Аргирис Митропулос

ЖИВОТ

Цял живот да си нащрек.
Сам като пръст
върху спусъка на живота,
готов за отбрана.
Цял живот да внимаваш
да не бъдеш унищожен,
подло и безшумно раняван
от близък - от самия човек.
Цял живот.
Цял живот да не спиш и да бдиш,
и да гледаш хората във очите,
за да не бъдеш измамен
или разпънат
и накован със пирони,
без звук и без кръв,
направо дълбоко в сърцето.
Цял живот!
Цял живот да броиш във себе си
стъпките и следите на другите,
минали скрито през тебе
с ботуши окаляни
и здрави подметки с пирони.
Цял живот!
Цял живот да събираш клевети и обиди,
да страдаш и да вижддаш себе си разкъсан
на хиляди малки парчета.
Цял живот да мечтаеш да бъдеш човек,
полезен и нужен за всички.
Цял живот да умираш
и пак да възкръсваш,
защото обичаш като искрен и вярващ човек.

ВАРИАЦИЯ

Когато те нападнат болките
с промяната на времето
и справедливостта, старай се
да охкаш тъй, че никой да не чува.
Не трябва хората да знаят твойте болки.
Най-много се пази от съжалението.
Особено от просълзените очи.
Усмихвай се, когато те прерязва болката
във неудачно време.
Не давай знак, че те болят краката и сърцето.
Няма смисъл хората да знаят, че си зле.
Едва ли те от теб са по-добре,
така че чужда болка трудно се понася.
И затова не охкай никога пред другите -
дори когато те боли и за самите тях.

ПИСМО ДО ТЕБЕ, ВРЕМЕ

Излетя от ръцете ми
като лястовичка
в момента, когато те милвах.
Чаках да донесеш пролетта,
но ти ми подари
един развален часовник.
Стрелките, спрени една до друга,
показваха винаги
дванадесет и десет.
А ти летеше.
Летеше без мечтите ми,
без връщане, без милост.
Цял живот търся размерите ти
в думата обич:
колко е нужно от твоята кръв
да се смеси с човешката,
за да стане човекът човек.
Да.
Колко време,
колко поуки, колко сълзи
иска още човекът,
за да обикне човека завинаги.
Но не успях да те хвана.
Залъгваше ме.
Днес, утре,
днес, утре…
И така всеки ден,
всеки час,
            всеки миг.
И годините си отидоха.
Набъбваше душата ми с надежди
и обещания,
а ти на кръстопътя
ме оставяше да чакам.
Бях тъжен,
но много вярвах в тебе.
Днес, утре,
днес, утре…
И така всеки ден,
всеки час,
             всеки миг.
Остави ме сега малко да си почина.
Часът е пак дванадесет и десет.
ВРЕМЕ,
има време
отново да минем през зимата!

ЕРНЕСТО

Помните ли Ернесто?
Човека със широкото чело?
Който хранеше земята
залък по залък със свобода?
Помните ли го как вървеше
по булеварда на мечтите
с една раница, пълна с надежди и вяра?
Как този болен човек
загина и падна убит
от прекалено здраве?
Как превърна сърцето си на въздух
и го раздаде на хората да го дишат?
Помните ли как ни учеше,
че примирението
е най-големият враг на човешкото очакване?
Помните ли?
Помните ли как го упрекнахме, че е бил
                                       износител на революция
и романтик заради романтизма?
А той просто вървеше към бъдещето сам
и учеше джунглите, че могат да живеят
                                              и по-иначе.
Вървеше като запален и откъснат фар от нос
                                             „Добра надежда”
към пространството на корабокрушенците
                                            на живота
и пееше с тъжна арфа
погребалния марш на миналото.
Помните ли Ернесто,
човека с голямото чело
и с вечния огън в очите
как гледаше живота през очните кухини
                                на смъртта
с презрение, гордост и обич?

НАДЯВАЙ СЕ

Надявай се, че ще бъдеш винаги красива.
Не вярвай в подлостта на времето.
Не вярвай!
Надявай се, че очите ти
ще бъдат винаги зеленосини
като два смарагда на морското дъно,
където потъват и се изгубват безвъзвратно
крайбрежното отражение на радостта
и нежното насилие на красотата ти.
Не се върти егоцентрично около себе си.
Красотата, която притежаваш, не е твоя.
Без очите ни тя е безплодна.
Надявай се, че ще бъдеш винаги хубава,
за да бъдеш завинаги нежна.
Не се страхувай от времето.
Ще станеш нервна като подводница.
Ще хвърлиш котва принудително
към дъното на собственото си отрицание
и ще загинеш неочаквано от очакването.
Недей!
Не погубвай себе си и нас.
Надявай се, че ще бъдеш винаги хубава,
за да бъдеш спокойна и нежна.
Дори, когато дойдат първите бразди
                            по челото ти
и снежния прашец върху косите ти,
не вярвай, че са твои.
Не вярвай!
Повярваш ли във дирите на времето,
ние, убитите от остров Крит - наследници
                                                  на Зорбас, -
не ще можем вече никога да се надяваме
и да вярваме, че още сме живи.

ТВОЯТА КРАСОТА

Ти си толкова хубава,
че когато човек те погледне за миг,
очите му примигват от страх и отчаяние,
сякаш е попаднал внезапно в засада.
Твоята красота нечовешка
е тъжна като мечта непостижима.
В големите ти черни очи,
на фона на белотата ти
и на златните коси,
вият виелици,
грее слънце,
умират спомени
пеят птици,
бучат земетресения,
никне трева,
умира и възкръсва животът.
Твоята красота!
Твоя черен поглед,
обкръжен от белотата на очите ти,
реже като сабя
пространството и времето,
съблича и оставя мъртви на пода
мечтите, надеждите,
обичта и очакването.
Твоята красота е винаги самотна,
както природата,
не само защото във нея живее целият свят,
но и защото във нея дружно се раждат
смъртта и животът.

МИГОВЕ

Колко ми е хубаво с тебе…
Нощта е заспала върху песните на птиците.
Колко ми е хубаво с тебе!
Минутите се нижат плавно
и плуват във сърцето ми
като ситни вълни на езеро,
настръхнало от южен ветрец.
Времето залязва в паметта ми.
Пространството изчезна
заедно с хората,
с тополите
и с грижите за утрешния ден.
Останаха само въдухът,
който дишаме,
на вазата двете цветя,
невинното мълчание,
очите ти
и светлината им,
която ги разкрива.