Джон Стайнбек

превод: Кръстан Дянков

Уважаеми Рей Кейв!(1)
Получих писмото ти и ми стана драго, че ме смяташ за спортист, макар може би и неправоверен. Както би трябвало да знаеш, получавам много предложения за статии или съчинения за училище, като например следното: „Да ми напишете домашното по английска литература за втори клас, че иначе не ми дават да ритам топка в училищния отбор!” Ето ти криза! Ако не му напиша домашното, ще извърша непростимо престъпление към спорта. От друга страна, не съм дотам добър писател, та като му напиша домашното, то да мине пред учителката. По този повод си спомням един отколешен случай. Един от преподавателите в някакъв ориентиран към спорта наш колеж имал в класа си футболист, чийто блясък на игрището изчерпвал останалите му способности. В час по литература тираничната схоластика изисквала щото футболистът да напише есе. Така и станало, а преподавателят, който ми беше приятел, останал очарован от съчинението. Било от най-добрите есета на Емерсън. Чистотата в подхода на футболиста била тъй непорочна, че не бил допуснал дори правописни грешки. И в края, когато преподавателят познал стила на Емерсън и направо казал, че творбата не е негова, футболистът останал изненадан до смърт.
Още съвсем рано получих разтърсващ опит в задкулисното писане – то и досега е оставило своя отпечатък върху мен. В четвърти клас на Салинското училище в Калифорния имах съученик и приятел на име Пикълз Мофет. Беше прекрасно момче, просто безупречен – хвърляше камъни по-далеч и по-точно от всички, проявяваше невероятна храброст при кражбата на ябълки, беше талант в топчетата и ашиците. Пикълз имаше само един недостатък. Написването на едно просто изречение го докарваше до състояние на шок, поразително еднакво със състоянието, което днес наричаме „умора от борбата”. Представете си, както казват французите, пищна пролет в Салинас, улиците пълни със славни локви, трева и диви цветя, жабите крякат в хор и навсякъде гъста праисторическа кал с желаното относително тегло, което й дава възможност да се извайва в топки и да се запраща срещу белите стени – дейност, в която Пикълз Мофет нямаше равен. Беше период на екстаз, сякаш се раждаше един сладък безгрешен свят. И тъкмо по това време нашата учителка запрати гръмотевица. Даде ни домашно. Трябваше да напишем четиристишие в петостъпен ямб с рима „абаб”. Как да кажа, помислих си, че с Пикълз е свършено. Очите му се завъртяха. Дланите му се изпотиха, низ от треперливи спазми сгърчи вдървената му снага. Взех да го утешавам с милувки, но за да стане по-ясно състоянието, в което бе изпаднал, длъжен съм да добавя, че Пикълз запрати кална топка към нововаросаната стена на мисиз Уорнок и… не можа да улучи… къщата!
Струва ми се, спасих живота на Пикълз. Обещах да напиша две четиристишия и да му дам едното. Сигурен съм, че в тази история някъде има някаква поука, но къде точно? Стиховете, които дадох па Пикълз, бяха оценени за шест, а на мен писаха четворка. Разбираш ме, неправдата ми се отрази страшно зле. И двете четиристишия не бяха кой знае какво, но поне бяха еднакво лоши. И както подозирам сега, чувството ми за неправда е надделяло над предпазливостта, защото, спомням си, отидох при учителката и се оплаках: „Как стана тъй, че на Пикълз писахте шест, а на мен само четири?” Няма да забравя отговора й до края на живота си. Тя отвърна: „Написаното от Пикълз беше забележително за един Пикълз. А твоето четиристишие беше под твоите възможности.” Ясно ли ти е? Спортът навсякъде се намесва, дори и в стихоплетството. Сега си спомням тази история всеки път, когато си помисля да извърша нещо как да е.
Както казах в началото, получавам много молби за статии. Понякога писмата, с които отказвам, стават по-дълги от статията, която бих написал. Спортовете винаги са ме интересували, но повече като наблюдател, не като участник. Според мен, всеки спорт е нещо като практика, може би несъзнателна, имаща за цел да ни подготви за борбата на живот и смърт, която водим, за да оцелеем. Нашите отбори в същност си играят на война, имитират я с цялата й стратегия, тактика, героизъм или слабодушие. В индивидуалните състезания положително се съдържат елементи на ръкопашния бой, който в продължение на „х” милиона години е бил единственото средство да се продължава животът. Гърците, които изнамериха реализма и по този начин твърде много притесниха пазара, са почвали обучението на войника с обучение по танци. Ритъмът, точността и координацията при танца са направили от хоплита къде-къде по-страшен войник от другите.
Интересна е самата дума „спорт”. Тя е съкращение от „disport” („disportare” – отнасям, а оттук забавлявам, карам някого да се забрави). От най-ранни времена хората са си подсвирквали в най-сериозните ситуации, за да могат изобщо да ги понасят. С изключение на гърците, които в своите състезания са принасяли плодовете на своето търпение, сила и дух на боговете. Може би нашите стойности и нашите богове са други.
Моето лично участие в спорта е изцяло незначително. По едно време хвърлях чук и бях обещаваща сила, докато един ден ръката ми не застина. Бях много добър и в бокса, но то бе главно защото го мразех и исках да го превъзмогна, та дано го забравя. Боксът не е бокс, а бой.
Чувствата ми към лова ме направиха доста непопулярен. Нямам нищо против убиването на животните, ако от това има нужда. Убивал съм, мога и винаги ще убивам онова, от което се нуждая, за да се нахраня, в това число и роднини. Но избиването на големи животни само за да докажем, че можем да ги избиваме, за мен не значи, че сме по-съвършени от тях, а тъкмо обратното – правим го от дълбокото чувство, че не сме. Стая, изпълнена с препарирани стъклооки глави, винаги ми е внушавала печал за оня тъй несигурен в себе си човек, който трябва непрекъснато да се самодоказва и да трупа доказателства за пред другите.
Намирам тъй наречените кървави спортове, като например лова на лисици, за очарователни и понякога неудържимо красиви. Освен това ловът на лисици служи на полезната цел да се предотврати численото умножение в класата на благородниците и да се увеличи броят на конете от чистокръвна порода. Така или иначе, числеността на лисиците едва ли се накърнява.
Някои видове риболов предпочитам пред всички други тъй наречени спортове. Това е почти последният възможен начин да останеш сам, без да те подозират в скрит грях. А като ловиш риба без въдица на връвта, възможно е дори да останеш несмущаван и от рибите. Изненадан съм защо неподвижното братство на психоаналитиците още не се е нахвърлило върху въдичарството, което им е нещо като конкуренция. Два часа с въдица в ръка са равни на десет часа върху психоаналитичната кушетка и струват далеч по-евтино.
Страстта ми към риболова няма нищо общо с риболова на едро и на едри риби. Възхищавам се от силата, умението и издръжливостта на хората, които го вършат добре, но установих, че залавянето на морски чудовища рано или късно се превръща в тежка работа. Мнозина, които ще упорстват до смърт и няма да изнесат кофа въглища до втория етаж за камината си, разбиват сърцата си в борба с голямата риба, убиват я, фотографират се с нея и после я захвърлят. Изучавал съм рибите, както зоологически, така и екологически, а освен това преди много години работех в един калифорнийски риборазвъдник, където спомогнах за раждането и отглеждането на милиони пъстърви. По него време се научих да се възхищавам от рибите, но не и да уважавам техния интелект. Винаги ми се е струвало, че човек, който може да надхитри рибата, ще притежава голямо бъдеще, но бъдеще, свързано само с рибите. Придобитите от него познания едва ли ще му свършат работа по време на пикник, устроен от неделното училище, или в заседание на управителния съвет.
Както виждаш, моите интереси в спорта са всестранни, но хладнокръвни. Не очаквам да повярваш, че веднъж писах да ми изпратят по пощата пълен курс по борба с алигатори заедно с учебен алигатор и затова няма да ти пиша по този въпрос.
Да, моите интереси в спорта са кротки, но задълбочени. Вярвам вече си разбрал от разсъжденията ми, че не мога да напиша есе за спорта. Но според мен американският култ към младостта, насилието и сърдечните заболявания е малко неразумен. Струва ми се, че „колкото по-дълги стават сенките на живота”, толкова повече състезателни спортове трябва да се измислят за нашите тъй наречени „старши” граждани. Разбира се, темповете трябва да се забавят. Надбягването с костенурки едва ли ще бъде полезно, защото е тъпо. Преди няколко години изнамерих от леност един спорт, който задоволява моето „аз” и чувството ми за състезание. Нарича се надбягване с лози. Всеки състезател посажда семе до върлина с определена височина. Печели онази лоза, която първа стигне върха на върлината си. Има обаче някои бесни лози, които растат по десет инча дневно и могат да причинят у собственика си повишаване на кръвното налягане. За такива страстни спортисти (аз съм същият) съставих основните правила на едно още по-умерено и здравословно състезание. Това е надбягването с дъбове. Всеки от състезателите посажда жълъд. Очевидното предимство на този спорт е, че в зависимост от съгласуваната височина, приета за финиш, той може да продължава поколения наред. 300 години по-късно първоначалните състезатели ще бъдат представлявани от огромен брой наследници, тъй като надбягването с дървета позволява човек да се отдаде и на други дисциплини, например създаването на деца. Бих искал да спомена още един вид дейност, която само англосаксонците приемат за спорт, мразят я и на дузини се стичат да я наблюдават. Това е борбата с бикове. По тази дисциплина съм минал пълния курс, чел съм, учил съм, наблюдавал съм. От ужаса в началото стигнах до смъртоносната красота. Гледал съм страшно много борби с бикове. Виждал съм на арената безброй пъти бикобореца Манолете, много повече, отколкото дори Ърнест Хемингуей. Но на арената рядко съм забелязвал велики и красиви неща. Малко са и е необходимо човек да гледа много борби, за да ги види. Но мен ако питаш, великите неща в света по начало са малко. Колко са великите сонети? Колко са великите пиеси? И щом сме почнали, колко са великите вина?
Висял съм край бикоборските арени и зная: и за кльощавите бикове, и за торбичките с пясък в бъбречната област, и за подрязаните рога, и за спринцовката с приспивателно миг преди отварянето на обора. Но освен това съществуват и ония мигове, които наричат мигове на истината, сюблимните минути, ореолът на непобедимия човешки дух и неизказаната, красива смелост.
Тогава в мен почна да се прокрадва съмнението. Що се отнася до биковете, матадорите, които познавах, имаха души като стомана от Толедо, но умираха от ужас пред своите импресарии, ставаха на каша в ръцете на своите критици и бяха невероятно алчни. Може би са давали па публиката известна доза храброст, но това не е храбростта, която публиката и светът искат да притежават. Още не съм чул за матадор, който е отстоял опасно политическо становище, който е водил морална битка, в която рогата на противника не са били подрязани. И почна да ми се струва, че тази върховна храброст би могла да се използва за много по-добри цели, отколкото за ритуалното клане на бикове в късен следобед. Един негър с тънък пилешки врат, който влиза в избирателната кабина на Алабама – ето куражът, от който се нуждаем! Защото в края на краищата не биковете ще ни сразят, а страхувам се, нашите собствени клети, страхливи и прикрити души.
Виждаш, Рей Кейв, ти сгреши, като ме помоли да напиша есе за спорта. По дяволите, аз дори не зная какъв е рекордът на прочутия бейзболист Еди Крейнпул!

Твой Джон Стайнбек

(1) Именно по молба на Рей Кейв, тогавашен главен редактор на сп. „Спортс Илустрейтед”, Стайнбек написва есето „Ръката ми застина”, поместено в началото на 1966 г. Обратно в текста