ЗА ЧИСТОТАТА НА БЪЛГАРСКАТА РЕЧ
… Веднъж, не помня по какъв повод - аз между другото рядко ходех при Николай Лилиев, - стана дума за детската литература. Както е известно, Лилиев не пише за деца. Но смяташе, че голямата част от хубавата литература за възрастни е хубава и за децата. Аз наблегнах, че все пак за децата трябва да се пише специално и от хора, надарени с такава способност. И се позовах на простите разкази на Толстоя.
Лилиев възрази: „Не, драги, Толстой е писал своите разкази преди всичко за своите прости селяни, които е искал да просвети… А у нас някои пишат за първолаците като първолаци в литературата. Децата заслужават по-голямо уважение. Вие сочите като образец на детска литература, тоест на литературата за деца - поправи се той - разказите на Толстоя. Но той не се вдетинява, както правят някои наши писатели, а пише, както е писал авторът на „Война и мир”.
Не съм срещал друг писател толкова чувствителен към езика. Лилиев се грижеше не само за правилността, за чистотата на българската реч, но се грижеше и за правилния изговор. Това е, разбира се, у него властното влияние на театъра. Често каже нещо и веднага се поправи - както в току-що цитираното мнение за литературата за деца. Каза: „детска литература” и веднага: „литература за деца”.
Така и в изговора на отделни думи никога няма да сдъвче буква, както обикновено става, а ще изговори чисто и ясно думата.
„Живи като живите”, книга втора, 1972, с. 46-47
