Николай Малишевски

превод от руски: Стефка Тотева

Представата на фашистите за народите на съветска Русия, на чиято територия те нахлуха на 22 юни 1941 г., се определяше от идеология, която изобразяваше славяните като „полухора”. Но още първите боеве накараха завоевателите да променят много неща във възгледите си. Цитираме документални свидетелства на войници, офицери и генерали от германския вермахт за това как са изглеждали от първите дни на войната съветските бойци, които не пожелаха да отстъпят, нито да се предадат.

„Моят командир беше два пъти по-възрастен от мен и на него вече му се е налагало да се сражава с руснаците при Нарва през 1917 г., когато той е бил лейтенант. „Тук на тези безкрайни простори  ще срещнем смъртта си, като Наполеон”, - не скриваше той песимизма си… - Менде, запомнете този час, той ще отбележи края на предишната Германия“” /Ерих Менде оберлейтенант на 8-ма силезска пехотна дивизия  за разговор, проведен в последните мирни минути на 22 юни 1941/.

„Когато ние влязохме в първия бой с руснаците, те явно не ни очакваха, но и неподготвени няма как да ги наречем. От ентусиазъм /в нас/ нямаше и помен! По-скоро ни владееше чувството за грандиозността на предстоящата кампания. И тук възниква въпросът: къде, до кой населен пункт тази кампания ще приключи?” /Алфред Дюрвангер, лейтенант, командир на противотанкова рота на 28-ма пехотна дивизия, настъпваща от Източна Прусия през Сувалки/.

„Още през първия ден, когато тръгнахме в атака, един от нашите се застреля сам. Като стисна винтовката между колената си, той постави дулото в устата си и натисна спусъка. Така за него войната с нейните ужаси приключи още в началото.” /артилерист на противотанково оръдие Йохан Данцер, Брест, 22 юни 1941г./

„Поведението на руснаците още в първия бой поразително се различаваше от поведението на поляците и съюзниците, претърпели поражение на Западния фронт. Даже когато бяха затворени  в обръч, те твърдо се отбраняваха”. /генерал Гюнтер Блюментрит, началник-щаб на 4 армия/.

„Боят за завладяването на крепостта е ожесточен - загубите са многобройни. Там, където успявахме да ги избием или отблъснем, скоро се появяваха нови сили. Те изпълзяваха от подземията, от къщите, от канализационните тръби и от другите временни укрития, водеха точен бой и нашите загуби непрекъснато растяха”" /от бойните донесения на 45-та пехотна дивизия на вермахта, на която е било поръчано завладяването на Брестката крепост, дивизията наброявала 17 хиляди души личен състав срещу  8-хилядния, изненадан от нападението, гарнизон на крепостта, само за първите денонощия на боевете в Русия дивизията загубила почти толкова войници и офицери, колкото за 6-те седмици на кампанията във Франция/. „Тези метри се превърнаха за нас в непрекъснат ожесточен бой, който не затихна първият ден. Всичко наоколо бе разрушено почти до основи, камък върху камък не остана от зданията… Сапьорите от щурмовата група се покатериха на покрива  точно срещу нас. Те носеха върху дълги прътове взривни материали, провираха ги през прозорците на горния етаж, в стремежа си да унищожат картечно гнездо на врага. Но почти безрезултатно - руснаците не се предаваха. Голяма част от тя се бяха укрили в подземията и огънят на нашите артилеристи не можеше да ги достигне. Виждаш взрив, още един, след минута е тихо, а след това те отново откриват огън.” /Шнайдербрауър, лейтенант, командир на взвода на 50 милиметровото противотанково оръдие на 45-та пехотна дивизия за боевете на Южния остров на Брестката крепост/.

„Може почти с увереност да кажем, че нито един културен жител на Запада никога няма да разбере характера и душата на руснаците. Познаването на руския характер може да послужи като ключ към разбиране на бойните качества на руския войник, неговите преимущества и методите на неговата борба на полето на боя. Устойчивостта и душевната нагласа на боеца винаги са били първостепенни фактори във войната и не рядко по своето значение са се оказвали по-важни, отколкото числеността и въоръжението на войските… Никога не трябва от рано да се казва какво ще предприеме руснакът: като правило, той се мята от едната крайност в другата. Неговата натура е също така необичайна и сложна, както и самата тази огромна и непонятна страна… Понякога пехотните батальони на руснаците се объркваха след първите изстрели, а на другия ден същите подразделения се биеха с фанатична упоритост… Руснакът като цяло, безусловно, е отличен войник и при умело ръководство може да бъде опасен противник” /Мелентин Фридрих фон Вилхелм, генерал-майор от танковите войски, началник- щаб на 48-ми танков корпус, впоследствие началник-щаб на 4-та танкова армия/.

„На Източния фронт срещнах хора, които могат да бъдат определени като особена раса. Още първата атака се превърна в сражение не на живот, а на смърт” /Ханс Бекер, танкист от 12-та танкова дивизия/.

„По време на атаката се натъкнахме на лек руски танк Т-26, ние веднага го стрелнахме от 37-милиметровка. Когато се приближихме, от люка  до кръста се измъкна руснак и започна да стреля по нас с пистолет. Скоро стана ясно,че той беше без крака, те са били откъснати, когато сме улучили танка. И въпреки това, той гърмеше по нас с пистолет!” /от спомените на артилерист на противотанково оръдие от първите часове на войната/.

„Качественото ниво на съветските летци е много повече от очакваното… Ожесточената съпротива и масовият й характер не съответстват на първоначалните ни предположения” /Хофман фон Валдау, майор, началник-щаб на командването на Луфтвафе, записано в дневника на 31 юни 1941 г./

„Ние почти не вземахме пленници, защото руснаците винаги се биеха до последния войник. Те не се предаваха. Тяхната закалка няма как да я сравниш с нашата…” /от интервю на военния кореспондент Курцио Малапарте /Зукерт/ с офицер от танковото подразделение на групата армии „Център”/.

„Вътре в танка лежаха телата на смелия екипаж, които до този момент са били непрекъснато ранявани. Дълбоко потресени от този героизъм, ние ги погребахме с всички воински почести. Те се сражаваха до последен дъх, но това беше само една малка част от драмата на великата война. След като единственият тежък танк в продължение на два дена блокираше пътя, накрая той беше отворен…” /Ерхард Раус, полковник, командир на кампфгрупата „Раус” за танка КВ-11 разстрелял и премачкал колоната от камиони и танкове и артилерийската батарея на немците, екипажът на танка /4 съветски войника/ задържал придвижването на бойната група „Раус” /приблизително половин дивизия/две денонощия, на 24 и 25 юни/.

„17 юли 1941 г. в Соколничи, близо до Кричев. Вечерта погребвахме неизвестен руски войник /става дума за 19-годишния старши сержант-артилерист Николай Сиротинин - Н. М./. Той беше сам до оръдието и дълго стреляше по колоната от танкове и пехотата, така и загина. Всички се учудваха на неговата храброст… Оберст на гроба му каза, че ако всички войници на фюрера се биеха като този руснак, ние бихме завладели целия свят. Три пъти  залпове с винтовки. Все пак той е руснак, трябва ли такова преклонение?” /от дневника на оберлейтенанта на 4-та танкова дивизия Хенфелд/.

„Загубите са страшни, несравними с тези, които бяха във Франция. Сега пътят е  наш, утре го превземат руснаците, после - отново ние и така нататък… Нищо по-злокобно от тези руснаци не сме виждали. Истински отвързани от синджира псета! Никога не знаеш какво да очакваш от тях. И откъде имат толкова танкове и всичко останало?” /от дневника на войник от групата на армия „Център”, 20 август 1941 г., след този опит между немските войски бързо се разпространила поговорката „По-добре три френски кампании, отколкото една руска”/.

„Аз не очаквах нищо подобно. Това е истинско самоубийство да атакуваш с петима бойци цял батальон” /от признанието на батальонния лекар майор Нойхоф, командир на 3-ти батальон на 18-ти пехотен полк от групата на армия „Център”; успешно разкъсалият граничната отбрана батальон от 800 души бил атакуван от подразделение на 5-ма съветски бойци/.

„Това просто не можеш да го повярваш, докато не го видиш с очите си. Войниците на Червената армия даже когато горяха живи, продължаваха да стрелят от пламтящите домове” /от писмото на пехотен офицер от 7-ма танкова дивизия за боевете до река Лама в средата на ноември 1941 г./

„Руснаците винаги са се славили с презрението си към смъртта, комунистическият режим още повече е развил това качество, и сега масираните атаки на руснаците са по-ефективни от когато и да било друг път. На два пъти предприеманата атака ще бъде повторена и за трети, и за четвърти път, въпреки понесените загуби, при това третата и четвъртата атака ще бъде проведена с предишната упоритост и хладнокръвие… Те не отстъпваха, а неудържимо се втурваха напред. Отразяването на такъв вид атака зависи не толкова от наличието на техника, колкото от това ще ти издържат ли нервите. Само закалените в боевете войници бяха в състояние да преодолеят страха, който ги обхващаше.” /Мелентин Фридрих фон Вилхелм, генерал-майор на танковите войски, началник-щаб на 48-ми танков корпус, впоследствие началник-щаб на 4-та танкова армия, участник в Сталинградската и Курската битка/.

„Боже мой, какво са намислили тези руснаци да правят с нас? Добре би било  там горе да ни чуят, иначе на всички ще ни се наложи да измрем” /Фриц Зигел, ефрейтор, из писмо до вкъщи на 6 декември 1941 г./

Из дневника на немски войник:

„1 октомври. Нашият щурмови батальон излезе на Волга. По-точно до Волга има още  около 500 метра. Утре ние ще бъдем на другия бряг и войната ще свърши.

3 октомври. Много силна огнева съпротива, не можем да преодолеем тези 500 метра. Стоим на границата на някакъв хлебен елеватор.

6 октомври. Дяволски елеватор. Не можем да го доближим. Нашите загуби надвишиха 30%.

10 октомври. Откъде се вземат тия руснаци? Елеватора вече го няма, но всеки път, когато се приближаваме, се раздава огън изпод земята.

15 октомври. Ура, превзехме елеватора. От нашия батальон останаха 100 души. Оказа се,че елеваторът се е отбранявал от 18 руснаци, намерихме 18 трупа”. /две седмици тези герои са били щурмувани от батальон хитлеристи от около 800 души/.

„Храбростта  е мъжество, вдъхновено от духовността. Упоритостта, с която болшевиките се защитаваха в своите дотове в Севастопол е подобна  на някакъв животински инстинкт, и би било голяма грешка да се счита това като резултат от болшевишките убеждения или възпитание. Руснаците са били такива винаги и по-скоро винаги ще си останат такива”. /Йозеф Гьобелс/

„Те се сражаваха до последно, даже и ранените не ни допускаха до себе си. Един руски сержант, без оръжие, със страшна рана в рамото, се хвърли върху нас със сапьорска лопатка, но веднага го застреляха. Безумие, истинско безумие. Те се биеха като зверове - и умираха с десетки” /Хуберт Корала, ефрейтор от санитарното подразделение на 17-та танкова дивизия за боевете по шосето Минск-Москва/.

Из писмо на майка до войник от вермахта: „Скъпи мой сине! Може би все пак ще намериш парченце хартия, за да ни се обадиш. Вчера дойде писмо от Йоза. При него всичко е добре. Той пише:”Преди това ужасно ми се искаше да участвам в настъплението към Москва, но сега бих бил радостен да се измъкна от целия този ад”.

Фонд Стратегической Культуры, 22. 06. 2013