Иван Переверзин

превод: Иван Есенски

***

Дойдох си рано този ден.
Пих чай, изпекох си сланина.
Сред пламъците кон червен
размяташе искри в комина.

От хълма вятър налетя,
зави и заскимтя наивно,
но вън внезапно зазвънтя
гласа на сребърните гривни.

Аз скочих: “Влизай! Този път -
завинаги! Не си отивай…”
И се разтапяше снегът
по миглите ти насмешливо

А после до зори горя
и тля надеждата, додето
овъгления кон умря
сред пепелището в сърцето.

***

То бе един безкраен час,
а може би начало
на пеещата нежност в нас.
Но ти бе замълчала.

Тъй метеорният болид
изгаря мълчаливо
в безкрайността, а го боли
душата горделива…

Палтото ти като зверче
изчезна бавно в здрача
и оттогава зная, че
и въглените плачат.

***

Бяха светли дни. И нощи бели -
толкова, че свят ми се зави.
Те отдавна са се разлетели
в небесата, в сухите треви.

И ми се е сторило навярно,
че съм зърнал с крайчеца едвам,
как жена в прозореца се мярна
и ми махна с кърпичка оттам.

Що за бреме сложих на сърцето!
Ще умра, ако си тръгнеш пак -
с теб безкрайността на битието
ще достигна. Другото е прах.

И не слушай - ще ти наговорят
че измислям всякакви неща!
С вечността до сетна смърт ще споря,
но ще те отнема от смъртта.

НАВОДНЕНИЕ

Не издави кучетата само
заедно с останалия скот.
В глутница среднощ, допрели рамо,
вият срещу градския живот.

Воят им прониква повсеместно
през врати, бетон и стъклен звън.
И пропада в тъмна неизвестност
моят крехък, неспокоен сън…

Низините чезнат и сиротно
се белее тук-таме върхар, -
ни човек се мярка, ни животно,
ни земя сред водния кошмар.

Всичко е вода и мрак стихиен…
Но сред ужас и сред хаос див
чувам аз как кучетата вият -
жив съм, значи? Аз съм още жив!

ОКРАЙНИНА

Ти докрай ще си с мен, своеволнице, -
чезнат в светлия небосвод
славеевите многословици,
брезовия ти хоровод.

Ти в сърцето ми си запазена -
цяла в мен, ти си мое “аз”,
но не всичко за теб е казано
и не - в твоя съдбовен час.

От брезите се учих на нежност и
от небето - да бъда тих
в любовта. А сред тия безбрежности
аз душата си закалих…

Пак зли думи към мен запокитиха,
но си рекох: “Плачи си наум,
та заспалите небожители
да не стряска соления шум!”

Но не мисля да скачам в кладенци,
ни за примка да чакам ред -
аз съм вечният гълъб, омайнице,
аз, прекрасна, съм твой поет.

С лик към северните сияния,
с гръб към всеки навет нелеп,
слушам звездните предсказания:
- Всичко хубаво е пред теб!

И с надеждата утре отново
щом поема от теб на път,
ще остане - като подкова -
да ме пази тъгата от смърт.