Константин Величков

Това е втората сбирка от стихотворения, с които г. Кунев се готви да се яви пред публиката. Когато първата съдържаше стихотворения, в които авторът се беше старал да подражава, по форма и по дух, на народните песни, като ги приспособява и към теми от съвременен характер, в новата сбирка той изстъпва и чисто художествени стихове, в които обаче се отразява, на места доста осезателно, увлечението, с което трябва да се ползува у него народната поезия. Това е впрочем заслужена дан, която има право тя да иска от него, понеже той дължи първите опити, с които е поискал да си пробие път между новата генерация от народни поети. Той взема хубаво място между тях и, чини ми се, да се не лъжа, ако кажа, че новата сбирка ще бъде една титла за оправдание, че заслужено държи това място.
„Зарници” не са стихотворения от висок полет и не се докосват до силни и дълбоки чувства. В тях поетът изказва душевни настроения и копнежи, на които преобладающа нота дава тъгата. Една тъга обаче, която няма нищо мъчително ни за поета, ни за ония, които четат песните му. Това е една призма, която пуща една едва осезателна сянка на онова, що минува през нея, колкото да се каже, че носи някакъв колорит и да стане по-мило. Такава тъга прилича за песни, излезли от една душа, на която всичко се усмихва в живота, в която не се пречупиха от нищо още вярата в надеждите, които я озаряват, и в мечтите, които я увличат на своите невидими криле. Песните звучат като сладки блянове и тогава, когато ни говорят за въздишки и сълзи, за тъмни гробове, оронени надежди и оголели клоне от есенни вихрушки. Кому ще мине през ум да се печали за поета, кога го слуша, че казва на своята мила:

      Със коралови уста
донес ми сън и насъне смъртта.
Аз искам тихичък живот да заживея,
и тихичко самотен да изтлея
на нашата любов под тъмните липи…

Трябва ли така също да му вярваме, кога в друга песен пак на милата девойка шепне:

Умряла нашата любов злочеста,
и двама ние се на гроба -
на нейний тъмен гроб.

Ще зацъфти пак любов на гърдите му, както ще зацъфти пак песен, над която е повяла ранна есен:

Полъхва ранна есен - зла превара -
със тиха скръб; и старий лес помръкна;
как би, що би - не смогна да огледа,
осъмна весел, весел не замръкна.

Измама би; и темний лес попарен
оста без радост и без птича песен;
и кротко той листа зарони:
измама би! а се дошла би Есен…

Има обаче една опасност, която не трябва да се губи предвид, защото може неусетно да се падне в нея, кога се пишат такива песни. За да бъдат мили и да ни пленят, трябва да чувствуваме, че е трепнала, па макар и най-слабо, една струна от душата и че те са отзвук от нея. Без това, без тоя лъх на живота в тях, те загубват всяка прелест и се обръщат във фразеологически упражнения, в които изкуството служи само да затули отсъствието на чувство и вдъхновение. Не смея да кажа, че авторът на „Зарници” е успял напълно да се предпази от подобна опасност. Гложди ми твърде неприятно, кога се сетя, че в сбирката съм бил принуден да срещна стихове, като тия, от които са изтъкани например двете последни тристишия от песен 19-а:

За тиха дрямка да, - но рано е за сън; -
задрямал аз ще слушам отчуждений звън
на мойта песен знайнонепозната;

И мирно ще сънувам всеки миг зари,
и може би ще чуя глас: „Умри,
заспи веч - изцъвтяха ти цветята”…

Има доста греховце от тоя вид пропуснати в сбирката, някои от които се дължат просто на слабост към римата, както е напр. случаят с тия два последни стиха от песен 23-а:

Сладък дъх на светнали мимози,
и прочетени отдавна некролози…

Не ми се иска да соча повече от тия слаби страни в сбирката. Може да се довери на вкуса на поета, който е в състояние да ги види сам, и при отпечатване на сбирката да я пречисти от онова, което не служи да й подига цената, било като го изхвърли, било като го поправи или замести с други по-хубави бисери от своята лира, от които, при неговата младост и въодушевление, не може да няма у него всякога един доволно значителен запас. Мене ми е по-мило да запазя непокътната насладата, която извлякох от сбирката и за която много съм задължен на усилията, които виждам, че поетът прави, за да извлече от родния език всичката мелодия, която той съдържа и която остава непозната само на ония, които не се отнасят към него с пълна обич и преданост.
Впрочем и „Зарници”, и по-първата стихотворна сбирка на г-н Кунев не са в моите очи, освен мили прелюдии на други по-ценни и по-важни още трудове, които имаме право да чакаме от неговия поетически талант. И в това се състои за мене, мимо всички качества, които се отразяват в тях, тяхната най-висока цена.

Пълно събрание на съчиненията на Контантин Величков. Том VІІІ. Български писатели, 1914, с. 227-230.