Благовеста Касабова

В началото на 20-те години у нас започва да се забелязва все по-осезателно присъствието на женската поезия. Около Клуба на българските писателки малко по-късно се създава едно талантливо ядро от млади жени, посветили живота си на литературата. Между тях се налага и поезията на Бленика.

Под този псевдоним се крие името на Пенка Денева - по-късно и Цанева. Труден път - житейски и творчески - изминава младото тутраканско момиче до признанието. Семейството, в което се ражда, е бедно. Голямата гордост на отрудения от тежкия и не особено доходен абаджийски занаят баща, е участието му е редовете на Опълчението през време на Освободителната война. И не пропуска да я сподели с децата си.

Пенка Денева расте и се възпитава с добродетелите на патриархалното семейство, но усеща в душата си някакво неспокойствие, жажда за повече знания, простор на мислите и мечтите. А Тутракан в началото на века е типично еснафско градче и не може да й предложи нищо, към което все още подсъзнателно се стреми бъдещата поетеса. С големи усилия баща й успява да я изпрати да учи в Търново, но въпреки голямото му желание да види дъщеря си изучена, средствата не стигат. И младата мечтателка започва да работи, за да може да се издържа и продължи образованието си.

Скоро обаче разбира, че и Търново не е кой знае колко по-различен от родния й град и цялото й същество се устремява към София, където кипи истинския културен и литературен живот. И през 1916 година наистина идва да живее в столицата. Но тук животът се оказва по-труден и се налага отново да постъпи на работа. Приятели и познати успяват да й намерят място на дребен чиновник в Съюза на земеделските кредитни кооперации.

За съжаление все още не е завършила образованието си, а без него не може да си представи бъдещето си. Налага се да се яви като частна ученичка в Търновската девическа гимназия. Справя се много добре и вече с диплома в джоба си записва Славянска филология в Софийския университет, който завършва през 1925 година.

Вече е публикувала стихове във вестник „Равенство”. Доброто им посрещане от читателската публика и печата я вдъхновяват, дават й кураж и тя започва редовно да сътрудничи на много от престижните по онова време вестници и списания - „Литературен час”, „Вестник на жената”, списание „Кооперативна просвета”, „Изкуство и критика” и други.

В този период среща младия, но вече утвърждаващ се литературен критик Георги Цанев. Той познава стиховете й, харесва ги, следи развитието й, насърчава я и най-важното - влюбва се в нея. Бленика е красива млада жена със силно духовно излъчване, с артистично и много женствено поведение. Тя също се влюбва в симпатичния и талантлив мъж и когато той й предлага ръката си, тя приема това с радост и нескрито вълнение.

Бракът им е хармоничен, сближават ги не само литературните им интереси и творчеството, но и еднаквото им отношение и преценки на обществения живот, на развиващите се бурно литературни процеси и най-вече светлото и топло чувство, което хранят един към друг.

Георги Цанев е пръв читател на поезията на Бленика, покровител и критик едновременно и тя му е благодарна за професионалните съвети и напътствия. Поетесата е особено привързана към своя дом и е неизказано щастлива, когато им се ражда дъщеря. Кръщават я Милена и се стремят да я възпитат в духа на българските и световни литературни ценности. Днес Милена Цанева достойно продължава пътя на талантливите си родители като професор в Софийския университет.

Две години след раждането на дъщерята се появява и първата книга на поетесата - „Брегове” (1932). Обществеността я забелязва и скоро излизат няколко рецензии, в които положително се оценява дебюта на авторката. Между тях особено възторжени са отзивите на Александър Филипов във „Вестник на жената” и Анна Георгиева в „Литературен час”. Единодушно е мнението, че творбите са искрени, емоционално обагрени, задушевни, проницателно вгледани в нелеката женска съдба.

Бленика е прецизна и самокритична авторка. Не бърза да издава, но продължава да пише и печата в периодиката. Добрият й усет й подсказва, че не всичко написано може да се помести в книга, и че самопреценката е един от основните фактори за развитието на твореца.

Затова от издаването на „Брегове” до появата на втората й книга „Бяла птица” минават близо пет години. Тя също е подчинена на темата за женската участ, като специално място е отделено на майчинството, на родния край, на скъпата Добруджа, в която е изживяла най-радостните си мигове, и която оставя в душата й незаличими следи.

Отзивите в печата са ласкави. Името й все повече нашумява, и в литературните среди я приемат като своя. Канят я на четения, срещи с почитатели на българската поезия от цялата страна наред с такива имена като Дора Габе, Елисавета Багряна, Магда Петканова, Фани Попова-Мутафова, Ана Каменова. И Бленика откликва с радост.

Обича да пътува, да се среща и разговаря с хора от различни социални слоеве, с различни възгледи, позиции и предпочитания. Те я обогатяват емоционално и духовно, предоставят на вниманието й теми и проблеми, които по-късно ще пресътвори в някои от бъдещите си произведения.

Грижовна и любяща майка, Бленика отделя време, усилия и талант и за децата, към които е силно привързана. С удоволствие пише разкази за тях в детското списание „Прозорче”. Те се приемат много радушно и редакцията се стреми да я привлече за редовен сътрудник. В разказите за деца на поетесата доминират нравствените послания, спомените от детството, любовта към родината и нейната история.

Част от времето си Бленика посвещава и на преводаческото изкуство. Превежда в мерена реч някои от любимите си славянски автори - М. Ю. Лермонтов, Н. Н. Некрасов, Десанка Максимович, Иржи Вокер и редица други. Славянският мотив е застъпен и в личното й творчество. Години по-късно, чак през 1990 година, излиза самостоятелна книга с нейни преводи.

Особено сърдечно е чувството на признателност към поетесата в родния й град Тутракан. Тя е дълбоко трогната и още там решава да напише книга за това скъпо на сърцето й кътче от българската земя. След време, когато тя вече не е между живите, излиза мемоарната й книга „Край белия Дунав”.

Връщането й назад в детството е пропито с лиризъм, с обич, която винаги е била жива и непомръкваща. С топло и ведро чувство са обагрени образите на хора и събития, съпътствали годините не нейното израстване, а атмосферата е сгряна от светлина и душевен трепет.

Днес, за съжаление, творчеството на Бленика не е така популярно, както в близкото минало. Но почитателите на българската женска поезия я познават, ценят приноса й за нейното израстване, за забележителното й развитие в наши дни, а и за бъдните.