НЯКОГА
НЯКОГА
Не зная по обиден спомен
от спомена - и в своя дом
да си се чувствувал бездомен
и да си страдал мълчешком.
Такава страшна зима карах,
когато бях и млад, и слаб,
стъклата с пръст от мъка шарех
и получавах даром хляб.
Затворех ли се да попиша,
да потъжа, да почета,
аз чувах мама да въздиша
навън през тънката врата.
Нагде очите си да хвана?
С душа, болезнена до плач,
аз виждах все в една премяна
селото от зори до здрач.
Все тъй сковани и враждебни
висяха кичурите сняг -
като че ли зад тях ме дебне
могъщ и безпощаден враг.
Така замръквах аз отчаян,
и щом се пукнеше зора,
отново сядах в мойта стая
с прозорци целите в пера.
И както прави тежко болен,
аз пиех, пак покорно тих,
стиха ти, звънко-меланхолен,
стиха ти, твоя тъжен стих.
А зимата ми бе открила,
че той - макар да ми е скъп -
долива масло на фитила
на мойта безутешна скръб.
И все пак - плахо, светло чувство
току усещах да струи
от твойто любещо изкуство,
от твойте звукове-бои.
В гръдта ми трепваше искрица
на топла вяра - ще речеш,
че някой бе подал десница
на неизвестния младеж.
ПЕСЕН ЗА ВОЙНИШКАТА ЖЕНА
Пресен сняг на планината
вече наваля.
Заран броди по полята
вълчата мъгла.
На сеитба, без въздишка,
в бялата слана
е излязла пак войнишка
жилава жена.
Тя е днес в лицето строга.
Има стан-бреза.
Минах мълчешком по слога
с бликнала сълза.
Мислено аз виждах мама
в строгата жена:
тя оре - сурова, няма
в първата война.
Стана ми безкрайно мила
строгата жена,
както я е украсила
снежната слана.
Нейният къщовник гони
зъл тевтонски вълк.
Под студени небосклони
изпълнява дълг.
И от нея чакат вкъщи
няколко гърла.
Нека злобно да се мръщи
гъстата мъгла,
българската ни родина
с ласка ще съзре
свойта тиха героиня
в димното море.
