вървяха, всеки към своята цел. Нишава, реката която по течението си разделя града на две части, със своя ромон разказваше древната история на неговото съществуване. С всеки свой шум, с всяка вълна тя описва историята, защото е единственият, най-добър и най-стар свидетел. Много помни тя, я и тепърва много ще запомни. Ако проговори, за цяла книга ще има.
Крепостта близо до нея, пази със стените си Нишава, както и самия град и свидетелства за неговата важност и тази на пътищата които са влизали в него.
Малката уличка беше закътана между древната река и здравата крепост. Врявата на хората, глъчката на продавачите, които хвалеха стоката си, изложена на примитивни сергии, бученето на автомобилите и мирисът на въглища от скарите на кебапчиите създаваха впечатляваща картина на най-оживената улица в този древен град.
На уличката, в притисната между две ниски сгради кебапчийница, собственикът се мъчеше да разпали въглищата натрупани в пепелта. Духаше в скарата, и от време на време поглеждаше към вратата, защото не искаше някой клиент да влезе, докато още не си е разпалил скарата. В този момент вратата се отвори и в помещението влезе запъхтян, доста дебел човек. От лицето му с тъмен тен, капките пот се стичаха до яката на бялата му риза. Кебапчията спря с разпалването на скарата и погледна човека. Изглеждаше му някак странен. Чужденец, не е нашенец.
- Мараба, комшу - рече човекът.
- Добро утро - притеснено каза кебапчията.
- Аз малко говори сръбски… Аз трябва помощ.
- Заповядайте. Кой сте вие?
- Аз от Истамбул… Турчин.
- Заповядайте, седнете - каза кебапчията и му предложи стол. - Кафе?
- Благодаря, комшия. Аз трябва друго…
- Какво?
- Трябва полиция. Има полиция в Ниш…?
- Слава богу има - засмя се кебапчията. - А защо Ви трябва полиция?
Пришълецът извади от джоба си кърпа, избърса запотеното си лице и седна на предложения му стол. От джоба на ризата си извади пакет цигари „Марлборо”, взе една и я запали, после покани човека с бялата престилка. На него очевидно му беше достатъчен дима от скарата, махна с ръка и му благодари. Гледаше го и чакаше турчинът да продължи.
- Аз ограбен… Всичко ограбен.
- Как? Какво?
- Аааа! Цял камион липсва…! Къде полиция?
Кебапчията все мобилния телефон от тезгяха, набра номера на полицията, накратко им разказа за турчина и накрая издиктува и своето име. Усмихна се, остави телефона, наля от бутилката „ Рубинов коняк” и го поднесе на турчина.
- Комшу, до две минути идва патрулът, а после тръгваш с тях. Докато дойдат, пийни едно питие, да се свестиш.

***
Петър пиеше сутрешното си кафе и четеше вестник в канцеларията. Обичаше да държи радиостанцията пред себе си и да слуша какво прави патрулът из града. Докато пиеше първото си кафе беше нормално тя да мълчи, защото по това време всички патрули в полицейските станции се сменяха. Тези от нощната смяна сънливо пишеха сводки и сърбаха блудкаво кафе с устни, вонящи на безброй изпушени и недопушени цигари, като лениво бъбреха с полицаите, които се готвеха за дневната смяна. Темите бяха едни и същи: кой от престъпниците е заловен на местопрестъплението през нощта, докато обирал някой магазин; коя от ревнивите съпруги е викала патрула заради мъжа си, който се е върнал късно през нощта без да мирише на алкохол (по това бедната очевидно съди, че е бил с любовница); коя жена е молела за помощ, защото ревнивият й съпруг я е пребил, когато е видял компрометиращо съобщение на мобилния й телефон, а тя се е клела, че съобщението е изпратено погрешно точно на нея; кой от мъжете е викал патрула, защото жена му още не се е върнала вкъщи, а е отишла да празнува с колеги от фирмата (притеснявал се горкият да не й се е случило нещо, да не е имало някакво произшествие в града); кой от наркоманите през нощта е останал без дрога и е заплашвал, че ще убие с пистолет някой от трафикантите; кой с кого е пил нощес по кръчмите и подвластни на алкохола са се сетили за някоя обида от преди петнайсет години, за детински свади, лоши погледи… и тогава с провлачен и заплетен от алкохола говор, с кръвясали очи, са започнали първо да се псуват, а после клатушкайки се, са се хванали един друг за гърдите и са започнали да размахват юмруци, с които обикновено не се уцелват, а само изпочупват чиниите и чашите пред себе си и обръщат наопаки всичко наоколо.
Докато нощният патрул обсъждаше случките от нощния живот, дневният, отпочинал и наспал се, затягаше коланите, проверяваше снаряжението, прелистваше сводките и слушаше новините от колегите. По тези причини, сутрин, радиостанциите на всички и навсякъде мълчат.
И тогава телефоните проговарят. Дежурните полицаи не свалят слушалките от ушите си. Търговците съобщават, че нещо пречи на работата им. Изплашени майки обясняват, че децата им не са се върнали вкъщи от града. Боязливо питат да не са задържани, защото са питали вече в болниците и амбулаториите и на техните деца не е оказвана помощ. Сънени служители нервно звънят и псуват, че в тази или онази част на града няма вода и не могат да се избръснат и измият, за да отидат на работа. После псувайки прекъсват връзката, като че ли полицията е виновна за спирането на водата. Обаждат се и хора да съобщят за изчезнали автомобили. Добре си спомнят, че снощи са оставили колата си на паркинга, а сега като тръгват на работа я няма. И защото нямат кола закъсняват, а собствениците на частни предприятия нямат милост, веднага ще ги уволнят. Псуват страшно полицията, че не си върши работата и не пази колите им на паркинга. Искат спешно екип за оглед.
По средата на четенето на вестника, иззвъня телефонът на бюрото на Петър. Лениво вдигна слушалката „ Сигурно шефът ме вика за сутрешния колегиум” - помисли си.
Ранното позвъняване ядоса Петър. Заради колегиума. Като че, тук нищо не се работи. Само се говори и се спори. Началниците в полицията никога не са били доволни от работата на подчинените си. Все те знаят всичко най-добре. А оперативните работници, които постигат резултати, като по този начин издигат своите шефове и им осигуряват места в меките кресла, винаги са били жертвени агнета. За всичко, все те са виновни, горките. „Съгласен съм пет дни да бъда на акция, само за да не съм един час на колегиум” - мърмореше Петър. И когато имаше най-добрите резултати, не само той, а и колегите му, шефовете му бяха най-лоши.
Не го плашеха нощните позвънявания. Знаеше, че не е шефът, а дежурната служба и, че нещо се е случило в града. Или някой е, недай Боже убит, или някоя е изнасилена, или има сбиване с тежка телесна повреда… Вече двайсет години работеше като инспектор в отдела за убийства и сексуални престъпления и винаги предпочиташе телефонът му да звъни нощем вкъщи, отколкото сутрин в канцеларията.
- Здрасти, Перо! Станко е… Дежурният. Добро утро.
- Добро утро, Станко - отдъхна си, не беше шефът, - Казвай, стари приятелю.
- Да ти създам ли малко работа? - подвоуми се дежурният.
- Кажи какво има?
- Патрулът доведе някакъв турчин. Казва, че е ограбен.
- Как ограбен? Къде?
- На шосето.
- На кое шосе?
- На магистралата. Изчезнал му цял камион със стока.
- И какво общо имам аз с това. Прати го при стопанските.
- Но и шофьорът е изчезнал.
- Изпрати го за издирване.
- Перо… - дежурният започна да се изнервя, - Вашият шеф нареди патрулът да го доведе точно при теб!
- Е, добре… Нека го доведе при мен. А как ще се разберем?
- Извикал съм Осман - преводача. Ето, веднага ти ги пращам.
В канцеларията влязоха турчинът и Осман. Петър и Осмaн бяха стари познайници. Осман беше от потеклото на Халил бей, който до Сръбско-турската война е бил хекимин в Ниш.
Лекувал еднакво и мюсюлмани и християни. След освобождението на Ниш, Халил бей не се върнал с турската войска, защото жена му била християнка. Така останал в града. Осман му беше правнук, пенсионирал се в “Института за социално осигуряване”, а превеждаше от турски откакто навършил пълнолетие.
- Мараба, Османе - поздрави го Петър, ръкувайки се.
- Мараба, чорбаджи - засмя се Осман.
Поздравиха се и с турчина. Подаде им столове и двамата седнаха. Турчинът, на своя език, попита Осман, дали може да запали цигара в канцеларията.
- Може, не се притеснявайте - и му предложи пепелник.
Осман се засмя, намести се по-добре на стола, взе предложената му цигара и погледна към полицая.
- За какво съм ти аз, приятелю, ти свободно боравиш с турския?
- Да. Но не съм преводач. А ти си. Аз говоря езика на “каруцарско” ниво. Знам това, което ми трябва, за да се разбера с турците на пътя и това е всичко. От шофьорите и пътниците там съм го научил, а ти си турчин по рождение. Какъв е проблемът с него?
-Господинът до мен е управител на фирма “Ашик къмпани” от Истанбул. Името му е Хюсеин Али Чакмак. Има седемнайсет собствени тира, с които доставя стока из цяла Европа. Преди двайсет дни негов шофьор е закарал за Холандия ризи и костюми, а на връщане е натоварил от Германия бяла техника. Тази стока е трябвало да откара в Ирак за американските военни бази. Много дни са минали откакто е тръгнал, а все още не е влязъл в Турция. Чрез спедицията е проверил, че е влязъл от Унгария в Сърбия, но не е излязъл оттук през нито един граничен пункт. Друг негов шофьор, който е направил два курса до Германия през това време, е казал на Хюсеин, че е видял шофьора и камиона на паркинг пред кафене “Истанбул” в Просек. Бил е доста пиян или дрогиран… Седял е на масата с един младеж - светъл, с дълга коса и рядка руса брада.
- Как се казва шофьорът?
- Айдън Никмет.
- Дали го познава добре? Знае ли склонностите, навиците, недостатъците, добродетелите му…?
Осман разговаряше с Хюсеин, докато Петър внимателно слушаше. Разбираше доста. Осман му отговори:
- Айдън е български турчин. Роден е в България. Средното си образование е завършил там. През седемдесетте години цялото му семейство се преселило в Турция. Къщата си в България не са продали, така че и сега имат имот в някакво пловдивско село. Женен е. Има две дъщери. Едната учи висше образование, а другата в гимназия. Жена му също е българска туркиня. Солидно семейство. Има брат и по-голяма сестра, омъжена. Брат му е по-млад от него, твой колега, полицай в Измир.
- А кога е бил видян Айдън в Просек?
- На шестнайсти април.
Петър отвори бележника си на нова страница и в горния десен ъгъл написа датата: 23.04.2007, отдолу описа цялата информация за тъжителя, за шофьора, регистрационния номер на камиона, а после написа: “видян в Просек на 16.04. Докато си водеше бележки, Осман и Хюсеин разговаряха тихо. Тогава Осман подаде снимка.
- Ето и фотография на шофьора. Може да ти потрябва.
Петър взе фотографията, загледа се в нея. На снимката беше прошарен мъж с очила. Приблизително на годините на Петър. Дори нямаше тъмен тен като останалите турци. По снимката изглеждаше да е скромен човек. Нямаше “бандитска” физиономия, както обичат да казват полицаите. Доста разпитва собственика на фирмата, но освен сведенията, които получи, повече нищо не можа да изкопчи. Благодари на Хюсеин и Осман и ги изпрати до вратата. Осман се върна, като остави турчина в коридора.
- Перо, какво мислиш? Странна история.
- Наистина, странна. Какво ли няма по този път, но да изчезне цял камион… Това не се е случвало досега. Това ме подсеща за хайдушките времена, когато са изчезвали цели кервани.
- Е…?
- Кой знае. Може този… Хюсеин да е задлъжнял в Турция и сега иска да измъкне някоя застраховка. Кой знае… Малко нелогично е да изчезне цял ТИР със стока. Но ще работим, пък каквото стане. Ти го заведи в турското посолство в Белград, нека и там да разкаже за случая, макар че и ние ще докладваме служебно. И го следи, прителю, как ще се държи там и как ще реагира.
- Добре, братко. Поздрав.

2.

Петър седна зад бюрото в канцеларията си и започна да размишлява за случая. Не вярваше много на турчина. Проверката в спедицията ще покаже, дали наистина камионът е влязъл в Република Сърбия, или не и дали е излязъл. Макар че и там има измами. Еврата правят чудеса. И все пак не може да хвърля боб, не е ясновидец, а само полицай. Трябва да провери всеки казус. Запали цигара и тогава се сети за един случай отпреди около седем години.
Един турчин в паниката си сам беше докарал в нишката болница съпругата си, заклана с нож. Доста кръв беше изгубила. Лекарите подозрително поклащаха глави, докато се бореха за живота й. Иначе, турчинът се връщал със съпругата си от Турция в Германия, където работели.
Петър току-що беше постъпил в криминалния отдел на полицията за убийства и сексуални престъпления. Случаят се водеше от негов стар колега. В разговора, турчинът беше казал, че в тунелите на Сичевската клисура, докато спрял да отпочине на паркинга, от тъмнината излезли двама непознати мъже, извадили ножове, взели им всички накити и пари и тогава един от двамата разбойници заклал туркинята с ножа. Както излезли от мрака, така и изчезнали. Всички в полицията се съмняваха в това, как разбойниците са заклали само туркинята, а не и турчина. Веднага се усъмниха в него. Туркинята беше в кома, с минимални шансове да оживее. Нямаха никакви основания да го арестуват турчина, единствено можеха да му отнемат паспорта и да го изпратят на хотел. Колегите му настояваха да го настанят в хотела и да го следят, за да не избяга. Петър, тогава млад оперативен работник, представи пред тях плана си да пуснат турчина да пътува за Германия, защото той много бързаше заради децата си, които го чакаха там. А той се ангажира, ако се докаже, че турчинът е замесен в убийството на жена си, сам да го арестува. Колегите му се смееха. Тъй като туркинята не идваше в съзнание, все пак пуснаха турчина да продължи пътя си. Между другото, след два дни, тя дойде в съзнание, и тъй като гласните й струни бяха увредени и не можеше да говори, поиска от медицинската сестра писалка и лист. Написа на турски език: „Мъжът ми ме закла!”. На колегиума шефът му се обърна с ирония: „Хайде, Петре, нека сега турчинът да дойде.” Петър само се усмихна и му отвърна: „Заедно ще го арестуваме в Хоргош.”
Петър направи фалшив смъртен акт, изпрати го в турското посолство в Белград, а в придружително писмо нареди да дойде нейният съпруг за трупа. Посолството го уведоми, че е открило съпруга й и са го известили да дойде за тялото на съпругата си.
Дори бяха определили дата за идването му. Петър се усмихна, показа зарадван на шефа факса от посолството и заедно отидоха в Хоргош. Щом турчинът се появи на изхода на терминала, веднага го арестуваха. При разпита той призна, че е заклал жена си, за да получи нейната застраховка „Живот” в Германия.
Този случай сега, пак му приличаше на някаква измама. Въпреки че дълго работеше на този път и там всичко беше възможно. Обичаше да го нарича „Цариградски друм”. Малко от колегите му го познаваха под това име. Повечето го наричаха магистрала, защото имаше това предназначение. Петър го назоваваше „Цариградски друм”, защото беше роден в едно село покрай него. Слушал беше много истории за миналото му и обичаше да го назовава с това име. Автомагистралата от Белград до Ниш приблизително минаваше по трасето на някогашния римски път Виа Милитарис и по Цариградския друм. После международният път се отклонява на изток от Ниш, в посока Истанбул. И магистралата отново минава по трасето на римския военен път и Цариградския друм с малки изменения тук-там. Променено е трасето в Сичевската клисура, когато са прокопани тунелите през 1964 година и при Просек пътят се отделя от долината на Нишава, за да се съедини отново при Червена река с приблизителното трасе на Цариградския друм.
Размишлявайки си спомни и за трупа на непознат мъж, който рибарите намериха на насипа между Нишава и железопътната линия в Сичевската клисура, до тунела „Дяволска врата”. Изцяло гол труп на тъмнокож. Със сигурност не беше паднал сам от влака. Вероятно в международния влак се е стигнало до някаква разправия и той е бил изхвърлен през вратата. Аутопсията показа, че си е счупил врата, вероятно при падането и от това е умрял. Бяха уведомени всички посолства и Интерпол. Нито една държава по целия свят не обяви за изчезването на свой поданик. Така че тъмнокожият беше погребан в нишкото гробище без никакъв знак, само като номер и табелка „Без име”.
Спомни си и за случая, когато един рибар съобщи, че на насипа между пътя и Нишава, при петия тунел, е намерил бомба. Заедно с него отидоха до там и когато рибарят му показа “бомбата”, Петър се засмя. Не беше бомба, а някакъв предмет, за който и до ден днешен не знаеше какво е, но приличаше на бомба. Между другото, докато се провираха през гъстите храсталаци около реката, Петър забеляза три купета от автомобили „Голф 2″ в добро състояние. На връщане, докато рибарят му се извиняваше по пътя, а Петър го псуваше наум, спря до купетата и забеляза, че регистрационните им номера са недокоснати. Взе писалката и записа в бележника си номерата на шаситата. Полицейският инстинкт не го излъга. Щом пристигна в полицейското управление, веднага провери в компютъра номерата на шаситата. Всичките три някогашни автомобили бяха крадени. Още се водеше разследване за тях. Двете бяха откраднати в Крушевац, а едната в Смедерево. Беше чел за това. Не написа нищо и не извести началниците си. Какво би се случило? Никакви изгледи да се открие извършителя, а шефовете щяха само да мърморят: „Ето, ние нямаме представа какво се се случило. Крадената кола е дошла от Смедерево, разглобили са я и шасито са хвърлили в Нишава, а ние не знаем нищо за това. Какво правят оперативните работници? Какви са нашите позиции в оперативната дейност? Човек не може да мръдне задниците ви от столовете и канцелариите. Крадецът няма сам да дойде в полицията и да каже: „Аз съм крадец!” Като си помисли за шефа и го втресе. Знаеше, че утре на колегиума, шефът ще го пита какво става с тира. Как е изчезнал цял камион? Не е игла да се изгуби. Реши да излезе извън града.
Караше служебната кола, която теглеше все наляво, а двигателят й издишаше. Запали цигара, не защото толкова му се пушеше, а за да изгони миризмата на изгоряло гориво, целият дим от потрошения ауспух, дразнеше очите му и изпълваше колата. Спря на паркинга пред ресторант „Истанбул” в Просек. Заведението имаше голям паркинг, удобен за камиони. Тук се отбиваха тираджиите от Турция, България и целия Изток. Реши да започне разследването от тук. Влезе в заведението, където седяха турци, които пиеха чай, а някои сърбаха топла пилешка супа. В ресторанта го посрещна сервитьорът.
- Здравей, Петре, не си идвал отдавна - усмихна му се сервитьорът докато се ръкуваха.
- Ами… не съм. Как си?
- Карам я някак си. Хайде, сядай.
Двамата седнаха на масата в ъгъла. Сервитьорът извади пакет цигари и предложи на Петър.
- Какво ще пийнеш, приятелю?
- Кафе.
- Може би нещо безалкохолно?
- Кока-кола.
Сервитьорът отиде и бързо се върна с горещата черна напитка и кока-кола. Петър се беше загледал през стъкления портал на ресторанта. Колите по пътя минаваха в двете посоки. На паркинга едни камиони пристигаха, други заминаваха. Сервитьорът седна и го попита.
- Има ли някакъв проблем?
- Има, друже.
- Какъв?
- Изчезнал е цял ТИР. Заедно с шофьора.
- Къде?
- От Ниш до тук.
Сервитьорът завъртя глава, нещо размисляше, после попита:
- Това не е ли някакъв майтап? Откакто съществува това заведение, работя тък. Всичко е било, но да изчезне камион… Не вярвам.
- И на мен не ми се вярва. Но в престъпността няма правила.
- От коя компания е камионът?
- От „Ашик”.
- Знам ги. Спират тук. Шофьорите са предимно турци с български произход. Не са лоши като хора. Но са стиснати не дават и един цент бакшиш - засмя се сервитьорът.
Петър извади снимката на шофьора и му я подаде. Той я разгледа и каза:
- Познавам турчина. Минава оттук. Коректен човек. Не пие. Никога не остава длъжен, или да пие и яде на вересия.
- Какво още знаеш за него?
- Обичаше курвите. Беше редовен клиент на магистралните проститутки… Ей, защо не пробваш да разпиташ Тина проститутката?
- Искам, но не знам къде е. Отдавна не съм я виждал на магистралата.
- Сутеньорът й я изгони от паркинга.
- А знаеш ли къде е сега?
- Чул съм, че е някъде зад тунела, на някакъв паркинг. Не знам само на кой.
- А онзи нейният мъж, наркоманът?
- И него не съм виждал отдавна.
Тогава Петър се сети, че Айдън, изчезналият турчин, е видян с някакъв младеж с дълга руса коса и рядка брада. Попита сервитьора:
- Братле, а дали е идвал тук някой младеж с дълга коса и с брада? Рус. С рядка брада.
- Бил е тук два пъти.
-Познаваш ли го?
- Не. Всички се питахме кой е. Никой него познава. Идва два пъти и после изчезна. Както се появи, така изчезна. Мислехме, че е от онези, които пробиват маркучите за гориво на камионите. Защо не видиш при Стойчич. Може да му е бил конкуренция и този да го е прогонил.
Петър допи кока-колата без да каже нищо. Благодари на сервитьора и излезе от ресторанта. Седна в колата и пое по пътя, нагоре през тунела. Караше без цел. Гледаше да намери Стойчич на някой от паркингите покрай пътя. Стойчич беше роден на Цариградския друм. Имаше автосервиз. Някога поминаваше добре, през осемдесетте години, докато турците караха стари немски коли. Но както Европа се развиваше, така и гастарбайтерите прогресираха. Сега карат коли най-много на две години, а камионите им са много луксозни, така че за автомонтьорите няма работа. Но те се досетиха: докато камионите стояха на паркинга, Стойчич и други като него, се промъкваха нощем до камиона и пробиваха маркучите за доставка на гориво от резервоара до двигателя. Когато шофьорът на сутринта тръгне, помпата тегли гориво, но през малката, едва забележима дупчица влиза и въздух. И когато помпата засмуче въздух, камионът спира. Няма шанс да тръгне. Автомонтьорите карат след тях и веднага си предлагат услугите на закъсалия шофьор, който се бие в главата, защото компютърът му показва, че няма повреда, а камионът не тръгва. Стойчич с цялата си екипировка обикаля загрижено около камиона, нарочно се цапа с масло, а в един момент, защото знае къде е направил дупката, залепва маркуча с изолирбанд, изпуска въздуха от помпата и камионът пали като мина. Е, тази „поправка”, която трае около пет-шест часа, струва на турчина от 600 до 800 евро.
Петър беше хващал Стойчич много пъти да прави това. Беше го докладвал и няколко пъти му беше спасявал главата от разбеснели се турци, след като им кажеше цената на “ремонта”, така че Стойчич му беше в известна степен длъжник. Търсеше го по пътя, за да разговаря и с него за тира. Може той да знае нещо. Измина цялото разстояние през Сичевската клисура, но от него нямаше и следа. Реши да се върне обратно в полицейското управление.