ИСТИНАТА
Поезията е най-личното от изкуствата. И в редиците на литературните родове нейното место е предно, защото е висше изкуство. Затова всяко време има своя поезия, но не всяко време има и свой поет. Кой държи ключовете на тази тайна - поетите или литературните критици? Безспорно първите. И чрез тяхната поезия ние разбираме епохите и познаваме човека във вечния му образ.
Но как да открием прозорец към поета? Как да проникнем в неговия свят? Обикновена истина е, че приживе поетът е разбран от малцина. И не защото в миналото е бил поклонник на Боало или сега - апостол на ново изкуство. Дълбоката, вечно повтаряща се причина трябва да знаят само мъртвите поети. Но те винаги са я разкривали в последната си изповед. Най-ранно е прозрението на Ник. Вас Ракитин. Поетът, волен овчар в лириката ни, свободен дух в живота ни, написа сам своя некролог. Но не само в предсмъртните „Черни манисти”, но още в „Черноморско лято”. В „Най-засмяно цвете сред цветята” поетът разкрива „смехове и песни в мъката” и „отчужден и сам” на брега на родното море, мълви горчивата истина:
„Там никой нивга не простре към мен ръце,
Не стопли с блага дума жаждущо сърце…”
И в спазмите на непосилно страдание, „измъчен от бурите на вдъхновението”… (Блок), с библейски глас, развълнуван от съблазън за смърт, изрича гибелно заклинание:
„Ето ида без боязън,
Ида аз при теб, о смърт!”.
(„Звездна нощ”)
Нашата критика не отбеляза това помрачаване, този вечерен здрач в душата на поета, защото нейните задачи са все още само формални, външни, не анализират психиката на художника. И търсенията остават безплодни, съкровеното в поезията ни е непокълнало зърно. А призвание на критиката е да извърши свято тайнство над поетското творчество, каквото другаде е ставало и става. Патосът на вдъхновението е още неясен въпрос у нас, дълбоко някога проникван от Пенчо Славейков и Боян Пенев. „Темный языкъ” е поезията ни за босоногите критици. Но от няколко години почват да блещукат и надеждни знамения.
А поетите сами откриват прозорци към светая светих на духа. Пею Яворов, Дим. Бояджиев, Димчо Дебелянов и всички след тях, заедно с Ник. Вас. Ракитин, - поети на личната съдба, певци на своето страдание, но жреци на своя народ, те прозираха кръстните знаци на близка смърт и отнесоха проклятието на живите. Защото никой не слезе до техния ад и не им подаде ръце за избава. И едва след десетилетия тexният жребий се превръща в култ към духовния гений на нацията, както това недавна тържествено се изрази в Копривщица на гроба на тъжния лирик Дебелянов.
Същински парадокс бе смъртта на Ракитин. И загадката е толкова тъмна, колкото тъмен е бил в нощта на фаталния край тунелът - гроб. Дали поетът е свършил сам или случайно е загинал - върху това нека умуват административни умове.
„Возвратясь в свой замок дальний,
Жил он строго заключен:
Все безмолвный, все печальный,
Как безумец умер он.”
(„Романс” - А. С. Пушкин)
Поезията му ни открива безпощадната и гола истина: Ракитин се самоуби! И равнината, която той обичаше с любовта на елин, прие безмълвно своя сърдечен син. Тя мълчи, застинала от ужас. Но в сгушено край Вит селце, камбанни удари бият реквиема на един кървав сонет.
Поезията в древността е била митична и религиозна по същество. През средните векове - химн на борбата между дух и плът, а по-късно - свят на сънища наяве, изповед на лирика, за да стане в епохата на Пушкина преображение на чувството, „видение, непостижимо за ума”.
Съвременната поезия, след лутаница из лесовете на идеологични системи и естетични направления, преживява съдбоносен кризис. Упадъкът на нашето време, обаче, избистря и проблемите за изкуство и постепенно ние присътствуваме на констатации, които будят добри чувства: поезията е лично изкуство, тя е автобиографична по същество и нейната социалност е нещо вторично. На това мнение, не в тази форма изразено, бяха и недавна събралите се на литературен конгрес съветски писатели - Горки, Ал. Толстой, Л. Леонов, Еренбург и други. Наистина, забележително! Романтиката се признава за мотор на поезията. А романтика е чувството на поета за лиричност в поезията и за форма на ритмичния строеж. Защото поезията е преживелица. Преживелица е наследството на Ботев, дядо Славейков, Вазов, Яворов. Също е изкуството и на Пушкина, Блока, Есенина.
Ал. Блок в едно от последните си стихотворения дава най-същественото на тази мисъл:
„Но сонь мой был иным, иным,
Неизясним, неповторим,
И если он приснится вновь
Не возвратится к сердцу кровь…”
Ник. Вас. Ракитин знаеше тази истина за поезията, истината за „тънкото и неуловимото, което живее свободен живот” (Тургенев) и в нашето упадъчно време, в нашата угасваща поезия, той бе най-сърдечния пазител на тайните врати, които отвеждат по стръмнини за прозорец към поета.
сп. Гребец, № 1, 1934
