Стефан Попвасилев

През месец юни 1889 г. Константин Величков заминава от Италия за Цариград, дето изживява последните три години от 8-годишния си изгнанически живот. Този негов живот започва от лятото на 1886 г. - след детронирането на цар Александър Батенберг, и свършва през средата на 1894 г., когато Стефан Стамболов падна от власт. Изначало след преврата Величков стоял в Унгария - цели три месеца, и оттук заминал за Италия. Остановил се във Флоренция и в продължение на две години учил живопис в Художествената академия.
Изкуството му доставяло истинска и най-голяма радост тук - в града на Данте; чрез него той сега се откъсва за моменти от непрестанните си мисли по далечния роден край, утешава се като изгнаник и понася по-леко страданията и оскъдицата, в която живее. Пак тук той се заловил да изучи обстойно италианския ренесанс и с увлечение се запознал с творенията на неговите велики майстори. Във връзка с това е ходил и в Рим, дето цял месец без умора скитал по галериите и старините на вечния град, приобщил се с него, като почувствал величавата му история. В Рим и в Италия нашият поет се е вдъхновил и е написал не малко поетически творби. В тая земя „чудесна и сияйна”, както сам я нарича, той наситил душата си с богати и разнообразни впечатления и преживявания; същата тая земя, чийто прелестен образ се явява тъй на често в писанията му, той напуща с разклатено здраве.
В Цариград сега той живее и със спомените за младежките си безгрижни години, които е прекарал като ученик в Султанския лицей; живее пак в страдания и копнежи по родината си, в размисъл за близките си. Спомените му от предишния живот тук, както и унесите му към България, го обладават като желани видения и сгряват наболялата му душа. Той живее и в шума на столицата и в тишината на остров Халки, разхожда се по улиците на Стамбул и по брега на морето и навсякъде носи в сърцето си своята несподелена скръб, и всякога чувствува гнета на нуждата и оскъдицата. По това време пише, между другото, тъй в едно трогателно писмо до своя близък Данаил Юруков: „За сега не мисля за нищо… Боря се с двама неприятели: болестта и мизерията…” Величков е намирал в себе си неизчерпаема енергия и сили да се бори с тая нищета, що е притискала неговия измъчен дух, и да побеждава черното тегло. Хероически е понасял страданията, от каквото естество и да са те. Малки радости и вести са го карали понякога да трепка и да заживява със сладки надежди; малки изненади са озарявали друг път потъмнелия му взор и са подхранвали още повече надеждата за края на тоя негов страдалчески живот. Труженическият живот на рибарите от острова, между които е живял и които са го обикнали, малкият хонорар, който му плащали някои редактори от София и който му се струвал като небесна манна, мислите за родната земя и близките люде, които дишали нейния въздух, - и всичко туй понякога го утешава и унася в забрава, ала то трае късо време. Той пак е сам, чужд, страдалец, изгнаник; умът му лети към родни простори, към бащин край; сънят му го пренася в близка среда под свои небеса, ала това са само мигове, примамливи видения, измами.
Ето в такова непоносимо полижение и в невесело настроение той е работил в Цариград, и то най-усилено, работил е за да живее: работи над „Писма от Рим” - една от най-дивните му творби; започва мемоарите си: „В тъмница” - в които извиква от миналото сцени и случки от Априлското възстание; започва да изпълнява и една своя мечта, която още във Флоренция е била залегнала у него - да преведе изцяло Дантевия „Ад”; тук завършва едно много полезно ръководство по „Всеобща история на литературата”, издадено през 1891 г. в Пазарджик; написал редица детски стихотворения, издадени през 1894 г. под наслов „Детска гусла”, и няколко разказа; тук най-сетне е написал и хубавите си „Цариградски сонети” - поетически дневник на преживяванията му, издадени за пръв път в София през 1899 г. и посветени на свещената памет на неговите „незабвенни родители”.

***
Образът на България, който заема широко място в поезията на Величков, най-добре е възсъздаден в „Цариградски сонети”. Под разни имена: отечество, родина, роден край, същият този образ е даден в различни видове, призоваван е в привлекателна форма и е свързан с личните преживявания на поета, в основата на които лежи обичта му към всичко родно. Най-силният израз на тази обич е разкрит в стихотворенията, писани в изгнание, и най-вече в сонетите. Далеч от отечество и близки, под чужди небеса и в допир с чужди люде, той страда, мисли за родни небосклони, за близки души. За него родината е „мила”, „свята”, той я обича неудържимо, всеотдайно. Израз на тия любовни чувства е следният сонет, който не е от най-хубавите:

Обичам те, обичам те, родино мила,
За всички мечти от които съм се пленил,
За всички радости, кои си ми дарила,
За всички горести, кои съм с теб делил.

Обичам те, обичам те, родино мила,
За хубостите дивни, кои щедрий Бог
Обсипал е връз теб, за страшните патила,
Кои пет века бяха твой удел жесток.

Обичам те, обичам те, родино свята,
За тез, кои съня си вечний в тебе спят,
Със силата неудържима, с чистота

На сълзите, що от очите ми текат.
С горещий порив, който носи ми душата
Към гробовете скъпи, кои в теб стърчат!

Поетът изразява силата на своята обич към родината, иска да ни трогне с нея и затова в сонета се повтаря шест пъти признанието „обичам те”; поривите на чувствата, откъртени и въплътени в четиринадесетте стиха, ни обхващат и ние се вживяваме в поетовия душевен свят, чувстваме неговите копнежи.
Поетовите копнежи за родна земя са изразени и в други сонети. Така в сонета „Уединение”, който носи печат на сподавена скръб, нашият измъчен поет изповядва, че когато уединен е виждал когато кораб да пори морските вълни, носейки мнозина към родни брегове, със сълзи на очи благославя тия щастливци. Скръбта му по роден край се засилва и той се провиква: „О, дай ми родината ми свята!” Страдната му душа не желае тревоги и омрази, тя не желае ни мъст, нито злоба, - тя само за сладки сълзи, за любов жадней.”
Изгнаникът-поет тъжи през сълзи за родината, сърцето му се свива и като гледа лястовиците да се прибират в края на лятото на юг, че и случайни негови другари се стягат за път към „милата родина”, а само той остава в далечна чужбина самотен и бездомен. Понякога носен на крилата на своето въображение, той си мечтае, че плува „на мощен кораб”:

Сърцето ми затупа с радост свята:
Вести се родний бряг край сенчест лес,
И полетях да стъпя на земята;

Но прозвуча към мен жестока вест:
Назад! И там изохка ми душата.
О горко на изгнаника злочест!

Тоя хубав сонет свършва доста трогателно. Унесен за миг и гонен от омайните гледки на познати, родни места, поетът се сепва от измамата, душата му изхоква от изненада и мъка. Но духът му се носи към миналото: Поетът си спомня подвига на Крум, чийто витязи спряли до Цариград и се върнали победители, спомня си за тия свои „храбри, тайнствени” деди и ги пита, дали причината за връщането им, без да увенчаят мечтите си за „трона василевски”, не е тъгата за родни поля и гори, която е горяла в гърдите им, както сега гори - мъчи неговите гърди (сонет „Пред моите очи”).
Тихите копнежи на изгнаника за прекрасната родна земя са насочени и към близките му, към интимната среда на домашното огнище. В сонета „Далече” той се пренася мислено сред зимен ден в своята роден край и си представя най-близките - баща, майка, брат, сестра и роднини - насядали около разгорената печка и непринудено си приказват за зимата, за тежките години, за него. Други път пък сънува, че е при домашните си. Всичко е потънало в радост и светлина. Родителите му нежно го прегръщат, а брат и сестра срамежливо го гледат:

Из цялата вселена равен с мене
По щастье няма в тоя сладък час…
Душата ми вълнува една страст,

Страст пламенна за прошка и забвене,
И мълчаливо благославям аз
Могъщий Бог и цялото творене.

Всички Величкови Цариградски сонети изобщо са мелодия за България, мелодия, чиито тонове и звукове са от една поетически настроена душа да пее самоза своята родина. Същите Цариградски сонети най-добре издават поетическите качества на Величковата поезия. Тия сонети се издигат високо над останалите му песни по своята картинност, по художественото отношение на поета към природата и към морето частно. Величков обича и се пленява от природни кътове, ако и да не са те български, а чужди - цариградски и италиянски. Притежавайки художествен дар и художествено образование, той имал око да съзерцава хубостите на природата, да ги чувствува, да се трогва и да ги изобразява. И ние виждаме, че голям брой от сонетите му са картинни: морски изгледи, вечерни мигове из природата, жанрова живопис и пр. Величков страстно обича морето, с неговата обширна площ, с вълните му, с бреговете му, с ладиите, с отразените по водата слънчеви лъчи, с шума му, и всичко това внася отрада в душата му. Той го съзерцава в рзалични моменти: когато е тихо и бурно, със святкащи по повърхноста му слънчеви лъчи, с припаднал вечерен полумрак, с плучнала по него ладия, облан със зари, надиплено с вълни и т. н. Възсъздава поетически доловените отделни моменти, като ги свързва най-често със своите душевни настроения и преживявания. Съвсем рядко у него пейзажът стои усамотен, сир. Не е свързан с чувствата на поета. Изобразените картини са без много подробности и разнообразие, също такива са и свързаните с тях чувства и настроения. Пейзажът е разхвърлян в тесни рамки, стегнато и без много разпилени бои, за да не се получи пищност на багрите или ефекти на образа. Прости, безизкуствени са тия живописни рисунки, тъй прости и непринудени, щото често губят и призивната си сила, губят възможността си да будят силни чувства. В сонета „Светлей морето” първият куплет представя, сякаш откъсната следната картина:

Светлей морето, гладко кат стъкло,
И тихо в чудний блясък на зарите,
Кат лебед бял с разтворено крило
Се лъзга ладья лека по вълните.

Двата първи стиха дават представа за водната площ - равна, гладка като стъкло, обляна с лъчиста светлина, - „с чудний блясък на зарите”; последните два пък изнасят силуета на ладията, която плава по вълните „като лебед бял с разтворено крило”. Сравненията са хубави, епитетите сполучливи, стиховете плавни, двете половини на строфата симетрични. Но картината някак си е неподвижна, замръзнала. От нея не лъха морска влага, ни свежестта на морския простор. Подобна импресивна картина, само че без ладия, представлява първия куплет на сонета „Спят вълните”:

Вълните спят, залени с светлина,
Под юлските нажежени лъчи,
Не видят се разперени платна
На ладия, ни птица да хвърчи.

Картината се допълня от следващите няколко стиха, без обаче да стане още по-жива, да бъде напълно одухотворена, да буди силни чувства. Но като миниатюрна пейзажна живопис с импресионистичен замах и по настроението, което изобщо лъха от целите сонети, може да да се каже, не са много разнообразни и не изобразяват много моменти из живота на морето; те са само с ту по-мек тон, според общото настроение, ту с повече багри в тоновете, според времето, когато са наблюдавани. Но подробностите са едни и същи:

Час чародеен. Песен затрептява
Кат химна сладка в нощни глъбини,
Кат лебед птица, ладья малка плава,
На луний свет по спящите вълни.

В по-първата картина ладията „лека”, тука е „малка”; там тя се хлъзга като „лебед бял” по блясъка на зарите. Тук като „лебед-птица” плава по лунната светлина и пр. В първия случай значи картината е утринна, във втория - вечерна. Или пък в сонета „Вечерен час”:

В часът вечерни спирам се с наслада
Край малкия залив. После дълъг път,
В борба с стихиите калена ладья
Почива, морна още, край брегът.

По-хубави и по-живописни са картините, които са тясно свързани с чувствуванията на поета. Те са пак миниатюрни, повечето, но са по-живи и сочни, тъй да се каже. Живописецът и поетът в тях по-добре се допълнят, пейзажът стои като фон за чувствата и размислите. Спокойствието в природата през тихия и сладък вечерен час съответствува на минорния тон на настроението и преживяването. Съзерцавайки в копнежи морето и природата, поетът долавя нещо, което наподобява миг от неговия душевен живот или от участта му. В тоя случай той най-често подбира вечерни картини, като свързва меланхолията на вечерния час, който зове душата към съзерцание, и настройва мисълта към копнене - подбира тъкмо такива картини, за да изрази по-образно скръбните си настроения:

С омая чудна грей нощта. Звезди
Една по друга сипят се в небето.
С омая чудна грей нощта. Мечти
И мен изгряват трепетни в сърцето.

Или:

Блести небето, като че празнува,
Изпъстрено с бисерни звезди.
От никъде ни шум, ни глас се чува:
Душата развълнувана трепти.

Живописни са и ония картини в сонетите, които имат местен стамбулски оцвет („колорит”), или пък римски дъх. Краските са достатъчно изразителни, за да придадат на образа и мисълта особен, специфичен вид, също и средствата са подбрани, за да се получи нужния ефект. Освен това тия пейзажи са по-големи по размер и по-завършени по обработка. Такива са те в сонетите „При мечета”, „Днес светъл е байрям”, „Низ улиците тесни”, „На стръмний бряг”, „Далеч” и др. В „Далеч” напр. са изобразени обвити във вечерна мъгла стамболски къщи, хълмове, брежища, гори; в „На стръмний бряг” изгряващото слънце раздира утринната мъгла и залива с пурпур стамбулските хълмове и морския простор; в „Низ улиците” муаджир, продавач на дренки, върви из напечения Юскюдар със своята кошница и спира минувачите с покана да си купят от плодовете и пр. - всекидневни случки, сцени и изгледи, възсъздадени пейзажно - поетически.
Общо казано, Величковите сонетни пейзажи не се отличават с особена поетическа изразителност и чувствителност. Свързаните с тях поетови настроения са тихи, съзерцателни; от тия пейзажи, стамболски и римски, вее меланхолия и усамотеност, мечтателност и романтика, какъвто лъх иде от цялата му поезия. В тях долавяме стона на поетовата лира, която звъни тихо и бавно; в тях се носи образът на поета, печален и самотен като онова маслинено дърво, за което самият поет говори, че стърчи осамотено на морския бряг, оголено и с полузарити корени и което, изпаднало като сирак, съхне и превива стеблото си под натиска на вятъра и бурята. И сега, тридесет години вече след смъртта на Константин Величков, „Цариградски сонети”, за което на времето Пенчо Славейков се изказа ласкаво, поставяйки ги по-високо в известно отношение дори и от Вазовите стихове, не са изгубили своята поетическа сила; и сега те се четат с наслада и ни пренасят към страдалческите дни на поета, изживяни в чужбина и с копнежи за своята родина.*

1939

——————————

Отделни рецензии за „Цариградски сонети” са писани: А. Теодоров-Балан в „Периодическо списание” LIX (1899), стр. 810-813; Бан (Божил Ангелов) в сп. „Съвременен преглед” год. I стр. 244-247; Б. Цонев в сп. „Български преглед” IV стр. 142-143 и Пенчо Славейков в „МИСЪЛ” год. IX, препечатано в съчиненията му т. VI, кн. 2, стр. 330.