Ники Рапти

превод: Мариана Кузманова

ИЗ “ОДА ЗА НИКИФОРОС ВРЕТАКОС”

Лагеруват в мен
с непрекъсващ ритъм
онези бури.
Пърхат с криле надеждите
като беззащитни поданици,
търсещи родина
в окопите на тъгата.
Картечниците на човешката
неблагодарност
внезапно ЗАМЪЛЧАХА.
Не смогнах обаче да се измъкна.
Рани ме този вятър,
който вършееше в пролома на болката
и оставяше своите белези.
Но куршумите
се превърнаха на стихове.
И всички бездомни сълзи.
Осемнадесет дървета,
както и годините ми.
В бурята на добродетелта
душата ми не издържа.
Издъхна в ръцете ми
онова цвете,
което ме научи да прощавам на хората.
И не остана нищо друго освен
да пленя в сърцето си
неговия образ.
Укротяват се обаче нощите
и неплодната земя
е посипана с цветчета.
Думите ми, Никифоре,
не издават вече болка и горест.
Но вековните дъбове
които винаги ми напомняха
за вечното ти примирие
с тайнствените сили на вселената,
онемяха.
И те по-самотни от всякога.
Никифоре.
Ела тази вечер в съня ми.
Посети сънищата ми!
Дари им малко от своята светлина и блясък.
Ще се срещнем на величествената,
като гордите орли, планина.
В твоята безкрайност
се движат скалите.
Усмихват се спокойно
на нашия призив.
ДРЪЗНАХ.
Да не прикрива вече моето мълчание
пукнатините на времето.
Да наследи мъката радост.
Никифоре, хвани малката ми
безсилна ръка.
И поведи ме ТИ.

В света на поетите!

ИЗ „СВЕТА СИЛА СВЕТО ОТЧАЯНИЕ”

Съзнанието ми се загърчи в спазми.
И светлината намаля.
Но аз все още мога
да различа ясно лицата
на Самотата и на Вината
да танцуват със страст
на тайния годеж
на Мъчението с Унижението.
Осакатената ми душа
още кърви надежди!
Балансира с думите
и скрития им смисъл.
Изоставена
и от скучния aд,
който някога с вопли я зовеше.
В снега заровено презрението.
Миропомазани венци в градините,
в сърцата.
Това е нашето спасение!
Едно сладко унищожение
и диханията ни, които след малко ще се слеят.
Влачейки със себе си хаоса
който се опитва вече векове
да ни обгърне.
Опипвайки сладостно екстаза,
на непостижимото свещения миг ИЗПОВЯДВАЙКИ.
Безсмислени наследници
на остарели чудеса.
Умилостивяват немлъкващата
и неразбираема жажда на жасмина,
който преди малко увехна.
А Любовта?
Затънала в разкаяние
с безкрайните кредитори
на своите нежни
и неповторими мигове.
Облечена в черно.
С подрязани вече криле.
Стрелите й разпилени по вятъра.
И крехкият й - пълен с очарование - глас
да утешава ангелите,
докато оставя последния си дъх
на стъпалата на Поетите,
жалеещи нейната гибел.
Надежда, чуваш ли ме?
Тук съм и те чакам.