Стефан Аврамов

Из „Орлите на Бабуна”

Първите слънчеви лъчи едва-що заляха Руен и четата на стария харамия Атанас Бабата, за да прикрие дирята си от потерите, пое криволичещите планински кози пътеки и навлезе в Кочанско. Будните бранници на Осогово стануваха всред грамадната букова гора из скатовете на планината. Снежна покривка красеше билото на Руен. Погледът не можеше да се насити на девствената гора. Ярките слънчеви лъчи стопиха заснежените шубраки и сухата трева. Ситни капчици като бисери заблестяха. Между високите буки като пълзящ гущер се виждат останки от старинно римско шосе, които вековете още не бяха доизличили. Диви зверове кръстосваха усоите, а птичи хорове огласяха с дива песен висините. Никакъв орач не можеше да се зърне да пори черните недра на планината, населена с пръснати по рътлините й колибари. Четата се приюти в една планинска кошара, правейки усилия да прехвърли границата.
- И овая пуста вечер не ке минем границата. Майката… само крак да ми стъпи на бугарска земя!… Ке ядам… ке пиям… ке пеям!… - уверяваше дели Димо по-младите, силно смучейки лулата.
- Плъзнали са потери по границата от Султан-тепе до Червена ябълка, - каза войводата.
- Шо ке праим овде, бре биро? Еве две недели зъзнем по колиби. Зян ке станем, а?!
- Не си туряй яд на душата, - му отговори войводата, като се подсмиваше с лека ирония. - Немай гайле, ако не тази нощ, утре вечер с Бога напред ще я минем тая пущина.
- Вака те сакам, войводо, - викна дели Димко, сви се на кълбо всред кошарата и запя: “Диме ле, Диме, Диме чобане, де гиди мори кара ми оглане…”
- Ха така, бре чичко Димо! - викнаха четниците, а някои му пригласяха.
Огънят гореше на огнището. Два големи котли клокочеха - единият пълен с царевица, а в другия се топлеше вода за качамак. Пушекът се настилаше на пластове в кошарата. Сълзяха очите на всички, нищо не се виждаше. Разсърди се пак дели Димо, развика се. Преплитаха се клетви и закани против аги и бегове, сякаш отец Нифон четеше евангелие от Матея.
- Стт!… - извика войводата.
Четник от охраната влезе и съобщи, че двама непознати били доведени от куриера Стоимен. Отвори се вратата, лъхна вятър и загаси пламъците в огнището. Влязоха двама рошави комити, увили с кърпи главите си, със скъсани цървули. Единият беше побелял, а другият с черна коса, рошава брада и мустаци. На слабата светлина те приличаха на светците от иконите в църквата на Лесновския манастир. Да ги бутнеш, ще паднат. Единият полегна до огъня и вмиг безгрижно захърка. Другият подаде ръка на войводата, седна до него и тихо заговори. Гласът му беше дрезгав, задавяше се от пушек и кашляше. Войводата стана, метна тежката си гуня върху него, за да го позатопли.
- Що търсиш в Кочанско? - запита гостът, след като престана да кашля.
- Кратовско е пълно с потери. Готвя се да мина границата и да почина през зимата. Тука има и петима души, идващи оттатък Вардар. И тях водя със себе си, да не станат плячка на потерите.
- Добра душа имаш, Баба!… А ще водиш ли и мене през граница, а?
- Няма да те оставя сам да скиташ, я! Колцина даскали имаме като тебе… на гръб ке те нося.
- Много се простудих, Баба, много… Радвам се, че те намерих, иначе щях да запълня някой заснежен трап.
- При мене си, нямай гайле, ами кажи как избяга от върховистите, а? - запита войводата.
- Утре ще говорим по това, - каза гостът и бързо се унесе в сън.
Стана Бабата, покри го хубаво и седна при него, като че ли го пазеше някой да не го открадне.

* * *

Зазоряваше се. Откъм Руен лъхна зората. Сменените от охрана момчета влязоха в кошарата и се наредиха край огнището. Огънят се засилваше. Огнените езици ближеха дърветата и ги поемаха в своите обятия. Вмиг светна силно и пламъците осветиха бранниците. Съгледа ме по-младият гост, надигна се, ококори очи, прихна в непринуден смях и извика:
- Йеее!… и таз хубава… как жа я носиш тази пущина, ха? - гледайки упорито дългата ми манлихера в момента, когато се готвех да отивам на охрана.
Познах своя съгражданин Пейо Крачолов Яворов, схвана ми се езикът и нищо не можах да продумам. Той ме хвана за ръката, взе да ми разправя нещо за Бабата и продължаваше да се смее. Звъннаха ушите ми и нищо не чувах. Смехът му заля кошарата, зарази и останалите. Кръшен смях огласи планината. Като че ли земята се разтвори и паднах вдън земя заедно с пушката си.
- Харни мишенки за гаджалите, - каза Яворов смеешком, но вмиг разбра, че отиде много далеч в преценката си, седна между голобрадите момчета и почна да им повдига духа за трудния път, по който са тръгнали.
Зазори се, но той не престана да говори. Сякаш искаше да забули с тежко було обидата, която нанесе на младите бранници. Ясенецът вилнееше с ярост. В неговия рев като че ли се чуваше човешко стенание, кучешко скимтене и див смях. Шумяха буките с постоянна глуха закана. Откършени клонове се сгромолясваха със сила върху кошарата, а утринникът продължаваше да пее своята еднообразна песен: фиу… фиу… фиу!… Жално стенеше гората за своите чеда-бунтовници.
Яворов почна да разправя за своето пленничество при върховистката чета. Мислел в началото, че ще бъде убит. Той изброи мнозина членове на ВМРО, паднали наскоро жертва в жестоката борба, разразила се между централисти и върховисти. - “Но Софроний, - продължи той, - като разбра, че аз съм поетът Яворов не посегна на мене, държа ме няколко дни като заложник, докато премине през Кочанско. Освободи ме, като ми каза, че при втора среща няма да ми прости”. Яворов се възмущаваше, че в Кочанския район не само простите селяни, но и даскалите играят двулична роля: еднакво посрещат и изпращат и централисти, и върховисти, като бързо менят убежденията си, според случая, кой стои пред тях.
Войводата слушаше и охкаше, мъка разкъсваше душата му.

* * *

Към обяд слънчевите лъчи проблеснаха тук-там между буките, оцветиха бялата премяна на гората и бързо се изгубиха. Стопи се слънцето зад хълмовете. Заваля сняг и облече планината с нова премяна. Привечер тежка мъгла плъзна от висините и в планината зацари мрак. Снежното рухо на хълмовете и рътлините почна да се заледява. Мраз скова живота. Ясенецът тържествуваше злорадо. Развихри се снежна буря и земята изохка глухо в прегръдките на зимната нощ. Едва към полунощ стихна снежната буря, само едри бели пеперуди падаха от небето и обсипваха планината. Като диви кози по върхарите се катереха войводата, Яворов и младите бродници по стръмните урви и сипеи на Осоговската планина. Едни падаха, други ставаха, за да се плъзнат и отново да паднат. Пропукаха маузери от турския пост. Острият звук на маузерите се повтори и застави всеки да прилепи гърди в снежната покривка, за да забрави глад и мраз. Чу се остър кучи лай, който се понесе като сатанински бяс из поледицата. Само един дол разделяше измъчените бойци от границата. Мъчно можеше да се мине. Как всеки желаеше да целуне час по-скоро свободната българска земя. Но едно ново чувство крепеше духа на малчуганите; те чувстваха мощния дух на поета-революционер, който твърдо понасяше пристъпите на бялата смърт и даваше кураж на измръзналите. Изпълнени с вяра, малчуганите един след друг крачеха напред, а призракът на бялата смърт ехидно се хилеше в лицето им.
Катерейки се из зигзагообразните пътеки на планината, близо до турския пост бродниците влязоха в българска земя, спуснаха се по един снежен сипей и застанаха на прикрито място до една кошара.
А снежнобели пеперуди падаха от небето, напластяваха планината и заличаваха дирята на нощните бродници.