Вътьо Раковски

МЕРИДИАНИ

                 В памет на Андрей Германов

Със себе си
какво донесе на земята?
Широка тежка стъпка, врязана в пръстта,
кръвообращението ускорено на кръвта
и тежки длани,
с които като орехи
ти чупеше
най-костеливите
проблеми на душата.

Бе кълн.
Бе родов герб.
Бе шаячно момче.
Под яростното слънце колко взривни зони
премина, неусетил даже, че
преображенията
и равноденствието си
бе догонил.

Бе нерв на времето.
Бе негов ултразвук и негова антена.
Какво улавяше със нея в своето сърце,
понесъл на кълбото земно болката
във две ръце
и в две очи
като в два фокуса
съсредоточена?

Меридианите на твойта кръв,
във тялото ти врязани дълбоко,
се включваха в меридианната система на света
и затова налягането на кръвта
във твойто земно тяло
и в стиховете
бе така високо.

ЖЕНА ПРЕМИНА ПРЕЗ СЪНЯ МИ

Жена красива улица прекоси.
Остави мъжки погледи да я проводят,
да носят дълго те дъха на нейните коси.

Бе тиха вечер. Нито ранна, нито късна.
Когато в дъното на друга улица зави,
бе тя за мене като цвят,
от другиго откъснат.

И все пак нещо хубаво у мен остана.
Ухание. И музика. И токчета, които
вървяха като по клавиши на пиано.

ЩУРЦИТЕ ПЕЕХА

Кадър из филм за Отечествената война

Врагът отстъпи. С мярка се преля.
И падаха над трупове и каски,
над тези чужди северни поля
звездите като златни южни праскови.
Лежеше той. Ракетна светлина
едва в далечината се съзираше
и в тази страшна тишина
щурците пееха, а той умираше.
Щурците пееха по цялото поле.
Издигаше се песента невидима,
сгъстяваше се, трепкаше с криле,
тъй както в родното му село Видима.

Бе топлото, нескрито тържество
на равнината сякаш тази песен…

Сред чужди край, под чуждото дърво
умря той в родни звукове унесен.

В КРАЯ НА ВОЙНАТА

Тревата махаше с ръце
на отминаващите влакове.
Добре си спомням:
едно момиче тичаше след тях с опънати назад коси.
Над къщите във синьото небе, огромното,
прострелян облак бе останал да виси
От старата ни къща, като от окоп излязла, мама
бе в черно,
цялата във бръчки,
като нарисувана на бялата стена
и горе от небето реактивно само
освободителните самолети хвърляха над нея светлини.
Войниците се връщаха по бели ризи
със обарутени от взривове лица.
На хоризонта като символи на близост
плакатно се изрязваха
очакващи бащите си деца.
О, мир!

Изчезваха под облак танкове в далечината
със отдалечаващо ехтене.
Там любопитна птица
слизаше над техните следи из озарената лъка.
И аз - пораснал юноша -
стоях на края на града, на края на войната,
с едно зелено клонче във ръка.