ВЪВЕДЕНИЕ КЪМ ПОЕЗИЯТА
ВЪВЕДЕНИЕ КЪМ ПОЕЗИЯТА
Вече може да се умира -
свърши повечето неща.
Към сърцето ти галопират
секундантите на есента
и призовката ще получиш
непременно.
И в твоя град.
Помоли го да ти се случи
в най-красивия листопад!
В най-последния миг, изчистен
от предателства и суети,
ще отекне последният изстрел
и стомана ще иззвънти.
Дал Бог пътища да избягаш -
отсега е известно, че
ще се счупи твоята шпага,
пистолетът ти ще засече.
Но талантът е да посрещнеш
този миг безпощадно сам…
Има кой да припалва свещи
и да лее словесен балсам -
всичко друго се прави хорово
и накуп, само не и това.
Но това затова е история
и безсмъртие - затова!
9 ЧАСА, ПЛОЩАД „ГАРИБАЛДИ”
Присвятка. Някой
горе се ядоса -
навя мъглица. После прероси.
През пустия площад
премина боса
една жена с разплискани коси.
Избухваше под стъпките й пара
и ваеше изящните нозе.
Денят бе просто ден от календара,
ала жената откъде се взе?
Часът бе девет.
Бяха чудесата
приключили отдавна с тоя град.
Но чудото вървеше
по средата
на лятото по мокрия асфалт.
Копнежът ми на пръсти я следеше
и после плахо в паметта заспа,
когато налетя
тълпата грешна.
А по-нататък всичко бе тълпа.
Но вече знам
кой ангел ще изпратят,
щом дойде ден да стана светлина.
Ще бъде девет
и ще бъде лято.
По „Гарибалди” ще върви жена.
ПРАВОПИС
В пейзажа - сив от самота,
студен и клисав -
романите на есента
снегът дописва.
Провинциално напорист,
той отначало
варосва всеки златен лист
в бездарно бяло.
И нито намек за протест
под белотата:
предава се сюжетът - без
завоевател;
героите полягат пак
в безсмъртни пози
сред росни китки златен злак
и бели рози.
И не живот, ами компот!
Изпонатръшкан -
без ген за гении - народ:
лежи и пъшка.
И чака своя звезден час
откак се знае:
назаем дал брашно и квас -
взел хляб назаем.
И все варосван и руган,
той спотаено
под яловия бял юрган
бръмчи с вретено,
къдели лъскав сняг краде,
сумти от леност…
Бръмчи и на инат преде
юнашки епос.
ПОСЛЕПИС
Бавна негърска музика. Хладно е.
Слушай, Мария!
Сякаш животът е спрял - само вятър катранен,
само капчуците бъбрят с глас тенекиен -
влачат по плочника
шумни езици от пяна.
Както си някъде с някого,
или пък с никого,
както ме няма в съня ти и в думата топла -
знай, че се молят за теб тия пръсти отвикнали,
косъмче блеснало,
тъничък лъч на живота!
Близо е зимата - вече дочувам крилата й -
вече димят на тополите жълтите свещи.
Нека попътни надежди опъват платната ти,
нека те чака брегът
на щастливата среща…
Слушай!
Нощта е разсънила всички илюзии -
въздухът вече мъждука
от бледи искрици.
Слушай!
И пада под бавната негърска музика
топлият сняг
от пера на разведени птици.
ОРАТОРИЯ
С кокичета във всеки двор
денят е само за прославяне.
В липите сбират мършав хор
врабците, тия зимни славеи.
Личи си,
че е Трети март.
Ораторите дъвчат текстове
и над качета мармалад
с лъжици репетират жестове.
Одушевление!
Расте
ведно с дъгите на коремите.
С въздишките: „Живот-менте,
ама такова ни е времето!”
Прескочили и тоя глад,
стариците броят филиите
и се строяват за парад
отпред - с моминските фамилии…
Защо си ми сега, душа?
Защо са всички тия крясъци?
Поне да повървим пеша
из санстефанските остатъци!
Децата вече са отзад -
протягат смързнали юмручета
и просят своя
Трети март
с кутии от храна за кучета.
