Никола Атанасов

За ония, които ценят хубавото, т. е. за ония, които сами носят в душата си хубавото и го търсят у другите, смъртта на Яворова е изчезване на един от символите на красотата у нас. Защото покойният дълго време беше хоругвоносец на един непознат дотогава мир в нашата поезия и с българското слово, тоя дивен инструмент на няколко майстори преди него, беше постигнал неизречени тайни на българската душа.

Поколения след поколения ще изчезнат, историята ни ще изтъче нови условия и ще извика на живот нови красоти; песента на Яворова не ще се изтрие от зъбеца на времето, а като скъпоценен камък ще добие нов блясък и ще бъде един от най-хубавите дарове в огърлието от скъпоценности за българската душа.

Смъртта на поета е тежка за нас, защото тя преди време отнесе в гроба много недопети песни; защото, сред траура на българския народ, надеждата ни беше в талантите, които ще обезсмъртят българското име, и върху жертвите на хилядите ще издигнат неръкотворен паметник, за да кажем на света: жив е още българският народ - той не загива.

Яворов умря тъй, както беше предрекъл в своите песни - нещастен. Той и живя тъй, както са живели почти всички големи поети - като сетен сиромах. Сред чужди и свои до края на живота си той остана чужденец - както всички избранници.

Върху главата на поета в последните години на живота му обществото сложи най-скъпото украшение за един човек с печата на отбелязаните от Провидението - трънен венец.

И в последния си час поетът не изрече проклятие към това общество; голямата му душа в тоя час си спомни за хъшовските дрехи, с които е кръстосвал страната на стоновете, на човешкото безумие и завеща да го погребат с тях.

Лека нощ, драги поете!

сп. „Училищен преглед”, г. 19, кн. 1-2, 1914