Константин Константинов

Той не може да бъде отделен от Копривщица и заедно с него Копривщица влезе в трагичния блясък на новата българска история. Без свобода няма живот - пише и днес по пътя към неговото родно място. И нежната ръка на тоя момък, излязъл като че от някое романтично табло отпреди век и половина, запали пожара на април 1876 година.

Когато човек навлезе в оня духовен континент, каквото е нашето минало, всяка стъпка носи по едно откритие, някое събитие или личност, някоя поразителна драма, някой фантастичен кръстопът, дето чистото озарение на лазура се смесва с фосфорните огньове на преизподнята.

Всичко това е съществувало като най-истинска действителност, то съществува и днес като отделни неподозирани светове в оная почти непозната нам малка вселена, която се нарича българско историческо наследство.

И човек би искал да има няколко живота, за да може да извади в светлина всичките образи на ония мъже, които ни оставиха това наследство. Защото необикновената смесица от феноменални събития и човешки страсти, от най-възвишените до най-низките, - тя е именно, която дава смисъл и тежест на нашето национално съществуване.

Април 1876 година е последната - още ненапълно разчетена - страница на българската история. Тя е написана с кръвта на четиридесет хиляди мъченици. Първи между тях са обречените, които дигнаха и поведоха тоя народ към дилемата - или свобода, или смърт.

Невероятна епоха! Колцина от нас знаят, че водачите от ония дни бяха просветени младежи, не по-възрастни от двайсет и пет години, учили в чужди страни и усетили вече вкуса на свободата, макар и набързо. Че Панайот Волов е свършил гимназия в Николаев и говори руски и турски, че Иларион Драгостинов знае гръцки, турски и френски, че Петър Пармаков, както преди него капитан Мамарчев, е офицер от руската армия, че Павел Бобеков, учил в цариградското медицинско училище, също тъй знае освен турски, гръцки и френски, а Цанко Дюстабанов - италиански, френски и английски.

Че старозагорският обущар Кольо Ганчев, който знаел турски и гръцки, сам научава френски език. Че Тодор Лефтеров от Търново, който учил дванайсет години в Англия, свършва там английска академия, но се връща в отечеството си, за да загине с Дряновската чета. Че Стефан Стамболов и Захари Стоянов, апостоли-юноши, са фигури от световен мащаб. И най-сетне, че момчето на Лулчо Каблешков от Копривщица, учило в цариградския - Галата сарай - лицей, дохожда в родното си място, за да свърже завинаги името си със съдбоносното „кърваво писмо” от 20 април.

В редиците на чутовни знайни и безименни мъже от оная епоха Тодор Каблешков има свое собствено, различно от общото за всички сияние. От тая стройна фигура в костюм алафранга и с чуждестранно кепе ви гледа едно прекрасно младежко лице, в чиито очи е събрано всичко чисто и изключително духовно, което веднага ви пленява със своето неотразимо обаяние. Такъв е той в спомените на всички свои другари и съвременници. Такъв е бил и за добрия Селим паша, който отива с войските си след погрома на въстанието в Пловдив, влачейки пленените въстаници: пашата взема в своя файтон пребития и болен Каблешков и разговаря с него на френски.

Тоя син на един от малкото родолюбиви копривщенски чорбаджии, тоя племенник на прославения Дончо Ватаха, тоя момък, който пише стихове и разкази, който организира „машиническо дружество”, доставя в Копривщица първата плетачна машина, основава първото читалище в градеца и един от членовете на първия революционен комитет. Готов още като ученик за бъдещата си съдба, на двайсет години той среща Левски и тласъкът е даден за цялото му - до последния час - съществувание.

Той се отказа от бъдещето на богат търговец при чичо си в Пловдив, напуска службата си в Хиршовата железница и тръгва да приготвя последната борба из целия свой район и извън него, из тракийските селища и в Западните покрайнини, стига дори до Пирот и се връща в родното си място, за да стане водач. Той увлича и мащехата си в народното дело, а сестра му отива учителка в Македония.

Натура всестранно одарена, с безпримерно чувство за отговорност и изумителна воля, почти непрекъснато болен, той въпреки това поема тежкото бреме на апостол, което му възлагат, и духът му преодолява недъга на плътта. Той даде на Копривщица своята легенда и Копривщица изведнъж стана престолно селище.

Вярвал ли е той в победата още когато влиза в борбата и по-късно, когато дава сигнал за страшния двубой? Той е достатъчно умен, живял е в Цариград, познава силата на Турция и знае, че борбата с нея не е детска игра. Но знае също тъй, че щом има борба, ще има жертва и че не жертвата е важна, а целта.

В това състезание е величието на всички, които бяха отрешили главите си и сами си поставиха алтернативата - или свобода, или смърт. На момичето, което обича, той праща портрета си и едни малки ножички: „Давам ти лика си да ти напомня по-често за мене, а ножичките ще ти потрябват, ако се наложи да шиеш друго знаме и да отрежеш вените си, ако попаднеш някога беззащитна в турски ръце.”

Неговата бащина къща не е музей, нито бито паметник. Тя е жива и днес, изпълнена до последния ъгъл с душата на нежния юноша, израснал в тия широки одаи с изрязани слънца по таваните, с ония фенери, пиростии и кончета от ковано желязо, с дълбоки долапи за джамфези и дамаски, с тия застрашително надвесени, като закрилници, черни мълчаливи стрехи. Той й даде всичкото благородство на своя кратък, богат и тъжен като героична елегия живот.

В ония напрегнати дни, преди най-големия ден, той се е разхождал тук, цял в тръпки от треската, която непрекъснато го мачка. Взема от поличката френските „Исторически разкази”, които му са винаги подръка, прелиства ги - за кой ли път? - оставя ги и отново тая огнена дума „свобода” не му дава мира. В главата му се върти „Песента на Раковски”*:

Когато бях аз детенце
тихо, нежно, мило.
Когато бях аз момченце
лудо, младо, живо,
кога стигнах на години,
кога станах дядо,
един беше моят баща,
едно бе ми чадо:
Свобода, свобода!

И изведнъж му се струва, че думите идат от другия край, отвъд Тополка, дето се е родил бати им Любен, който написа тая песен да им къса сърцата. Той пак се разтъпква из широкия джамлия чардак, поглажда чело, но думите продължават все тъй чудесни и страшни, написани като че тъкмо за него:

Я чуй мойта малка молба,
брате ти мой мили!
Азе видя, че болея,
падат мойте сили!
Дойди при мен пред смъртта ми,
па ми кажи само
една дума, сладка дума,
да занеса тамо:
Свобода, свобода!

На 15 или 16 юни 1876 година в заптийската стая на Габрово Тодор Каблешков с един куршум от турски пищов сам избра свободата, която никой вече не можеше да му отнеме.

—————————–

* Стихотворение на Любен Каравелов