СЪПРОТИВА
превод: Иван Есенски
***
Не тъгувай, душа! Над възпетите руски поля,
сред блатата чухонски, в града, за пустиня обречен, -
не се бой! Ти сиротството свое докрай преболя,
не жали и не чакай награди и милости вече!
Никой нищо не ни и дължи, а най-малко - любов.
В тоя свят нелюбовен тя става все по-невъзможна.
Не тъгувай, душа! Ти си само един послеслов
на искрата, която сърдечния лед разтревожи.
И съгряла пространството въпреки вечния мраз,
предпочела пред игото на ситостта - свободата,
с нажежени криле ще си тръгнеш навеки от нас
в полет сляп и висок - над бездушната кал, над полята.
***
И си тръгва човек. И присвила окото си зло,
се прицелва в гърба му последната жива минута.
Чакай, ангеле мой, - дай ми рамо, не искам крило -
една зима поне из вселенския сняг да се лутам.
Неуютен е станал животът - размит, уязвим -
и се носи с цвета на лицата от старите снимки.
Ти недей ме пришпорва, че пътя, по който вървим
с всеки час се скъсява и в края е вързан на примка.
Но ще стигна до март. И в гръдта ми с ликуващ порой
щом нахлуе искрящия въздух през щорите тъмни,
болен от светлина, ще шептя: „Чакай, ангеле мой…
Погледни ме в лицето, преди да простреляш гърба ми!
***
В края на ленинградския студ изпълзяваш щастлив
в светлината - с очи, заслепени от мрака нарочно -
и разбираш, че си все така незапомнено жив:
или в списъка липсваш, или са ти дали отсрочка.
Пъхнал в джоба ръце, следваш своята зимна съдба
и по слух мимоходом сред общия шум различаваш
тънък пукот на лед, остри шпаги на птича делба
и по някоя дума от старческа кротка гълчава:
„…а мъжът е добре: поживее, па после умре -
и ни грижи, ни скръб… а пък ти до последната шушка
все търпиш и търпиш…”
И изгрялото лунно дайре
по безкрайния сняг натежалите сенки клатушка.
Ти сумтиш, че светът е съвсем заприличал на фарс -
зад стените кирпични низвергнат от лошата фея.
А насреща ти диша разсънено влажният храст
и врабците цвърчат, и небето високо се смее.
