Дмитрий Мизгулин

превод: Елена Алекова

НОВА ГОДИНА НА ВИЛАТА

Край! Януари. Зима. Вятър.
Прибрана маса. Очила.
Стопиха се във тъмнината
съмнения, мечти, дела.

Минути редки на почивка.
Камина. Каничка коняк.
Виелицата - като жива -
да стихне просто няма как.

Безмълвна нощ. Звездите мръзнат.
Отнякъде пролайва пес.
Съседът се отби по-късно,
изпи голям коняк на екс.

А огънят пращи, немирен -
ту мърка, ту ръмжи на нож.
Пред празни приказки избирам
мълчанието в глуха нощ.

Та всичко и така е ясно.
Уют. Животът е прекрасен.
Е, кратък е - но няма как -
подобно чашчица коняк.

***

Пийнах чашка. Закусих
с гъбки. Чух отдалеч
и дори се заслушах
в мъдра нечия реч.

Леко, ясно, понятно
не вещаха беди,
а защо вероятно
светли чакат ни дни.

Бих повярвал, не крия,
не съм кръгъл глупак…
Но не трябва да пия
аз до лятото чак.

Само чашка. Едничка!…
И трезв - целият ден…
Не, не вярвам за всичко!
Няма радост за мен!

***

Рано ми е да приключвам сметки
и за оня - страшния - покой.
Ще умра на път и под небето,
със ръка докоснал звезден рой.

Всичко отлетя - години, думи,
на огньове синкавия дим.
И са ме обичали безумно,
а и бил съм някога любим.

Няма път обратен. Безусловно.
За раздялата не ме боли.
Не тъгувай - ти не си виновна,
нито аз виновен съм, нали!

А догарят времена и дати
в залеза. И бавно пада мрак.
Радостен, се моля в тишината:
„Господи! Не ме оставяй пак!”

В тъмното свещицата ми гасне,
но ще се събудя аз щастлив,
чувстващ как сърцето бие ясно
и душата шеметно трепти.

***

Тъмна нощ. Дъждец проръсва
и фенерите покри.
А стъклата не пропускат
нищо, слънчев лъч дори.

Гаснат светлинките, мракът
влиза в своите права
и до сутринта ме чака
дъжд и тъмна синева.

Черно-бежово пространство.
Куполи. И заваля.
Четох и като пиян съм,
чак глава ме заболя.

Май забравен съм напълно.
Гост не идва ни един.
От екрана се нагълтах
с мрачни лоши новини.

Ни надежда. Ни пролука.
Нямало да има тука
лято… Само дъжд проклет.
С други думи - безпросвет.

Пука ли ни? Не! Защото
пийнем водка - и в леглото.
И сънуваме съня
за великата страна.

***

Всичко си върви по плана -
късно легнеш, станеш рано.
Баня с пара и метла
във неделя сутринта.
Мачове. Деца. Роднини.
Четиридесет години
Отлетяха и… Уви -
се ла ви.

Дните са неотвратими.
Днеска няма. Утре има.
Връщане от панаира.
Вечер ли е - не разбираш.
Конският приспивен бяг -
падна сняг.

В суетата неуместна
мисли за смъртта - по-често.
Сутрин уморен си явно.
Колко още ти остава?
Будна нощ. Тревоги късни.
Жлъчка. Гърло. Болки в кръста…
Пъплим… Как да утеша
теб, душа?

СТИХОВЕ, НАПИСАНИ
НА РОЖДЕНИЯ МИ ДЕН

В кръговрата разлистен -
суета, пек и дъжд,
за смъртта си помислих
ей така, изведнъж.

И събудих се сякаш
на незнаен перон -
отминаваше влакът
със единствен вагон.

Ще изчезна в тъмата
без звезда, без просвет,
ще е няма луната,
ще е тихо навред.

А в привичния бързей
на суетния ден
пак животът ще бърза,
ала вече без мен.

Но нима ще изчезнат
като всички мечти
лекокрилите песни,
небезпътният стих?

Да, блуждаем сред слава,
суета, грехове.
Но и Бог ни подава
думи, дни, стихове.

Той ще съди безстрастно
тоя свят сляп и глух.
Че скръбта не е властна
над безсмъртния дух.

***

Къде ли не животът ни пиля,
а все - едни и същи теореми:
за някого - великите дела,
за другите - великите проблеми.

С какво ни дразни бащиният дом?
Отрекли истини неразрушими,
рушим и знам - след целия погром
ще свършим сред димящите руини.

И ето ни - пред пътните врати.
Последен срок за бездната прозрачна.
Дай Боже на глупците да простим,
на слепите пророци и водачи!

Дай Боже да прогледнем в оня час,
когато няма да се отзове душата
и се стовари шеметно над нас
и стихне на забравата водата.

***

Колко нещо зад гърба ни
отреди и този век:
недоволните - в зандани,
несъгласните - в ковчег.

Дните са безгрижни, леки.
Хайде, строго не съди!
Обновяват се пътеки
и глупаци отпреди.

Кой ли днес унива? Гледай -
щастие и тук, и там,
и успехът ни преследва,
по петите ни е сам.

Нека ум и тяло грешно
в радостите се тешат,
но нали е друго нещо
неспокойната душа?

Тя нехае как живеем.
Тя си следва пътя строг.
Или, както всички знаем,
неин господар е Бог.

Ти за нищо не моли се -
всичко Той ще ни даде.
Вятър - над полето чисто.
На небето - месец блед.

***

Този град във мъглата на болната, мътната нощ,
който целият вече на пот и на дим е вмирисан,
като нива захвърлен, днес сякаш е ничий, и лош,
всеки ден на упадък незрим и на смърт е орисан.

Отесняха проспекти и улици. Блед е денят.
Ниски станаха сгради и църкви. И всичко пропадна.
Овехтяха дворците. И бялата нощ помрачня.
В плетове се превърна дантелата чудни огради.

Този град като нас в свойта глупава, зла суета
сред тълпата от хора и купчина смешни стремления
през въздишка отчаяна или случайна черта
някак смътно повторя последните две поколения.

Не, не търся вина. Нямам право. И срам ме гори.
Нямат смисъл ни думи, ни мисли… и най-съкровени…
И изконното, руското право на прошка дори
тук завинаги сляпата, черната нощ ми отнема.

Колко обич е нужна, за да живне, да грейне градът,
за да светнат звездите високи и златните кръстове!
Но ни плаши в нощта страшна, хищна, озъбена паст
и във нас се промъква горчивото, хладното: “Късно е…”

Ще заблъскат във слепите заливи тежки вълни,
облак черен ще скрие зората, деня, безпредела.
Но в душата ни нещо таи се и свети, нали -
е, доколкото още това днес не са ни отнели…

Към това - бронзов ангел със кръст, безпощаден и ням,
връждавените покриви, куполи с пръст осенява.
И замислено вятърът пее… Какво ли?… Аз знам…
По-добре да не слушам обаче. Не си заслужава.