ЮЖЕН ВЯТЪР
ЮЖЕН ВЯТЪР
От планината див и рошав слиза
и цяла нощ с кепенците се бие;
раздира облаците като риза
и на комините в гърлата вие.
Досущ крилото на коварен гарван,
в прозореца ми тъмна сянка мина:
от удара ми яростно стоварван,
плющи отпрана черна ламарина.
Кого галопът му сега не стресва?
Разбирам, че и глухите го чуват:
той хората събужда и магесва,
брезите с боровете вън танцуват.
О, този бяг и тласък непрекъснат,
огради падат, порти лудо хлопат.
Аз чаках зимната мъгла да пръснат,
в прозорците да чуя весел тропот.
Галопът му от стрехите събори
пропуканите плочи сняг замръзнал,
побърза всеки тук да му отвори,
да влязат слънце и априлски въздух.
Сега се будя весел и спокоен,
отърси страховете си душата:
снегът отстъпи като грохнал воин
и всички припеци превзе тревата.
Януари 1981
МАЙКА ЕВРОПА
Европо, наша майчица прастара,
копнял да бъде волен и щастлив,
човекът ще изгуби в тебе вяра,
дордето болни от военна треска
натрупват планини от тъмен взрив
и в огън гибелен те тласкат днеска.
Затуй, дордето имаш здрави кости,
дордето имаш зъби и уста,
въставай, сбирай ни със думи прости,
дордето още ти тупти гръдта,
добрите събери и бий тревога,
събуждай всеки дом и всеки кът.
Безумците да не посеят огън,
не искам утре да пожънеш смърт!
Не искам аз човекът да загине
във радиоактивни зли пустини,
дървото на живота да изкъртва
ръката на отровни ветрове,
земята ни да бъде вече мъртва
и живи само разни насекоми!
Но нека не дохождат часове
на изтребления и на погроми!
Европо, щикове брашно не мелят,
а пръст замесват в кръв и тъмнина:
за да опазиш мирната си челяд,
топи си хляба само в светлина.
1979, 1983
ОЧАКВАНЕ
Буча морето цяла нощ:
запращаше солен и влажен вятър
в прозореца ми с дива мощ
кипението страшно на водата.
Би казал, е го гърчи страх,
че долу в здрача пяната умира,
че облакът от воден прах
засипва още снощната ми диря.
Но щом със сребърна юзда
дойде зората - то се уталожи:
покорно морната вода
за сън глава във пясъците сложи.
Настана чуден летен ден,
пак цъфнаха чадърите по плажа,
и плъзна шум неукротен -
подобно гъсто стъпване на стража.
То пак в ръката на брега
като ветрило синьо се разтвори:
защо, не знам и досега,
кипи и все за тебе ми говори?
Все чакам да се появиш
по-хубава от лани, по-засмяна,
та бисерна да заблестиш
като родена от солена пяна.
Дойди! Ще си потапяш пак
в зелената вода нозете бели,
ще те упойват с мирис благ
смокините, преди да са узрели.
Август 1983
ПИСМО
На Дим. Светлин
Едва ли нещо разстоянията значат
за двама искрени приятели сега.
Еднички малодушните от уплах плачат
пред всеки прилив на самотност и тъга.
Навярно казваш: Ех, приятелю, къде си?
Очаквах те да дойдеш, ала не дойде.
Ти знаеш, чудна е созополската есен,
а всеки чар и радост времето краде.
Краде ги то от всички и ги отминава,
и за откраднато не бива да тъжим,
защото нашето приятелство остава
над всичко като мост, от нищо нерушим.
Аз мога да греша, но никога не лъжа,
обичам ясните естествени неща.
Не друго - болест ме споходи и задържа,
и рано взе да ми надвива болестта.
Прозорецът ти пак ли над морето гледа,
изгрява и залязва твоя дълъг ден,
а къщите отсреща, пръснати в безреда,
белеят върху хълма, синкав и зелен.
Не крия, че тъгувам често за Созопол,
сънувам го, от южно слънце натежал:
един безгрижен наплив иде с поглед топъл
или си заминава със нескрита жал.
А нас унася ни разходката другарска,
лозниците ни къпят в злачна светлина;
докосват се стрехите в улица „Рибарска”,
тъй както се досягат братски рамена.
Там всичко се сближава, движи и вълнува
пред мълчаливата старинност на града,
и сигурно във улиците нощем чува
как спи и черна хърка морската вода.
Созопол 1981
ДЪЖДОВЕН ДЕН
Морето се затули зад скалите
във блузата си синя закопчана,
от пръстите дъждовни ситно шита
със копчета седефени и пяна.
Пристанището се събуди пусто,
безлюден барът с жълтите му маси.
Дъждът безкраен с тропане стоусто
заливаше прозорци и тераси.
И мисълта ми плаха като птица,
току-що излетяла от кафеза,
не смееше да кацне върху жица
или на някакъв калкан да слезе.
така дълбоко в себе си закотвен,
те сещам до сърцето си склонена:
да тръгнем двама бързо се приготвям,
за да надмогна влагата студена.
Но днеска само в стаята си бродя,
където, от очакване затворен,
измервам с крачките си тъжни пода,
на самотата още непокорен.
О, часове, намокрени от киша
по спиците на бързите минути!
Но аз за тях не искам да ти пиша,
ни как далече взорът ми се лута.
Все дъжд и влага, тропот и досада
просмукаха градеца до основи;
напразно моля прошка и пощада
на капките от бавните подкови.
ВТОРА РЕАЛНОСТ
Аз всяка вечер лягам да умирам,
че всеки сън на кратка смърт прилича:
веднъж ливада витска прекосявам,
друг път срещу ми тъмен бивол тича.
Настига ме и блъсва ме, и мачка,
със ноздри морави издухва пара,
дорде във гъста садина напъхан,
върху ми своя грозен бяс стоваря.
Или споходят ме другари стари,
аз често мъртвите лица сънувам:
показват ми жестоките си рани
и канят ме след тях да отпътувам.
Какви не преживелици ме мъчат
и чудя се сърцето как издържа:
ту с някакъв подлец се разминавам,
ту чер завистник, чувам, ме попържа.
Но все си спомням оня тъмен бивол,
когато истината казвам гласно,
макар че лъган от добри съм бивал,
да вярвам на коварни е ужасно.
Отдавна психолозите мъдруват,
че сънищата са реалност втора:
нерядко те са моя пробен камък
за много обстоятелства и хора.
Юли 1984
