КАТО КУКВИЧА ПРЕЖДА
КАТО КУКВИЧА ПРЕЖДА
Като кукувича прежда
в мен раздялата горчи.
Кой ще ме дари с надежда -
залък щом ми загорчи?
Кой с ръка ще ме погали,
щом заплаче болка в мен?
Кой свещица ще запали
в моя дух обезверен?
Кой с добри очи поглежда
във добрите ми очи?
Като кукувича прежда
в мен раздялата горчи!
1988 г.
САМОТНА ПТИЦА
Отронва есента
последната жълтица.
В небесна синева
кръжи самотна птица.
Самотна в своя ден.
Самотна - в чуждо ято.
И тя е като мен -
самотник във тълпата.
1988 г.
ЗАДУШНИЦА
Синева небесна в облака заплака.
Над поле безлюдно загорча пелин.
Някой ме е чакал. Чакал - недочакал.
Късно се завръщам, като блуден син.
Късно се завръщам. Пътища и слава.
Суета човешка и борба за власт…
Кой ли е отмерил в тази пръст корава
по две крачки само всекиму от нас?
1988 г.
НЕДОВЪРШЕН РАЗГОВОР
Гората не е само птича песен.
Понякога и там хвърчат пера.
С нечестните ръкуваме се често.
И хляб делиме на една софра.
Делиме хляб. А времето изтича.
Че всяко нещо има своя срок.
Едно момиче - весело момиче -
с тъга заплаща първия урок.
В живота всичко, всичко се заплаща.
И грях, и стих, и бъдни брегове.
А бъдещето спомен ни изпраща
в усмивката на дръзки синове.
Но аз защо не вярвам на сина си -
тъй както в мене вярваха преди?
Немирници със панталонки къси.
Но геният сред тях ще се роди.
И рождества. И толкоз птичи песни.
А побелява моята глава.
Към себе си докрай да бъдем честни.
Но друг път ще говорим за това!
1987 г.
САМОТА
Самотата, за да не горчи,
зимата да не е тъй студена -
аз измислих твоите очи -
на поетите е разрешено
да измислят срещи и слънца,
в мразовити дни когато крачат,
и понякога като деца
в себе си излъгани - да плачат.
1987 г.
***
Годината, нанизана от дни,
гердана си във месеци подрежда.
И лятото под моя праг звъни
на жътвата с голямата надежда.
С годините баща ми, побелял,
от нивата със житен клас се връща.
Той земното кълбо е извървял -
от къщи до полето, и до в къщи.
1987 г.
РОМАНТИК
Повярвал в своя сън наяве,
на детството във чудесата -
сънува витороги крави
и гони облаци в житата.
Върви към върхове и бездни,
познат и никому незнаен.
Дошъл във този свят железен
с мечта да покори безкрая.
1987 г.
СЕВЕРЕН ПОЛЮС
От безутешен просяк
утеха изпроси.
Задавай си въпроси
и отговор търси.
В незнайното навлизай
с познания богат
Със втората си риза
зарадвай непознат.
Затъвай в сняг до пояс.
Стани и тръгвай пак,
щом Северния пояс
избрал си за маяк.
Стани и с крачки тежки
отново продължи.
Душата ти човешка
дано да издържи!
1987 г.
СЛЕД ДЪЛГАТА РАЗДЯЛА
С мене кротко разговаря баба.
Въгленче във шепата й пари.
Мама е замесила във хляба
чудото на спомените стари.
Кучето на прага се прозява.
Ласкаво десницата ми ближе.
Дългата раздяла ли прощава
или с мен споделя свойте грижи?
А на двора - детство звездочело,
още бяга с дрешките ми тесни.
В нивата, забравена на село,
вехнат непожънатите песни.
1987 г.
ЗОРА ЗОРИ
Зора зори. И слънчев ден пристига.
Планетата от болка умъдря.
В небето пее мирна чучулига.
В безкрая тих - маслинова гора.
Мой идващ век, аз чувам твойте стъпки.
Ти пиеш сок от руската бреза.
Не давай меч в ръцете на престъпник.
Не чакай от бездушния сълза!
1986 г.
ТРАГИЧЕН ВЪПРОС
Голгота още свети
с трагичния въпрос:
за тридесет монети
предаваме Христос.
Платените палачи
убиват и деца.
И клоуните плачат
с усмихнати лица.
За хляба ли насъщен
са тези чудеса?…
А ти ме чакаш в къщи
и хляб да донеса.
1986 г.
СЛЪНЧЕВИ ТАЙНИ
Слънчевите тайни аз не зная.
Тайните лишени са от глас.
Хоризонтът, влюбен във безкрая,
идното посреща преди нас.
Затова в безкрая се заглеждам:
там витае дух неуловим -
тайните и светлите надежди,
към които вечно се стремим.
1986 г.
ТАКА Е
Предателят във вярност ти се кръсти.
Любимата изменя ти със друг.
Приятелите се броят на пръсти.
И пръстите ти - свити са в юмрук.
А иска ти се - дявол да го вземе,
над теб да ръси само вишнев цвят.
Да пеят птици в клоните зелени.
И ти да бъдеш с радости богат.
Към чужда болка да си безразличен.
За себе си да мислиш най-напред.
Да се гордееш, че на теб приличат
децата на добрия ти съсед.
…Така е. Затова броиш на пръсти
приятелите в трудния си ден.
Предателят във вярност ти се кръсти.
И този свят е тъй несъвършен.
1986 г.
ДОБРОТА И ОБИЧ
Доброта и обич
в песен и във стих.
Хляба си до залък
с птици разделих.
Нищо, че бездомен
минах в този свят.
Нека в мойте длани
птици да гнездят!
1986 г.
Не съм от пръст и няма пръст да стана.
Духът ми ще витае над земята.
Ще бъда весел ручей във Балкана.
И мълчаливата пшеница в равнината.
Не съм от пръст и няма пръст да стана.
Търсете ме в очите на децата.
Във болката на кървавата рана.
И в песента на мургавото лято.
Не съм от пръст и няма пръст да стана.
Покрийте ме със знамето ни свято.
И всички гладни с песен ще нахраня.
Със слънчевата песен на борбата.
Не съм от пръст. И няма пръст да стана!…
1986 г.
ЕСЕН
Рони се пред мойта стряха
осланена шума.
Щъркелите отлетяха,
без да кажат дума.
Няма слънчеви баири.
И жътварска песен.
Вятърът-самотник свири:
Есен. Есен. Есен.
Мойта стряха чак до тъмно
плака с мокри мигли.
И след толкоз плач осъмна
с побелели цигли.
1986 г.
БЕЗДОМНОТО КУЧЕ
Бездомното куче бездомно се скита.
И всеки го хока. И всеки го рита.
Живее живота на беден бродяга.
И никой за ласка ръка не протяга.
Покрито е цялото в лишеи, в рани.
Очите му плачат за верен стопанин.
По цели недели гладува безбожно.
И вие във тъмните нощи тревожно…
Бездомното куче бездомно се скита
във гузната съвест на хората сити.
Пазете се! Кучето хапе, защото
носим в душите си злото.
1986 г.
И ТЪЙ НАТАТЪК
Живея трудно. Винаги на кръст
разпънат между злото и доброто.
Между ръката, вдигната за мъст.
И шията - запрегната в хомота.
Така живея. Дух неуловим
над мен витае с птицата в небето.
Към себе си пътувам сам-самин.
И търся свойто място в битието.
А безутешно времето тече
и слага своя мъдър отпечатък.
Довчера босоногото момче
е вече мъж. И тъй нататък…
1986 г.
ПИСМО
Като насън е тихо, тихо.
И въздухът кристално чист.
Снежинките нареждат стихове,
родени в облачната вис.
Природата като вълшебница
разказва мъдри чудеса.
А мен ме мели грозна мелница
на клеветата със гласа.
Но ти не вярвай в клеветата.
Търси в човека красота.
И запомни, че красотата
от гибел ще спаси света!
1986 г.
ДОБРОТА
Забравихме ли, братя, добротата?
Красивата, човешка доброта?
Забравихме ли думата, която
отваря и заключена врата?
В душата със ботуши се не влиза.
Човекът като птица е раним.
Бездарието, казват - е фашизъм.
А злобата? С какво да я сравним -
когато може брат, или приятел,
да предаде с усмивка на уста?…
Забравихме, забравихме цената
на мъдрата човешка доброта!
1986 г.
ЗАД ПОЛЯРНИЯ КРЪГ
На К. Стойчев
Земята свършва се до тук.
И няма нищо по-нататък.
Една посока само - юг.
И ден като въздишка кратък.
Светът е пълен с чудеса,
дори накрая на земята.
На снежна буря със гласа
клокочи нефтеното злато…
Земята свършва се до тук.
Човешки подвиг е нататък.
Една посока само - юг.
И ден като усмивка кратък.
1986 г.
МОЛИТВА
Награди ме с деца и със внуци.
Дай ми мъдрата длан на сеяча.
Напълни тишината със звуци,
за да мога да пея и плача.
Да обходя Земята голяма.
Да открия звезди неоткрити.
Да ме чака пред портите мама
с непомръкнало слънце в очите.
Награди ме със разум и сила.
Запази ме от черни тревоги.
Че и мен ме е майка родила.
Че и аз съм чадо на Бога.
1986 г.
ЕДИН ПРИЯТЕЛ СИ ОТИВА
На Владимир Кирицов
Децата ни разпитват гласно:
- Защо така горят звездите!
А ний дори не сме наясно
какво гори във нас самите.
Оплитаме се в зли интриги
и остаряваме от грешки.
И нещо все не ни достига
за щастието ни човешко.
От нашата редица жива -
приключил свойта равносметка -
един приятел си отива
в кръвта със раковата клетка.
Отива си със скръб огромна,
а гали рожбите си златни.
Навярно, за да ни припомни,
че в този свят сме еднократно.
1986 г.
ЦИГАНСКО ЛЯТО
В сезона тих на листопада,
разголена, гората плаче.
Не иска да се изповяда
под ударите на кълвача.
Небето не е толкоз синьо.
Стада от облаци пладнуват.
Насън не свиря с окарина.
И чудеса не съществуват.
Жълтее кукувича прежда
във корена на самотата.
Едничка слънчева надежда
е само циганското лято.
1985 г.
СЕБЕ СИ НЕ ЗНАЯ
В себе си надничам,
като в чужда стая.
Искам чак до болка
да се опозная.
Че във мен живеят
и позор, и слава,
и сълза гореща,
и душа корава.
Доброта и злоба,
вярност и измяна -
кой заложи в мене
като жива рана?
Майко, помогни ми,
себе си не зная,
а пък търся смисъл
в края на безкрая!
1985 г.
ЧИЛИ 73
Камък във пазва. Злоба в очите.
Всички палачи в света си приличат.
Питат. Разпитват. И пак отново:
- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово?…
Даваш ли, даваш, Светлата вяра?…
Ръце отрязаха на Виктор Хара.
Кървава струна в китарата плаче.
Камък във пазва носи палачът.
1985 г.
На голямото цената е голяма.
Няма щастие с дребна цена.
Няма белег без кървава рана.
Няма огън без светлина.
Има вечни неща. Нетленни.
Има степ. Има бяла бреза.
Има слънчево име - Есенин -
неизплакана руска сълза.
1985 г.
БАЛАДА ЗА СЕВЕРНИТЕ ЛОВЦИ
Вятърът плаче в снежна кория.
Звярът ме дебне в бяла хралупа.
Как да се върна? Тази стихия
пътя обратен с преспи затрупа.
Как да се върна? С будни зеници
чакай ме нощем - аз ще почукам
с тежката лапа на мечка-стръвница,
или със топла сълза от капчука.
ПОЕТ
Горчив да ти е хляба.
Денят да ти тежи.
Да знаеш - и без тебе
светът ще продължи.
А да будуваш нощем
над листа побелял,
че песента все още
докрай не си изпял.
Съдбата многолика
да предизвикаш ти.
От болката велика
стихът ти да кънти.
Бездомен и невесел,
във себе си вглъбен,
събирай светла песен
за утрешния ден.
За бъдещето идно
будувай ти сега.
След време ще е видно
кого и до кога.
В поезията дръзка
великите мъже
заменят вратовръзка
с конопено въже!
1985 г.
БЕЗСЪНИЕ
Аз превърнах свойта нощ във ден.
До зори прозорецът ми свети.
Ражда се мъчително във мен
непозната никому планета.
В нея има огън и вода.
Птици, хора, светлина и сянка.
Има там и страница една
с името ми в детската читанка.
1985 г.
КЪРВАВА СВАТБА
Нищо не желая. Нищо ми не трябва.
Само чисто слънце нека да ми свети.
Запазете, братя, млякото и хляба.
И земята цяла мирна запазете.
Нека пеят клони. Нека пеят птици.
Да цъфтят на двора белите салкъми.
Че в земята плачат юноши-войници
на години точно колкото сина ми…
Нищо не желая. Нищо ми не трябва.
Само да не идва кървавата сватба.
1985 г.
НА УБИТИТЕ ПОЕТИ
И ще стигне слънчевият стих
там, където мисълта не стига.
Ще догони утринника тих
и крило на пойна чучулига.
С извора на живата вода
ще лекува кървавите рани.
Скитникът, изпаднал във беда,
с вяра и надежда ще нахрани.
Ще ни буди с утринника тих,
с чародейна сила ще ни свети
слънцето в пророческия стих
на убитите поети.
1985 г.
