Младен Енчев

Един луд се катерел по електрически стълб, а някакъв човек стоял и го наблюдавал. Когато лудият стигнал върха, извадил от джоба си лист с нещо написано и го закачил най-отгоре. След това слязъл и си тръгнал. Другият, разкъсван между приличието и любопитството, не издържал и се заизкачвал по още топлите следи на лудия. С мъка додрапал до върха и забол очи в хартията. На листа пишело: “Тук е горният край на стълба.”
Този виц е стар, при това и не кой знае колко смешен. Сетих се за него, когато четох последните книги на Валери Станков. В тях лирическите персони на лудите се срещат под стих и над стих, някои условно са се вербализирали и визуализирали на корицата (вж. “Усмирителна риза за ближния”), а трети, недоволни от художествената си детерминираност като персонаж, дори (съвсем по диагноза) си позволяват да претендират за идентичност с автора.
Връзката между въпросния виц и впечатленията ми от новата поезия на Валери Станков обаче не е тематична. Иначе сигурно щях да започна с някой далеч по-смешен анекдот за идиоти. Връзката е друга, но споделянето й изисква време, защото се съдържа в неизмислената история за един поет и неговите “поезии”. Формално задвижен през 1980 година с дебютната стихосбирка “Огън на брега”, незавършеният й сюжет е изпъстрен с разнообразни жанрови и тематични перипетии, подредени от стройната логика на хронологията. Всеки негов епизод има своето название и рождена дата – свидетелства за чувства, радващи се на взаимност: “Нощен хляб” (1983), “Сезонът на спасителя” (1987), “Морски кончета” (1989), “Плашило в града” (1990), “Остави ме, любов” (1992), “Деца на рая” (1992), “Семейно легло” (1992), “Защото е есен” (1994), “Библия за несретници” (1997), “Сюита за мъртви българи” (1997), “Влакът към зимата” (1999), “Соленият връх на бога” (2001), “Няма такава България” (2002), “Челен удар” (2003), “Стихове от кашона” (2004), “Треньор на пеперуди” (2005), “Автопортрет със светкавици” (2006), “Писателят като чудовище” (2006), “Къща без икони” (2007), “Обиск на пустините” (2008), “Усмирителна риза за ближния” (2008) и “Аз съм светлият мъж към безкрая” (2008).
Тридесет години са доста време за една интимна връзка и опасността отегчението или рутината да споходят чувствата я на поета, я на музата, не е за пренебрегване. Затова и въпросът с какво ново последните стихосбирки на Валери Станков провокират стереотипа на партньорите един за друг не изглежда нелогичен. Което обаче не означава, че изглежда оправдан. Защото трайността на една връзка едва ли е заложена единствено в способността постоянно да изненадваш другия, да бъдеш неочакван и нов, но и в стремежа непрекъснато да потвърждаваш у него онази представа за себе си, с която някога си го спечелил. Точно с тази убеденост винаги съм чел стиховете на Валери Станков с нагласата да търся в тях онази лирика, която някога прелъсти читателската ми невинност. Всяка нова стихосбирка съм разлиствал не с очакване за приключение в някаква поетична terra incognita, а като завръщане в познато, обживяно пространство, което има своите тайни, но те не крият тревога, опитомени от общия дух на интимната атмосфера, приемал съм я като аргумент за правотата на вече сторен естетически избор, като поредно доказателство за качеството на литературните ми пристрастия. Във всяка нова книга на автора съм търсил не амбицията й да направи поетичния му свят по-изненадващ и различен, а само по-дълбоко релефен, по-богато представен, по-детайлизиран и по-ярък.
В този смисъл последните стихосбирки на Валери Станков несъмнено са органично продължение на стореното от него до момента, поредните фрази на Словото, усъвършенстващи един вече сътворен и жизнен художествен свят. Този свят, както знаем и от предишните книги на автора, няма граници. Има посоки и топоси. Те добросъвестно повтарят познатото ни от учебниците по география, но са разположени и комбинирани не по тяхната дисциплинарна логика, а съобразно волята на поетичния си демиург. Антарктиди и Сахари, Андите и Балкана, Мисури и Нева, Толедо и Пхенян не просто разполагат поетичния свят на автора върху целия земен глобус, но и стават изразител на емоции, извеждат на друго ниво споделени в текста политически идеи, сигнализират концептуални междутекстови връзки в лирическата творба, в която присъстват.
При цялата си номинативна адекватност с позитивистките представи за земята, този поетичен свят е същностно митологичен. Той носи много от чертите на една предисторична вселена, в която четирите, пораждащи елемента, встъпват в зашеметяващи съчетания, сътворявайки амбивалентните продукти на хармонията и на опустошителната стихия. Това е свят на първичните неща – земя и небе, вода и въздух, на издигащи се и потъващи в океана континенти, на морски вълни, дошли сякаш от времето на потопа, и на пясъци, събрани от всички пустини на галактиката, на мистрали и мелтеми (понятие си нямам що за вятър е това, но звуците на името му крият толкова очарователна мистика), на човека и бога, в неповторимата интимност на тяхната старозаветна връзка. Въпросният свят притежава една невероятна дълбочина по вертикала, в която Адът и Раят не са крайни точки, а само негови локуси. Стихотворенията на поета постулират една нова и наглед еклектична космогония, в която Адът хомогенно съжителства с Марианската падина, с пръста от гробовете на мъртвите, с виталистичния патос, криещ се в образа на дървесните корени, а Раят е залутан бог знае къде между звезди, планети, квазари, и на всичко отгоре се колебае между християнските си тригонометрични измерения и античното си плоскостно минало като Остров на блажените. Представата за еклектика обаче се дължи на веригите на конвенционалните ни светопредстави. В своята естествена среда – поезията на автора – този свят е понятен и възможен. Нещо повече, той е единствено възможният, единственият, който е “по мярка” на лирическия й субект. Неслучайно сред най-открояващите се образи на този субект принадлежи “Летящият в поезии”, в онези светове, в които словото най-много се доближава до библейската си перформативност.
Поезията е човешкият порив към корекция, към справяне с несъвършенствата на сътворения от бога космос и човешката молба за прошка относно собствената ни вина за несъвършенствата на сътвореното от него.
Лирическият герой на В. Станков обича да общува с Господ. Връзката му с трансцедентното не се нуждае от посредничеството на религиозния култ. Тя носи цялата страст и всекидневност на библейската връзка между човека и неговия Бог. Отношенията им не са безметежни и Бог не винаги е милостив към блудния си син, а синът, далеч от покорството на бедния Йов, нерядко му отвръща с гневни обвинения. Ясните християнски чертите на бога в поезията на Станков не пречат неговото възприемане да бъде поставено по-скоро под знака на поетичния символ. Той е другото название на вярата, мислена в нейното най-общо значение, другото име на символичния баща, в бунта срещу когото търсим своята идентичност, но и чиято защита и подкрепа жадуваме, въобразеният ни изповедник, с когото споделяме тайните си болки, когато разговаряме със себе си. Своеволният лирически герой на автора не възприема всевишния като инстанция на властта, ограниченията и контрола, не страда от скрупули да наруши безсмислените му забрани. Затова и смъртта на бога (“Горящият храст”) не му носи онази свобода, която приветства Ницше. Съзнанието, че няма бог, поражда болка и безнадеждност, чувство за космична самота, така ясно доловими в нарочното съседство на стихотворенията “Горящият храст” – с внезапното познание, “че на небето няма Бог” – и “Простите неща” – с безкрайно хуманната си идея за божията отговорност спрямо човека. Всевиждащото божие око в това стихотворение не е надзираващият инструмент на властовия контрол, а спасяващо от самота и придаващо ти значимост усещане, че някой се интересува от теб, че някой не е безразличен към съдбата ти. Сред поредицата “простички неща/ без които животът пет пари не чини”, усещането, че си видим и закрилян, заема средищно място:

Нарамил пътното торбе,
да минеш през света с надежда,
че Бог от синьото небе
и твоята душа наглежда.

В часа на мъка, на покой,
в дъха на бурята свирепа
към твоята светулка Той
протяга топлата си шепа.

Точно поради тази причина загубата на усещането за неотклонността на божия поглед върху сътвореното от него е в състояние да породи почти есхатологичен страх у лирическия Аз на В. Станков. В “Господи, събуди се от сън” той отдава заобикалящата го ентропия на света на неразумното деистично оттегляне на бога от отговорностите му. Спящият бог разрушава илюзията за хуманен контрол над нещата от действителността, поражда ужасяващото детско чувство за изоставеност и финалният жест с изстрелването на куршум към бога (“изстрелвам в небето не молитва – куршум с изместен център на тежестта”) не е само отчаян опит за събуждането му, но и символно отмъщение за предаденото човешко доверие в него.
Но това не е всичко. Ужасът от състоянието на света става непоносим, когато човешката вяра в справедливия и милосърден небесен Отец се срива пред отчайващото прозрение, че бог не управлява този свят, а е само органична частица от него, не регулираща, а адаптираща се към жестоките му закони:

А ястребът връхлита – и кълве.
За заека какво да сторя? Нищо…
В опитомените ни светове
Бог също се спотайва като хищник.

                                 (“Страх и ужас”)

Възможните реминисценции с онази, родена от съзнанието за божествена изоставеност, парафраза на библейското “Всеки за себе си – Бог за всички” от класическия филм на Вернер Херцог “Всеки за себе си – Бог против всички”, не са случайни. Стихотворението на Валери Станков “Страх и ужас” е нейна великолепна и разтърсваща поетична версия.
Загубил вяра в божието човеколюбие и божията мощ, лирическият субект на автора се опитва да вземе нещата в свои ръце. Когато молитвите, призивите, гневните жестове към небесната съпричастност за съдбата на света не помагат, когато е разколебана в основите си самата представа за същността на бога, всички надежди се фокусират в човека. В своята единичност или в своята колективност той става съзнателно търсен адресат на съдбоносни послания. Простил се с надеждата да отвори очите на един спящ господ, лирическият Аз и от “Къща без икони”, и от “Аз съм светлият мъж към безкрая” се опитва да стори това поне с човеците. Неговото слово придобива осезаема екстравертност. Той не толкова преживява и изповядва преживяването си на реалността, колкото артикулативно сочи на другите истинското й лице.
Това със сигурност са най-жестоките, най-отчаяните, най-гневните и най-непримиримите стихотворения на Валери Станков. Той никога не се е отличавал с толерантност към дисхармонията в актуалната му действителност, към биологичния атавизъм в социалното битие, към паденията в личния морал на неговите съвременници. Последните десетилетия обаче явно са му дошли в повече. Книгите му от края на 90-те и от началото на новия век са изключително сурово и изключително страстно обвинение към българското общество и към всеки един от неговите членове поотделно. Литературоведското клише би обяснило този факт с активната гражданска позиция на поета. Мисля, че при Валери Станков истинското обяснение отвежда към засегнатото му достойнство на човек. Към невъзможността му да приеме и да се примири със ставащото около него, без да загуби уважението към себе си като човешко същество. Неговата реакция е опит за съхраняване именно на онова, което ни отличава от животните, от добитъка, скупчен в уплашено и покорно стадо, на онова, отнемането на което, ни разрушава и като вид. Защото човешкото е много повече от биология, да си спомним Ортега–и–Гасет: дехуманизира се само човекът – един тигър не може да се детигрира.
Стихотворения като “Къща без икони”, “Информационен бюлетин”, “Писмо от фронта”, “Снимка за спомен”, “Четвъртият райх”, “Ода за правителството”, “Кючек на 19 февруари” и др. са болезнен поетичен рефлекс на обществената деструкция, на политическия егоизъм, на агонията на традиционните нравствени ценности, на гордо афишираната готовност за отказ от божествената привилегия да си човек в замяна на паница леща. Те са продукт на разяждащата, понякога водеща до крайни мизантропични обобщения, болка от тоталната раздяла между елементите на хармоничното по презумпция единство у човека на дух и материя, мазохистично преброяване на всички загуби, довели до сгромолясването на тази хармония. Загубата на памет, на идеал, на способността да се общува просто, да се вярва в мита за непобедимостта на доброто, на непритворната прегръдка, на връзката с милващата рани поезия…
Посланията на тези текстове звучат директно, те са смислово и емоционално оголени, нерядко публицистично декларативни и публицистично аргументирани със знакови лица и факти от обществения живот. В тях авторът не се побоява да проблематизира връзката на своята поезия с високите представи за изкуство в името на социалната мисия, която й възлага. Стиховете атакуват читателя фронтално, масирано и грубо, но въздействащо, с онова неотразимо въздействие на шока, за който не знаеш дали ще ти помогне или ще те съсипе, но си убеден, че е последната, ама наистина последната, надежда за спасение.
Притежаващи устойчива памет за библейски реминисценции, коментираните стихосбирки на Валери Станков създават осезаемото впечатление, че в своята цялост по своеобразен начин разгръщат универсалната метафора за блудния син. Тя неслучайно присъства в заглавието и в поантата на въвеждащото стихотворение от “Къща без икони”, сякаш за да трасира доминантните смислови посоки в художественото съдържание на текста. Въпросната универсалия е изначално неотделима от идеята за дома и пътя, за лутането (блуждаенето) из света в търсене на неговите ценности и, разбира се, за завръщането към началата на родното. Ако в “Блудният син”, “Чистене на гроб”, “Роденият в пустиня” метафората пренася смисли най-лесно, присъства най-разпознаваемо и въздейства най-естествено, в останалите текстове тя се нуждае от контекстуална реконструкция, от влиянието на текстовото обкръжение, от съзнанието за концептуалност на стихосбирката, за стихосбирката като промислен и целенасочен корпус от текстове. Именно тогава лирическият й човек ще се осъзнае като загубил опорите си в света блуден син, като лутащ се сред измамни изкушения изгнаник, осъзнал, че дори в родната си къща, той е бездомник, защото няма дом без икони, защото именно паметта, признателността, вярата и любовта, именно различните символни имена на духа, превръщат една къща в дом, а пространството, отредено ни за живот, от диспозиция на физически субстанции – в свят.
Една от най-открояващите се личности на лирическия субект на Валери Станков без съмнение е творецът. Голяма част от стихотворенията са размисъл за неговата мисия и за неговите отговорности, за смисъла на неговия труд (“Песен за солената свобода”, “Хвърчилото на поета”, “Ако отново се родя поет”, “Окован в словесата”, “Дописахме ли си куплета”, “Моята молитва”, “Поетът е вселенски луд”, “Енергии”). Той ту е посредник и застъпник на човека пред бога, ту богоотрицател и мизантроп, ту естествена част от социалното цяло, ту съзнателно отделил се от него самотник, приел присъдата да бъде смятан за луд, защото е различен. Той обвинява другите и се самообвинява, бунтува се и бунтува, обича и проповядва любов. Понякога е обладан от бесовете на гнева мрачен старец пророк, понякога дете, поливащо крехките кълнове на надеждата. Приел е и меда и отровата на призванието да бъде “летящият в словеса” с целия скепсис относно обществения ефект от упражняването на това занимание самотно. Въпреки открояващия се социален патос в поезията на автора, въпреки осъзнато вменените й социални функции, този ефект, изглежда, губи своята първостепенна важност, когато се постави до самият полет, до онзи акт, чието рецидивно осъществяване осигурява безсмъртието на поезията:

твоя рана е всеки неразпъпил живот – и смъртта – твоя рана е винаги
вдигай светло хвърчило и лети на възбог с одрани до кръв колене
само Господ, поете, разлистя в мъглата и ти срича тропари от книгата,
във която светът някой ден я намери надежда за себе си, я не.

                                                                  (“Хвърчилото на поета”)

Разделил се с романтичната илюзия, че поезията може да въздейства върху всички, лирическият Аз на поета възлага надеждите си на интимното общуване с отделната личност, подкрепян от вярата, че светът се променя с промяната на всеки от нас. Затова и голяма част от стиховете на Валери Станков откриват своята мисия в това да върнат у съвременния отчужден, озлобен, отчаян и смазан човек спомените за доброто. За простите неща, които ни правят хора: паметта за дома, за ласката на родителите, почитта към мъртвите, мълчанието с приятел, ракия за непознатия гост, посрещнат без предупредителния сатър в ръката, къса мъжка приказка и после песни, обетоващи небеса, нещо, за което да се грижиш, икона, която (вж. корицата на “Къща без икони”) да не се продава. Това е скромната и велика мисия да полагаш усилия “този свят да не пукне от студ” (“Монолог на градския луд”), като убедиш поне неколцина, че “светът без любов не е чудо” (“Аз живях от любов”), че доверието в човека спасява от самота, че стиховете са светулки, разнасящи “благата вест” за друг възможен живот, основан на добротата и човечността (“Утопия”).
Може би най-ясно и концептуално обаче мисията на твореца е формулирана в “Авариен изход на светлината”:

поетите трополят – маратонски мравки
по въжените стълби към светлината
ако и тях ги нямаше, кой щеше да каже здравей
аз съм, обичам те, сбогом –
ала тъй да го направи, че да ти се завие свят.

Тези стихове са и открито съобщената връзка с вица от началото.
Защото не е ли истинската поезия тази, която споделя с нас баналните очевидности на света и човешкото съществуване, която ни разкрива простата им философия? И не е ли поетът онзи луд, предизвикващ ни временно да изоставим чувството си за реалност и да го последваме на стълба, за да прочетем нещо, което вече знаем, но което въпреки това ни смайва, а от височината на забития в небето изящен словесен стълб ни се завива свят. Истинската поезия носи в себе си значенията на искрената, на онази, съзнаваща манипулативната сила на думите и доброволно отказала се от нея. В името на честното отношение към своите читатели. Поезията на Валери Станков е такава и в това отношение напомня една друга, чийто помъдрял от разочарования лирически Аз споделя, че ако трябва сега да извика свободно, извикал би само “Аз викам”, а ако има сили да напише нещо на стената, би написал само “Това е стена” И нищо друго.”
Лириката на Валери Станков наистина притежава магията да ни припомня баналностите на битието така, “че да ти се завие свят”. Любовта му към думите е първопричина за тяхното опитомяване и те му се подчиняват с доброволното покорство на обдарения с любов. Затова и са склонни да преосмислят обичайните си връзки в името на нови словесни съюзи, на наглед немислими семантични комбинации, на ритмичен порядък, дисциплиниращ разговорната им свобода. Стиховете на поета от Варна винаги са се отличавали с ефектни, оригинални, възхитителни метафори. Никога обаче те не са превръщали образотворчеството в самоцел. Тропите са впечатляващи, но скромни слуги на цялостното рецептивно въздействие на творбата. Те са част от общата й концепция. Само един пример. В книгите си В. Станков неведнъж е показвал, че може да конструира множество метафорични епитети за небе. В стихотворението “Простите неща”, обаче, небето е просто “синьо”. Защото в света на истинските, на неизмислените “прости” неща като”нож”, “игла”, “тютюнец”, “път”, “огниво”, “дъжд” и “пек”, “бог” и “надежда” небето може да бъде единствено такова, каквото е – “синьо”.
Същата концептуалност може да бъде видяна и във формата на стихотворенията му. Стиховете му са издържани в класическия силаботоничен ритъм, обрамчени (и не само обрамчени) от разнообразни рими. Някой може да отдаде това на вече оформени пристрастия, на поетичен натюрел, дори на естетически анахронизъм. И няма да е прав, ако се затвори в подобно мнение. Валери Станков може да пише и другояче (сравни с някои от предишните му стихосбирки), но тук не иска да го прави. Защото вроденият му усет и опитът му в поезията са го убедили, че идеята на една книга трябва да бъде защитена на различни нейни художествени равнища, да бъде разчитана от заглавието до последната клаузула. Затова и стройният класически стих тук е единствено подходящият, тъй като коментираните стихосбирки имат за цел не толкова да представят и оплачат разпадащия се свят на днешния човек, колкото да се опитат да съберат и наместят неговите парчета в утопичните пространства на изкуството. Да отрекат хаоса и да възстановят космическия порядък с неговата яснота и стройност, защото, въпреки всичко, все още тайно вярват в магическата сила на словото.
Подобно на употребата на тропи или на избор на стихова конструкция поезията на автора подчинява на преследваните в стихосбирките магистрални намерения дори такива страни на художествената творба като нейния междутекстов потенциал. Обърнете внимание с кого диалогизира лирическото слово на В. Станков, кои поети скрито или явно цитира, кои поети в крайна сметка заселва на своя субективен “Остров на блажените”, назован Държавата на мъртвите поети. Като цяло те, с пренебрежимо малки изключения (Шекспир, Гьоте, Шели, Блок), са българи, а в Държавата пък са допуснати само наши поети и то онези, които са неотделима част от националната ни памет, от познатото, митологизирано слово, събиращо ни в общност и правещо ни нация, част от онова слово, което крепи духовното ни оцеляване. Имената и стиховете на тези поети са своеобразен литературен субститут на родното, във верността към което лириката на Станков търси основания за надежда в един обезверен свят. Скритото цитиране на авторитети, разбира се, е резултат и на константни лични предпочитания (Ботев, Вапцаров, Дебелянов). Понякога то е провокирано от проблематиката на конкретния текст (“Моят ужасен живот”, “Енергии”, “Бране на отровни гъби” и пр.), друг път е повод за търсене на исторически аналогии и горчиви констатации за непроменимата ни национална психика (“Преглед на сутрешния печат”, “Вълкодав” – с обръщението “Народе!” от тефтерчето на Левски), в трети случаи е интровертен, автоироничен жест (“да си таковам тихата победа” – “Заговезни”). Особено интересен е случаят, в който цитацията конструира жанра на лирическата творба. Така “Роденият в пустиня”, опиращо се на Дебеляновото “Да се завърнеш в бащината къща”, израства във формата на една великолепна палинодия, изразяваща пълното разпадане на света на Аза, в който дори родното не е в състояние да приюти и да даде покой. С жанровата си памет впечатлява и “Държавата на мъртвите поети”, която носи белезите на античната менипея, лишена обаче от своя сатиричен контекст.
За последните книги на Валери Станков може да се говори много. И пак да останат неща, които заслужават внимание, но са пропуснати. (Едновременно с решението да завърша този текст се сетих поне за още три: невероятно ярките и активни в смислово и емоционално отношение финални поанти на стихотворенията – вж. “Бирария”, умелата художествена експлоатация на звукописа – вж. алитерацията в първата строфа на “Литургия за безбожници”, прелестта на “случайните” римни съседства – “сирените на ситроените” – “Рана”.)
Мисълта, че една рецензия може да каже всичко за една поетична книга, обаче, изглежда почти толкова луда, колкото и стиховете на някой, опитващ се да спаси света от самия него. Но лудостта е привилегия на поетите, не на критиците. Привилегия на последните е правото на субективна оценка. Настоящата не може да бъде кой знае колко оригинална, защото най-новите стихосбирки на Валери Станков убедително потвърждават нещо, което е вече известно – че авторът им е сред най-талантливите и запомнящи се съвременни български поети, чиято лирика притежава ярка индивидуалност, самобитен и разпознаваем облик.
Прочее, за лудостта…
Мнозина си спомнят онзи страхотен автобиографичен ескиз на Бредбъри, започващ с “Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгар Алън По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим заключен в таванската стаичка…”?
Ако лирическия Аз на Валери Станков решеше да огласи своето родословие, би се получило нещо такова:
Баща ми е Дон Кихот. Княз Мишкин е благородният ми чичо с поглед на дете, което гали куче, Мунчо е безсловесният ми братовчед, страдащ от патологично чувство за справедливост и безсмислена склонност към самотни протести. Като прибавим към това, че Доротея от “Бариерата” ми е сестра, едва ли е нужно да отбелязвам, че живея в “Палата №6”. От баща си наследих една библиотека с рицарски романи, късогледството да виждам във всяка жена дама, и един кон, толкова хилав, че да го духнеш, ще литне. Помолих Икар да му направи криле. И сега си летим с него из космическите поезии. Там слънцата са слънчица (вж. “Мравки на водопой”). И восъкът на словото е материал, на който все още може да се разчита.

Валери Станков, “Къща без икони” – Издателство “Книгата” – Варна, 2007,
и “Аз съм светлият мъж към безкрая” – Издателство “Книгата” – Варна, 2008