СИН
Мълчах, не исках да го изрека,
aла проклет да съм до гроба си,
узнай го:
Аз също съм ти син, макар
немил-недраг, родино, майко!
Кръвта ми разпознава твоя глас,
но на челото с белег неизстинал,
все вярвах, ще заслужа оня час,
когато и на мен ще кажеш: “Сине…”
И стисках зъби. И мълчах - дори
когато, сляп от болката ръждива,
угасвах в твойта сляпа справедливост,
а исках да извикам: “Твой съм… Спри!”
Но, нараним и трескав, следвах пак
голямата ти правда осветена.
И чаках мълчаливия ти знак,
че преминава пътят й през мене.
Ала гори душата. И за срам -
развърза се езикът ми оловен.
Не издържах. И хляба, дето ям,
от днес ще ми горчи като отрова.
Но издигни над тъмния ми жребий
сърцето ми - объркано и малко.
Не ми отказвай само гроб във тебе.
Пък нека бъде волята ти, майко!…
