Изпитвам чувство за вина
превод: Андрей Андреев
* * *
Изпитвам чувство за вина.
Една.
И още – не една.
Съдбата, че крои капан.
Че нито рано е, ни късно.
Вина на роб и на тиран.
На болни, на тифозни въшки.
Изпитвам чувство за вина.
Като че палех аз война,
а не че тя ме е горила.
Изпитвам чувство за вина.
Безсилие ли, или сила
е, че приемам всеки твой,
дори и малък грях – за свой?
* * *
Аз помолих от Господа Бога,
от когото не чух и звънче,
да ме стори – ни малко, ни много,
седемнайсетгодишно момче.
Тъй и стана.
Под покрив небесен,
шала лек поотхвърлил назад,
млад вървя и почти неизвестен,
чувствам пек и се радвам на хлад.
Нито знак от съдбата.
Обител
с дъжд и ярки лъчи – моят ден.
Нито някого аз съм обидил,
нито някой обидил е мен.
И ликуват треви гологлави,
гръм отминал гърми в утринта.
Не мечтая училищна слава,
не изпадам унил в самота.
Ах – момче без тревожни въпроси,
сякаш скочих във днешния свят.
И пируват отвред сенокоси,
маргаритки са белнали цвят.
Де да можех по тях да гадая
свойте дни, здраво стиснал перо,
до когато сам вляза накрая
във земята като в метро.
* * *
Когато силно те боли
в нощта застинала,
за себе си недей мисли
като за минало.
Ще лъхне влага от пръстта,
любима, пясъчна,
ще замирише на цветя –
макар сланясали.
Дълбоко взри се: мрак студен,
вода клокочеща,
ала за утрешния ден
недей пророчества.
Коя ли нощ със студ, с тъма
тук е векувала.
Тя ще се проясни сама.
Недонощувала.
* * *
От софийския ден далече,
щом притворя очи и виждам:
влажни улични плочи, вечер,
лист от кестена – тъмнорижав…
В Ленинград ли, в Москва ли – шепнат
леки стъпки в уличка бяла,
кленов лист полети и полепне
по оградата над канала.
И танцуват листата мокри
на дърветата феерични
от Орлов мост та чак до Оборище
като в приказка фантастична.
Пак съм в София. Пак съм в парка,
по алеите на светлината.
И е есен… Като подарък
греят златни в дланта листата.
Падат капките от дървото
и се смесват със редовете.
Сякаш аз съм онзи самотен
момък, сведен над стиховете.
Като пясък дните изтичат…
А момчето си шепне нещо.
И го стрелка с очи момиче –
мигновена, внезапна среща.
Виж: жена побеляла пристъпва
към могилата – с китка цвете.
Вие знаете колко са скъпи
тези мигове, тихи дървета.
Гасне всичко в спокойната вечер,
до оградите – шумата сбрана.
И от София пак съм далече –
ленинградчанин, московчанин.
А по Руски птичите хорове
полудяват… Сняг неочакван.
Жълти – плочките… И повторно
е разцъфнал кестена в мрака.
Москва – София
октомври – ноември, 1985
* * *
От въздишката лека, честита
ни делят дълги зими и хлад…
Как е хубаво да се считаш
за поет
и да бъдеш млад.
Край морето зелено и властно,
сред зелени и сини вълни
разпилявах щастливо на вятъра
всички свои невесели дни.
Като в песните всичко минава.
Кой следите ни ще спаси?
Отминава, но и остава,
и вървим с побелели коси.
И за тебе, душа, не е сложно
да се радваш на песента.
Да говорим за всичко можем
в края на безкрайността.
За мечтите по птиците бели,
за вълшебната ясна вода,
за жената красива и смела
с мирис пролетен на резеда.
От въздишката морска, солена,
благодат се излива над нас.
Как е хубаво, че си до мене,
че с вълните звъни твоят глас.
Как е хубаво, че сме живи,
че сме двама на този бряг…
От въздишката лека, щастлива
вчера бяхме далече все пак.
Варна,
октомври, 1985
* * *
Тук ми се пишат стихове,
а сам не зная
под небето
с какви бои и цветове
ще се изпъстрят редовете.
Сред полетелите листа,
на птиците със песента.
Припомням си далечни дни:
през този парк докато крачех
искрата Божа осени
поета в мен… и преводача.
С библейска синева почти
над майката с детенце мило
нов ден в листака днес блести
край къщици и край могили.
А паяжината кръжи,
разкъсана между листата.
И се стреми да задържи
задълго този миг душата.
Сред полетелите листа,
на птиците със песента.
Липите свеждат върхове.
И дъб вековен желъд рони.
И ми се пишат стихове
под есенните жълти клони.
София,
ноември, 1985
* * *
В памет на А. Фатянов
Не, не умирайте, момчета.
И не заспивайте докрай.
И лягайте, и се будете –
във седем, в десет, в пъкъл, в рай.
Да не стоя като под дуло
пред вест убийствена и мраз.
И да не мисля, стегнал скули:
да бях си тръгнал преди вас.
Не, не изчезвайте, момчета,
от тукашния рай и ад.
Знам, има други, но мълчете!
Такива няма в този свят.
И ако буря се извие
и ви прекърши някой ден,
ще бъда с вас, тъй както вие,
макар и рядко, бяхте с мен.
* * *
Когато след смъртта в града излязох,
градът бе и следпразничен, и тих.
Пристъпвах по Манежния площад.
Край мене – ни една душа.
Беше светло!…
И само вятърът премиташе
като чистач конфетите, гирляндите.
А къщите стояха вкаменени.
Наоколо – простор, такъв простор.
Тогава
внезапно забелязах: вече мога
през всичко да минавам.
Но не виждах
вратите, стаите…
Единствено не можех
при нас със теб да вляза.
Не можех аз дори…
Но на площада „Пушкин“…
О, Господи!
Ти седна там с мъжа си срещу Него.
Прищя ми се букетче да ти купя…
Ти в Пушкин гледаше.
И като сянка
застанах срещу теб.
Но ти погледна
към синевата някъде.
И имах чувство,
че срещна се очи в очи със мен.
И стана.
Ти тръгна сам-сама към павилиона.
Букет си купи.
И друг един, но със цветчета полски.
С трева… Зелена.
А цветята – бели.
Не бяхме с теб сами – отдалечих се.
Страхувах се цветята да не сложиш
пред паметника…
После
вървях след вас.
За да не ви досаждам.
Нали след свойта смърт в града излязох.
А ти бе жива.
И цветята – твои.
