СЛЕД НОЩТА
СЛЕД НОЩТА - ПО КАРТИНАТА
НА СЕВЕРИН КРОЕР
Свещенен ден подава огнени потир.
Сред пурпурни цветя и нежни виолети
Люлеят се най-тихо нежните балети
На слънчевите деви из далечен мир.
Стадата златорунни тъжният пастир,
Полека пак възвръща в тихите клисури;
Бял ангел се усмихва в сините лазури
И ангелска усмивка грее цели мир.
У сънни тъмнини, минали нощни път,
Двамина на брега стоят в одежди бели,
Високо там мълчат у светлите предели,
Високо те мълчат. Високо те скърбят.
1916
СЪЛЗА
О зная, ах, печална
през вечните полета
душа ми ще поеме
последни звезден път -
и скръбна ще поглежда
към скръбната планета,
към моя непрежален
задрямал роден кът.
Ти горко ще ридае
край бялата пак стреха,
цветята де оплакват
изгубений си ден -
над тях сълза ще падне
кат тебе нежна, плаха -
и тя ще бъде всичко:
и Мъка и Едем.
1916
ХРИЗАНТЕМИ
I.
Упойни дъх на свежи хризантеми
оросва наши девствен полусън,
чете зората тихо нанавън
неясний текст на утринни поеми.
Зора, зора, невнятна ти се смееш
и тайни криеш пак на горък чар -
в незнаен край тъгите ми люлееш,
в незнаен край, след щастие макар.
И там над вехли скръбни хризантеми,
на сетни ден у святия-светих,
ще чуем ний, скърбящи на колени
на земната ни обич сетни стих:
„В плача злочест на вечна скръбна есен
ще търсите напразно светъл зов -
бездънен ек от първата ви песен
ще стене там над мъртвата любов”.
II.
HА ПЛЕМЕНИЦАТА ДОНКА П. МИХАЙЛОВА
Хризантеми, хризантеми:
модри деви полусънни,
овенчани с диадеми-
чувам лунните поеми
на очите им бездънни.
Хризантеми, хризантеми:
пръсти бели, пръсти снежни,
скръбни погледи надеждни,
чуваш ли, незнайна Емми,
пеят тихи реквиеми
ангелите безмятежни…
чуваш ли, незнайна Емми?
чуваш ли, незнайна Емми…
1916
СЛЕДСМЪРТЕН БЛЯН
На Илия Черен
В далечен някой край се сипе бавно сняг,
там спомен скъп почива в бялото мълчанье,
а тишината крий молитви и страданье
и враните летят безшумно в тихи мрак.
В тоз снежен край тъжовен той се скита,
кого ли търси пак в безмълвие обзет?-
О, скръбен час, що никого не пита,
о, скръбен час на сетния привет!
1917
ОЛИМПИЙСКА ИДИЛИЯ
Олимп е тих. Високо в небесата
витай духът на кротка пасторалия,
струи прохладни извор на Касталия -
разказва приказки за чудесата:
за лунни танц на нимфи чародейни
и нежни им полет на мечтателния склон,
за погледа пиян на влюбений тритон,
за нявгашния сън на нощи ведрогрейни.
Самотен странник, спрял на бели друми,
заслушва тайни чар на чудесата…
- Кому ли ще прошепне счути думи
от извора свещен на красотата?
Олимп е тих. Високо в небесата
витай духът на кротка пасторалия,
струи прохладни извор на Касталия -
разказва приказки за чудесата.
1918
МАГЬОСАН КЪТ
Херолде мой, ти в тези аналои
напразно се заглеждаш плах отвън
до тук затихват гордите порои
и тук започва нескончаем сън.
По каменните плочи безмятежни
спят рицари на странен лов -
те черни копия и щитове небрежно
захвърлили в разтлене без любов,
вечерни птици тежко са заспали
съня на вечното забвене,
отровни гъби нямо се подали -
живот сред вечното разтлене.
Херолде мой, ти в тези аналои
напразно се заглеждаш, странно-тихо:
завслушай се: из вечните покои
мълчането шепти последни стих.
1918
ВЕЧНА ПРОЛЕТ
През майските вечерни полюлеи
изгря, окъпана в сълзи, луната,
тя вечна страст и шеметна позлата
разсипа бурно в цветните алеи.
Из струнните гори звънят рулади,
заливат ни венци от златен звън
и чезнем все в безумно сладък сън
под купола на вечните лампади.
Тук, вечно млади, у лъчи пленени,
пред мраморна, димяща все амфора
на нагата залюбена Аврора,
ний ще пребъдем векове нетленни!
Грядущите у нощ благоуханна
ще слазят тук из лунните алеи,
в съня на златострунните повеи
ще чуят де си, горестна Йоханна?
1918
НАД ГРОБА НА ПОЕТА
Утихна мъртви град. Земята, примирени,
далечните звезди целунаха едвам.
Разкриха небесата тайни озарени
и тъжно вятърът запя вечерен псалм.
Из синкавата нощ той ходи с тихи взори,
из синкавата нощ - ни радост, ни привет.
- Тежат ли още в гроба страшните укори,
кажи ми, странен дух на клетия поет?
Тук сам сред мъртвите оплаквам страшни спомен,
оплаквам твойта скръб, изгнанико злочест!
- Кажи, у родни край низвергнат и злочест,
как срещна, горък жрец, орисаната вест!
Над светските тълпи видях те с тъмен лавър,
а сетне сам злочест, кат беден Елеазар;
подгонен като Каин, тук, от уличната врява,
какво мисли за нас, горен от скръб, от жар?
*
Защо, о Господи, обричаш на разпятие
на родния ни Гений скръбните деца
и водиш ги в нощи през гибелни проклятия
на своя светъл трон към тихите слънца?
Налей в сърцата, Боже, свято упование,
та твойте звездоносци, гонени макар,
да могат да разнасят чистия ти дар
от твойта златна книга със златните послания.
1919
СЯНКАТА НА ЮДА
Разгромена гори в нощта луната,
над ужаса на глъхнал вечен дом,
където, дух незвергнат, без подслон,
се pеe Юда страшен из тъмата.
А някой свири черното проклятие
в тръстиките: Ей, Юда! Юда!.. -
огрян в лучи, у нощната полуда
той дебне плах към скръбното разпятие…
- Кой тъмен дух пристъпя из тъмата
и хили се, и сочи ме със пръст? -
Учителю, вдигни пречисти кръст
и в моя път убий ти сатаната!
Напусна с мир Ти Кръста и живота,
прости тълпата грешна многолюда -
но няма мир за мене - мъртви Юда,
но няма край на моята голгота…
По сенките той иде зад стъблата.
Що носи той? - Аз чувам, в тежък сън,
на сребърниците студений звън
и кикота зловещ на сатаната.
Но вий сте, вий сте, тихи ветрове,
в тръстиките смирено що ридайте
и мойта скръб вий няма да узнайте
из тез безлюдни глухи лесове.
О, вий сте, вий сте, тъмни дървеса,
край пътя ми смирено що мълчите -
над мойта сляпа участ слепи бдите
под тез, заключени навеки, небеса.
И сякаш звяр, подгонен от камшика
на гибелта - възпрян на стръмни склон -
към бездните нададе жален стон -
към бездните - към Тайната велика.
1919
ЕЛЕГИЯ
И, може би, отмина мойта пролет,
и може би посърна бели крин
на мойта есен в тъжните градини,
а сякаш тъмни клони все се молят
и ронят сълзи по печални син
във утрините тихи ведросини.
Дете, да слезем в сетната алея -
есенните виоли, чух, звучат:
последни миг там някой доживея,
цветята нежни дето тихо мрат.
Злочести лес над нас сълзи ще рони -
злочести лес със свойте тъмни клони.
1919
БЕДУИН
Под тъмни неподвижни кипариси
оставих, сестро мъртва, бял миражен кът.
Низ пясъци пустинни нийде оазиси -
и никого не търся в нескончаем път.
Къде вървя? - над мен звездите падат,
а бели ми коси вей вятър ослепял, -
в пустинята треви за нечий сълзи страдат,
в пустинята треви… в пустинята печал…
1919
ПАРК
На моята душа във парка разорен
безумци спят по тъмните алеи;
там стихва твоят смях замислено-смразен
под тежките печални полюлеи.
И никога над глухите не ще oгрее,
жена, лъжовен лунен луч -
едно дете оставено там гине
при черната ръка, отнела златен ключ.
1919
ЕДИН ОСТАНА БЛЯН!
Кат химн на възкресение,
все горък ме упива
един останал блян;
в леглото ти почива
пак скъпото видение
на обич и купнение,
на красота и свян.
Не ще простреш обятия,
о непробудна дева,
из тоз миражен край -
кандило все огрева
там сребърно разпятие
и тихо, без проклятие,
дремливи плам ридай.
1919
