Ирина Медведева

превод: Стефка Тотева

Вече можем уверено да кажем, че капитализмът в Русия не се състоя. Той откри своето загниване, още преди да успее да се развие. И не само безотговорните реформатори имат вина за това. Цялата руска култура и, съответно, колективната психология, психологията на народа, в която тайнствено се пазят основните фундаментални културни кодове, въпреки чудовищния натиск на либералните идеолози, осъществен чрез либералните средства за масова информация/СМИ/, цялата тази култура се възпротиви на чуждоземните директиви.

На тази съпротива помогна и детската литература, която възникна, сформира се и се издигна на високо ниво по време на съветския период.

А сега да си спомним какъв е кръгът на прочетеното от нашите деца, преди да стъпят в училище? Разбира се, народните приказки и авторите на серията „моите първи книжки” - Михалков, Чуковски, Маршак, Барто… Освободени ли са те от социалната тематика?
Най-аполитичен между тях е безспорно Чуковски. Но даже и при него в „Муха Цокотуха”, в „Тараканище”,в „Бибигон”, колкото и да е смешно на пръв поглед, звучи архетипната тема на руската литература - темата за малкия човек. Понятието „малък” даже е буквализирано: “малкото комарче”, „врабченцето”, дребничкия Бибигон…

Но да предположим, тук все още това е привично за световния модел на вълшебната приказка /Малечко-палечко, който побеждава великана/. Но ето Маршак, един от най-любимите детски писатели, няма как да го наречеш аполитичен. Да си спомним стихотворението „Мистер Туистър”. Да си спомним пиесата „Котешки дом”, която поставят в куклените театри из цялата страна. Да си спомним „Дванайсетте месеца”, пиеса, по която е заснет прекрасен мултифилм - него и днешните деца го гледат с удоволствие. Темата за богатството и бедността звучи в тези произведения на достъпно детско ниво, но напълно отчетливо. Авторът изказва не просто съчувствието си към бедните, но и ироничното си отношение към богатите. Карикатурно-уродливи, тъпи, алчни и в същото време някак жалки са гостите на котката /самият избор на животни говори за това: Козелът, Свинята/ - това са образите на богатите. С кой от тях ще поиска да се отъждестви детето, даже от семейството на новобогаташите?

Но има и още! В нашата детска литература съществува цяло направление, което можем да наречем революционна приказка! При което всички тези произведения не са загубили популярност и през последното десетилетие.”Тримата Шишковци” на Олеша, „Кралството на кривите огледала” на Гундарев, „Приключенията на Чиполино” на Джани Родари /той макар че е италиански писател, но истинската си популярност и признание получи именно у нас/. А нима „Златното ключе” на А. Толстой е чуждо на тази тема? В “Златното ключе” най-добрият възрастен е беднякът татко Карло, полицаите преследват с кучета Буратино, като защитават интереса на буржоата Карабас, преструващият се пред богатите Дуремар се асоциира с пиявица, куклите, в края на краищата, вдигат бунт, побеждават и заминават за „светлото бъдеще”, като отключват вратата зад нарисуваното огнище…. И тази врата символизира
Райската врата, която се намира в стаичката на бедняка, тоест той се отъждествява с праведника. Идеята още приживе бедните да могат да влязат в рая е твърде революционна.

И ако предположим, че това е било халтура, книги-еднодневки, написани по социална поръчка от определеното време! Но не! Това е истинска голяма литература, макар и за деца!

Как мислите - на чия страна ще застане детето, като чете например такива редове:

„От всички страни идваха хора…С непокрити глави, окървавени чела, разкъсани дрехи, със щастливи лица….Това бяха хората, които победиха днес. Гвардейците се смесиха с тях.
Тримата Шишковци видяха, че за тях няма спасение.
- Не! - нададе вой единият от тях. - това не е истина! Гвардейци, стреляйте по тях!
Но гвардейците стояха между редовете на бедняците. И тогава прогърмя глас, който заглуши шума на цялата тълпа. Това беше оръжейникът Просперо.
- Предайте се! Народът победи. Свърши се царството на богаташите и ненаситните. Целият град е в ръцете на народа. Всички Шишковци са пленени.
Плътна пъстра развълнувана стена обгради Шишковците. Хората размахваха алени знамена, пръчки, саби, вдигаха юмруци. И прозвуча песен. Тибул и Просперо запяха. Хиляди хора подхванаха песента. Тя прелетя над огромния парк, над каналите и мостовете. Народът, настъпващ от градските врати към двореца, чу песента и също я подхвана. Песента се прехвърли през морския вал, мина по пътя, влезе в града, премина по всички улици, където настъпваха бедняците и работниците. Сега вече тази песен пееше целият град. Това беше песента на народа, победил своите потисници.”

Откъсът, разбира се, е катарзисен. Представете си с какво чувство четат тези редове децата от обеднелите семейства, които сега са толкова много по цяла Русия? Но даже синът на истинските „шишковци” ще съчувства на момиченцето Суок, на ходещия по въжето Тибул, на оръжейника Просперо и на целия победил народ. Всъщност, между героите на приказката на Олеша има аналог на такова дете - наследникът Тути, който застава на страната на бедните.

В края на краищата никаква рационална постановка не може да се конкурира със силата на художествения образ. Още повече, ако художественият образ съответства на традиционните представи на народа за добро и зло, а рационалната постановка, даже подкрепена от авторитета на родителите, грубо й се противопоставя. Макар че финалът на борбата далече не винаги се случва веднага.

А сега да се върнем към Барто и Михалков. И да добавим към тях Лагин с неговия „Старец Хотабич”, Носов с „Незнайко” и „Витя Малеев”- на Драгунски. Това са произведения, които се преиздават и сега, което значи, че ги четат днешните деца.

В произведенията на тези автори има положителни и отрицателни персонажи, има и конфликти, но идиличната атмосфера ги обвива всички така, както плацентата обвива плода. Обаче това не е идилията на Чарски или „Детството на Тьома”. Това е нещо друго. Да предоставим думата на класика на съветската детска литература Аркадий Гайдар. Ето как завършва повестта „Чук и Гек” /също така преиздавана в последно време/:

„Там в далечната далечна Москва, под червената звезда, на Спаската кула звъняха златните кремълски часовници… И, разбира се, замисленият командир на бронирания влак, този, който неуморимо чакаше заповедта от Ворошилов, за да започне бой срещу врага, чу също този звън. И тогава хората станаха и се поздравиха с настъпващата Нова година и си пожелаха щастие. Какво означава щастието - това всеки го разбира по своему. Но всички заедно знаеха и разбираха,че трябва да се живее честно, много да се работи и силно да се обича и пази тази огромна щастлива земя, която се нарича Съветска страна”.

Темата за богатството и бедността някак е иззета от подобни произведения. Не, но някак е свалена като тема на ежедневието, сякаш не е актуална: всички сюжети се развиват в света на победилите бедняци.

Но старият свят не е забравен, той съществува като напомняне, като отрицателен образец. Като пример в „Стареца Хотабич” масата от сюжетни казуси са предизвикани именно от това, че „дремещият” джин не познава законите на съветското общество и на пионера Волка му се налага да провежда с него политинформация.

Тази агитация ще предизвика иронична усмивка при някои от днешните възрастни, но самото днешно дете се оказва в ролята на Хотабич. Някои деца само от тази книга могат да получат представа за идеологическата основа на социализма. А като отчитаме, че децата не са склонни към ирония, макар че лесно можеш да ги разсмееш /възрастните правят голяма грешка, като бъркат тези две свойства/, и че Волка не е просто главният, но и много обаятелен герой, неговите поучения ще бъдат възприети от младите читатели без всякакъв скептицизъм. Да, всъщност, като го споменаваме, нека видим какво толкова лошо има в такива редове:

„На кого му трябват приятели за пари и слава за пари? Ти просто ме разсмиваш, Хотабич! Каква слава може да се придобие със пари, а не с честен труд за благото на своята родина?” или „Ако на нашия човек му трябват пари, той може да се обърне към касата за взаимопомощ или да вземе заем от другаря си. А лихварят е кръвопиец, паразит, мерзък експлоататор, ето какъв е той! А експлоататори в нашата страна няма и никога няма да има. Баста! Изпиха ни кръвта по време на капитализма!”

Да, някой от родителите, които са по-близко до днешните „ценности”, може да се опита да наложи цензура. Но е невероятно сложно сега да наложиш идеологическа цензура. Да вземем Драгунски. Струва ни се, че в неговите разкази няма и не може да има никаква „идеологическа подложка”. Да отворим „Денискиновски разкази”. Разбира се това не е „Школа” и не е „Съдбата на барабанчика”. Но и тука… По-добре е да цитираме:

„А след това младежът съблече сакото… взе от третата полица хармониката и започна да свири, и изпя тъжната песен за комсомолеца, как е паднал в тревата, до краката на коня и затворил кафявите си очи, и червената кръв се стичала на зелената трева” /разказът е „Пеят колелетата тра-та-та”/. Това е лирика.

А ето и революционният патос. Разказът „Сражението до Чистата рекичка”. Децата седят в киносалона. Цитат:

„И в това време отнякъде кой знае откъде се взеха бели офицери, бяха много и започнаха да стрелят, а червените падаха и се защитаваха, но другите бяха повече… И червеният картечар започна да стреля, но видя, че има много малко патрони и заскърца със зъби и заплака. Тук всички деца силно зашумяха, затропаха и започнаха да подсвиркват. А на мен просто ми се сви сърцето и извадих пистолета си и закрещях с всички сили:
- Първи „В” клас - огън!!!
Ние започнахме да стреляме изведнъж с всички пистолети. Искахме на всяка цена да помогнем на червените.”

Забележете, че в хумористичния разказ няма и следа от подигравка. Напротив, хуморът виртуозно се съчетава с трагичното, възвишено изживяване.

Някои от „напредничавите” родители считат, че те, като четат на децата си такива книжки, ще правят и свои коментар за прочетеното и всичко ще е наред с формирането на съвременната идеология. Но това не е безопасно за детската психика.

Малкото дете по много причини обича приказния жанр. Отчасти и заради това, че един от основните закони е победата на добрите сили на края. А тук ще се получи така, че именно тези добри сили са вършили в живота и страшни злодеяния. Условно казано, оръжейникът Просперо съвсем не е благороден защитник и вожд на всички „унижени и оскърбени”, а е кървав палач, на чиято съвест тежат много невинни жертви. Очарователният наследник Тути - ами че това е Павлик Морозов, отрекъл се от своите нека и да са приемни, но все пак негови родители… Може да има още много подобни преобращения.

Те са толкова объркващи, че няма как да бъдат възприети от детето. В най-добрия случай паметта ще задържи два отделни образа: единият - на лошия палач /който впрочем съществува в „Тримата Шишковци” и се проявява, разбира се, на страната на злото/, и другият - на добрия оръжейник Просперо.

Но затова пък в паметта може да остане и друго - опита на родителите да разрушат хармонията на крехкия, още твърде уязвим вътрешен свят на детето, да посегнат на правдата, каквато тя всъщност трябва да бъде. Трябва и затова, че съответства на дълбоките устои на нашата култура и затова, че е изобразена - както и това да звучи обидно за критиците на подобна литература - удивително ярко и талантливо.

Нищо толкова съпоставимо и конкурентно със съветската детска литература певците на руския капитализъм не успяха да сътворят.

“Свободная пресса”, 09.07. 2013