превод: Литературен свят

Разговор с Виктор Петелин по повод енциклопедията му «Михаил Александрович Шолохов», М., Алгоритм, 2011.

- Виктор Василиевич, как беше създадена Вашата енциклопедия? Каква е концептуалната й доминанта? Как и кога възникна интересът към творчеството на Шолохов и какво ново внесохте в изучаването на творчеството му?

-  Прочетох «Тихият Дон» през 1943-1944 г., когато моите братя Пьотр и Владимир бяха на фронта. Скоро беше мобилизиран в ЖП войски и моят 50-годишен баща. И аз четях «Тихият Дон» като книга за съвременната война, с нейните болки и ужаси, с героизма й и страхливостта, тежки страдания и неизчерпаем хумор. Имаше много общо с моето селско детство: обичаи, нрави, характери, полето, конете, споровете за селското житие-битие.

Завърших с отличен филологическия факултет на МГУ и бях препоръчан за аспирантура. После стана въпрос за темата на дисертацията ми и предложих да напиша за своя любим писател, но ми казаха, че Л. Якименко току-що е защитил дисертация за «Тихият Дон», а В. Апухтина подготвя дисертация за «Разораната целина»… Наскоро излязлата книга на Л. Якименко за «Тихият Дон» аз буквално разгромих в кабинета на научния си ръководител А. И. Метченко и едва след това утвърдиха темата на моята дисертация - «Човекът и народът в романите на М. А. Шолохов». През лятото завърших работата върху дисертацията си. Преписаха я за държавна сметка (такова беше правилото за предсрочно завършените дисертации) и веднага я предадох на научния си ръководител. И тук стана едно като че ли случайно обстоятелство, което за няколко години отложи защитата на моята дисертация. В МГУ на една от конференциите присъстваше К. Симонов. Харесал му доклада на А. И. Метченко и го помолил да подготви статия за «Новый мир». Тогава при мен дойде студентът от четвърти курс Боря Бугров и ме помоли да направя за НСО доклад на тема «За художествения метод». През пролетта на 1956 г. се проведе ХХ конгрес на партията. Изглеждаше ни, че е дошло време за свободни спорове и дискусии по най-важните въпроси на литературата, а художественият метод - социалистическият реализъм - беше главен в естетиката. Огромната Комунистическа аудитория беше препълнена, седяха даже на стъпалата. Първите три редици - професори и преподаватели. Написаните от мен тезиси бяха обсъждани в партийното бюро и ми бе забранено да се изкажа - за докладчик беше определен моят ръководител, професор А. И. Метченко. Но след него ми дадоха думата. Поразителна беше смелостта на Боря Бугров, председателя на НСО, аз също казах това, което бях мислел през месеците, докато работех върху дисертацията си. Можеше и да не си спомня за този епизод, ако не си бе спомнил за него и не беше написал в «Литературная газета» главният редактор на списание «Вопросы литературы» Дмитрий Урнов: «Това, което чухме от трибуната от Виктор Петелин, беше несравнимо с етюда на същата тема, публикуван три години по-късно, и то зад граница. Имам предвид есето за социалистическия реализъм, излязло през 1959 г. в Париж под името на Абрам Терц и принадлежащо на А. Д. Синявски. Това есе, сега широко известно, поставено до изказването на Петелин, би трябвало да се смята за апология на споменатия метод… Пита се, защо А. Д. Синявски (Абрам Терц) веднага го понесоха, та и до сега, на ръце, а думите на истинския смелия критик, в действителност първи и наистина с пълен глас казал какво е социалистическия реализъм, е забравено?» (ЛГ, 26 септември 1990).

Това изказване за социалистическия реализъм си спомням просто за да покажа отношението си към застиналите литературоведски проблеми. В същия дух написах дисертацията си «Човекът и народът в романите на М. А. Шолохов», сваляйки от пиедестала известни критици и литературоведи, написали свои монографии за М. Шолохов. Професор А. И. Метченко почувства това и в статията си «Историзъм и догма» цитира моята дисертация: «Прав е младият изследовател В. Петелин…» (Новый мир, 1956, № 12).

И ето, че във филологическия факултет възникна проблем: от една страна, професор Метченко цитира В. Петелин, а от друга - рязко го критикува от трибуната на Комунистическата аудитория.

На учебния съвет професор говорил Н. А. Глаголев.

- Какво излиза, Алексей Иванович? - ехидно попитал Глаголев. - Публикацията в «Новый мир» зачерква изказването ви в Комунистическата аудитория. Не е хубаво така, Алексей Иванович… Ние, червеногвардейците, в Гражданската война немалко такива, които опорочаваха нашата идеология и които се обявяваха срещу марксизма-ленинизма, изпонасякохме …Какво ще си помислят студентите, аспирантите, младите преподаватели, които трябва да вземат от нас, старите комунисти, пример за подражание в отстояването на нашите идеологически основи… Не е хубаво така, Алексей Иванович, вие скоро получихте орден Ленин…

След два години занесох на А. И. Метченко статията «Трагичният образ на Григорий Мелехов», която бях предлагал на почти всички списания и вестници (три пъти я бях носил я във «Вопросы литературы», в «Литературная газета», в сп. «Дон» - хвалеха я, но искаха да я преработя основно). Статията под заглавие «Двамата Григорий Мелехов» се появи в сп. «Филологические науки» (1958, № 4) под редакцията на А. И. Метченко.

А четири години по-късно в монографията на В. Гура и Ф. Абрамов «М. А. Шолохов. Семинарии» беше казано: «Малко встрани от  тази дискусия е статията на В. В. Петелин «Двамата Григорий Мелехов». Авторът й смята, че на страниците на «Тихият Дон» е нарисуван изцяло положителен характер на Григорий, а в книгите на изследователите на романа, с помощта на някаква специална «обработка» на текста, е създаден друг, отрицателен персонаж…». А «обработката» на «Тихият Дон» се заключаваше в това, че огромното трагедийно гениално съдържание на романа бе сложено в прокрустовото ложе на социалистическия реализъм, за което бяха употребени всевъзможни начини за опростяване - и в пейзажа, и в портрета, и в обрисовката на действащите лица.

В много раздели на Енциклопедията има информация за това. Представена е почти пълна биография на М. А. Шолохов, от деня на раждането му до смъртта - целият Шолохов е наяве. Нито във Вьошенска, нито в Москва или зад граница няма никакви тайни домове и мазета, в които биха се скрили «съавторите» на произведението му.

В Енциклопедията детайлно се говори за многостранните проблеми в «Тихият Дон», за стотиците персонажи на романа от Абрамсон до Янов, в алфавитен ред са разположени и «Вьошенското въстание и «разказачването», и «Историческите източници на романа», и «Критици и литературоведи за “Тихият Дон”», и «Мелехови», и «Първата световна война», и «”Съавтори” на романа», и «Творческата история на “Тихият Дон”», и «Февруарската и Октомврийската революции в “Тихият Дон”», и «Фолклорът в романа», и «Цензурата в романа».

А в центъра на повествованието е Григорий Мелехов в същата тоналност, както и в първата ми статия, и в първата ми монография: «Във финала на романа Гр. М. е измъчен, изтерзан от мъки и страдания, но е мъжествен и силен. Завръщането в малкия чифлик преди амнистията е капитулация, но капитулация пред Съветската власт, пред Революцията, завръщане в родната среда, при собствения народ; това не е капитулация на враг на народа, а решение на заблудил се по-рано човек, но убеден от целия развой на събитията в неизбежността и правотата на новия път» (с. 317).

- В наскоро излязла в «ЖЗЛ» книга за Андрей Платонов авторът й поставя «Тихият Дон» в една редица с «Петербург», «Чевенгур», «Животът на Арсениев», «Доктор Живаго». Как се отнасяте към такава съпоставка?

- Съвсем неубедителна съпоставка. «Петербург» и «Животът на Арсениев» - как да е, но «Чевенгур» и първата книга на «Доктор Живаго» е просто невъзможно да се четат. «Тихият Дон» е несравнимо с никое произведение. «Тихият Дон» е цяла епоха с нейните социални, нравствени и психологически противоречия и конфликти. Епохата е показана тук  в цялата й сложност, пъстрота и разнообразие от човешки съдби, напрежение от класови сблъсъци, трагичност на заблудите. Революционното и контрареволюционното, случайното и закономерното, стихийното и съзнателното, трагичното и комичното, прекрасното и безобразното, възвишеното и низкото - всичко това е ярко въплътено в романа.

- Критиците неведнъж са писали за скромността на замисъла на романа «Разораната целина», уверявайки читателя да повярва, че романът бил написан от позициите на комунистическата партийност, която ограничавала писателската воля. Но самият М. А. Шолохов признавал, че се спира само на времето от 30-те години - това е всъщност скромността на замисъла. Откритието на критиците е само повторение на шолоховите думи. Представителите на либералната интелигенция почти в един глас твърдят, че «Разораната целина» е политическа еднодневка, служене на партийността, че съветските писатели - едва ли не всички са излезли от шолоховата «Разорана целина», «развъждайки цели клонове от чудновати дядовци, отракани готвачки, силни мужици с имена като Игнат Рогожин… ако народността е издигнала Шолохов на литературния Олимп на световната литература, то партийността го е смъкнала в редовете на напористата сивота» (А. Мелихов. Дрейфующие кумиры // Дружба народов, 2011. № 2, с.203-204).

- Това е поредното опростяване и преднамерено тълкуване. В Енциклопедията романът «Разораната целина» е представен в цялото му многостранно значение. Тези критици и учени като че ли не забелязват, че романът «Разораната целина» е посветен на уж доброволната, но в действителност насилствена колективизация, за което свидетелстват много епизоди от романа, а днешните критици се опитват да представят романа като тържество на колхозния живот. Един из проницателните писатели Владимир Максимов в статията си «Човекът и неговата книга», изразявайки своята неприязън към личността на писателя от 50-70-те г., казва: «Сякаш правейки апология на колективизацията, авторът, въпреки това, разказва за нея такава безпощадна истина, до която (настоявам на това!) още не се е издигнал нито един неин съвременен летописец. И кой знае, може би не в социалните максими на Давидов и Нагулнов, а в размислите на Половцев е изразена истинската позиция на автора за онези години?» (Континент. 1990. № 65, с.367).

С колективизацията са се занимавали случайни за селския живот хора, предимно инородци, съвсем непознаващи нито селяните, нито живота им. Абсолютната власт в държавата - през 20-те и до средата на 30-те г. - е била в чекистите, начело с Хенрих Ягода, който бил генерален комисар на държавната безопасност, нарком на вътрешните работи на СССР (1934-1936); той също така е бил организатор и главен изпълнител на масовите репресии в Съветския Съюз, събирал доносите, понякога смятани за главно обвинение в антисъветска дейност… За нарком на земеделието от 1929 г. бил назначен главният редактор на «Крестьянская газета» и «Беднота» Яков Аркадиевич Яковлев (Епщайн), автор на няколко книги, сред които «Селото, каквото е» и «Нашето село». Уж специалист по селските въпроси, но страстно ненавиждал селяните. Селото се измъчвало над въпросите на колективизацията: да се включи или да се въздържи, - а около селото вече се създавали  опекунстващи организации…

Да си спомним първите сцени на романа - разкулачването на кулаците. Идва Разметнов при Фрол Дамасков и показва малко листче от папка с решение да се разкулачат бедняците, да се опише имуществото им и да се изселят от къщите. «Такива закони няма! Вие грабите!» - викнал Тимофей. И бил абсолютно прав. Той искал да иде в РИК, но натискът на местните комунисти бил безпощаден и несправедлив. Още описът на имуществото не бил завършен, а коня вече го обобществили. Наистина - грабеж!…

М. Шолохов, работейки над « Разораната целина», виждал тези процеси и в очерка си «На десния бряг на Дон» - под смеха казаците на колхозното поле - показал в какво смешно положение се оказват онези, които идват от района да командват казаците. И Давидов, и «упълномощеният Калман» колко пъти попадат в небрано лозе поради непознаването на селския живот…

Критици, литературоведи, политически деятели постепенно възприели романа «Разораната целина» като образец за социалистически реализъм. В 1933 г. един от идеологическите лидери на ВКП(б) Карл Радек така и нарекъл своя статия - «”Разораната целина” - образец за социалистически реализъм», а след две години се появила статия в «Правда», която утвърдила това признание. А в действителност това е крайно опростена представа за романа и за творческия замисъл на писателя.

- На какво още е необходимо да се обърне внимание при четенето на Енциклопедията?

- В книгата има много страници, разкриващи борбата на М. А. Шолохов срещу репресивния апарат (особено главата «Около мен все още плетат черна паяжина враговете»), борбата за арестуваните комунисти, които писателят добре познавал, срещите със Сталин, писмата до Сталин, ярки и безкомпромисни, участието му в заседанията на Политбюро, главите «Езикът на Шолохов», «Михаил Шолохов в изкуството». За съжаление, по финансови съображения издателите не включиха много сериозна част от книгата: «Кръгът от приятели, писатели, актьори и актриси, обществени и политически деятели».

- Наскоро се появи ново издание на «Тихият Дон». Това бе широко оповестено в средствата за масова информация - и по телевизията, и във вестниците. Какво бихте казали по този повод?

- С неизменен интерес следя новите издания на романа. Споменатото от вас издание на «Тихият Дон» излезе под общата редакция на А. Ф. Стручков и С. М. Шолохов през 2011 г.

Издателите на «Тихият Дон»-2011 са стигнали до извода, че романът е «съветизиран» от редакторите и е необходимо връщане към ръкописите. А впрочем като «съветизиран» «Тихият Дон» е влязъл в златния фонд на руската литература, получил е Сталинска награда първа степен, Нобелова награда, влязъл е в съкровищницата на световната литература.

Отговаряйки на въпрос на кореспондента на «Известия», променял ли е плана на романа, Шолохов казал: «Само детайли, подробности. Бяха премахнати излишните епизодични лица. Наложи се някъде в нещо да се постегна. Страничен епизод, случайна глава - с всичко това се наложи да се разделя в процеса на работата» («Известия». 1937, 31 декември)…

Така че отношението ми към публикуването на «Тихият Дон» по ръкописи е сложно и противоречиво. Появиха се нови литературоведи-шолоховеди, които засега нищо ново в изучаването на творчеството на писателя не са допринесли: или повторение на миналото, или някакви необосновани съждения.

- Виктор Василиевич, благодаря за интересния разговор. Списание «Парус» Ви пожелава вдъхновения и успех.

сп. „Парус”, 17.08.2011

(със съкращения)