Разговор с Владимир Крупин

превод: Георги Ангелов

Не е написана главната книга,
но небесни замисли има.
Юрий Кузнецов

- Вие сте известен писател, издадени са стотици Ваши произведения. Какво се е променило в руския език от времето, когато написахте първия си разказ. Какви са, според Вас, днешните проблеми?

- Проблемът е един: ако в училище не отдават преимущество на изучаването на хуманитарни предмети, то нравственото ниво на обществото неотклонно ще се понижава. В образованието ни няма такъв предмет като закон Божи. А какво поддържа нравственото ниво на обществото? Разбира се, родната литература! Изучаването на руски език и литература е най-патриотичната дейност, която се извършва в нашето училище. Не златото е нашето главно национално богатство, не нефтът, не гората, единственото ни богатство е руският език. А той днес е притиснат. Днес чиновниците не разбират насъщната потребност от преподаването му. Защо? Защото те не знаят своя роден език. Какво да се прави? Необходим е, явно, закон, като във Франция, закон за лингвистичната политика. Ако съществува роден синоним, употребата на чуждата дума се забранява. При такъв закон чиновник не би имал право да каже «симпозиум» там, където е уместно да се използва руската дума «събор». Тогава ще престанат да произнасят всякакви там «консенсуси». А така те вече привикнаха да говорят на някакъв полу-жаргон, полу сленг…

- Вие лично някъде говорили ли сте за това?

- Работил съм в много комисии по преподаване на руски език и литература в училище: и в Академията на науките, и в днешната Държавна Дума. Навсякъде се говорят умни думи, но практически нищо в тази насока не се върши. Защо? Защото са много малко хората, истински обичащи Русия. В това число и във Федералното Събрание. В това е главната причина: не я обичат! Затова у нас преподаването на руска литература не е на необходимото равнище. Обърнете внимание какво ежедневно се плиска от това стъклено чудовище, проникнало във всеки дом?! Какъв поток се лее от гланцираните обложки на дебелите списания и от вестниците?!

- Откъде се взеха всички тези чиновници, които не обичат Русия и не знаят руския език? Не ги ли възпита нашето училище?

- Егор Гайдар и неговата команда по тяхно време неслучайно ги нарекоха «чикагските момчета». Тяхното родно училище – това е чикагската икономическа и социална школа. Тя активно разпространи своето влияние не само в Америка, но и у нас. Всички наши реформатори-«перестройчици» не искат да разберат единственото правило: че Русия на този свят има свой път на развитие. Алън Дълес разработваше план за унищожението на Русия, Збигнев Бжежински отдавна я погреба, даже собствените ни «експерти» вече я осъдиха. А Русия живее и ще живее, защото има свой неприличащ на други страни собствен духовен път. Ние сме основата на Божия престол.
Реформаторите това не го разбират. Те започнаха своето развитие вече след XX конгрес на КПСС. Това са децата на «шестдесетниците». Шестдесетте години ни донесоха Хемингуей, у нас нахлуха гласовете на «Битълс». Тоест основите на масовата култура. Към тази масова култура се отнася и мюзикълът «Норд-ост». Бродуейската помия е желана от тях, защото тези хора не са обикнали своето. А на човека му трябва любов, нужно му е да обича нещо. Но тези хора не обичат своето, а чуждото, което им се струва по-добро, по-ярко, по-красиво.
Основанията за появата на такъв мироглед бяха заложени още в съветско време. Внушаваше се на хората, че има една такава синя птица… Да тръгнем след синята птица!
При това постоянно се забравяше, че щастието е тук, с теб. Тук е Отечеството! А тези момчета, които пораснаха като гайдаровци, чубайси, бурбулиси, живееха постоянно озъртайки се към Запада. И те имаха такива наставници като Яковлев. Той винаги се нахвърляше върху патриотичните публикации. Националното самосъзнание, гордостта от Русия бяха подложени на гонения. Разигравани бяха козове, за някакъв руски фашизъм и прочие. По-късно всички тези картонени къщички се сринаха. Беше време, в края на 80-те – началото на 90-те, когато отивайки на Запад, ме питаха за еврейски погроми, които у нас уж се случвали едва ли не всеки четвъртък.

- Тогава излиза, че Дълес и Бжежински са постигнали немалко?

- По онова време у нас започнаха да се надяват на идеологията, която им се струваше абсолютно могъща. Фундаменталното изкуство в бронз и камък я правеше да изглежда могъща. А тя се разруши за един миг. Колко могъщ беше икономически СИВ! Разсипа се на прах. Военната мощ беше ненадмината. Всичко рухна. Защо се случи това? Защото беше забравен Господ Бог. А Той винаги лекува с това, което човек поради своето неразбиране иска най-много. В началото на XIX век как са завиждали у нас на жителите на Париж, че там даже каруцарите говорят на френски. Дойдоха французите и вкараха конете си в Успенския събор. Поискахме да построим рая на земята. Моля, заповядайте – революция! Сега набиваме в главите си Пазара. Заповядайте – ето ви пазар, ползвайте се! Господ лекува с това, по което хората заболяват.

- Какво трябва да направим сега, според Вас?

- Всичко се върши тихо. Спокоен съм за съдбата на Русия, без паника се отнасям към ставащото наоколо. Всеки ден се събуждам с мисълта: «Слава на Тебе, Господи, че нямам втора, резервна Родина!» Тук са гробовете на моите деди, тук е моята съдба. А руският език?! Той е такава загадка, такава велика тайна! Но аз не казвам, че Русия е по-добра от всички други страни по света. Не. Аз казвам: за мен Русия е най-добра от всички. А езикът – това е друго нещо. Не съм чувал друг такъв език, с такава потресаваща изразителна сила.

- Кои от съвременните писатели, според Вас, трябва да бъдат изучавани в училище?

- Тихо това вече се прави. Влизат в училище и Василий Белов, и Валентин Распутин, Виктор Астафиев, Лихоносов, Фьодор Абрамов, Владимир Тендряков, Сергей Залигин, Василий Шукшин. Всички те влизат в нашето училище. А Маринина, колкото и да я пропагандират, в училище няма да се вмъкне.

- Владимир Николаевич, а как протече Вашата лична еволюция от партиен организатор на издателство «Съвременник» до днешните Ви възгледи?

- Никаква еволюция нямаше. И като партиен организатор ходех на църква, после като престанах да бъда парторг, продължих да ходя. Никога не съм скривал вярата си. И не само аз. Началството, може би, се е смущавало, но не и аз. По-късно имаше дискусии в ръководството на днешната компартия, предлагаха тя да се нарече «Народна партия», да се махне думата «комунистическа». Зюганов каза, че ще изгубим старото поколение. В резултат загубихме младите. Но главното за мен беше, че тази партия не поиска покаяние за гонението на православната църква.

- А защо влязохте в партията?

- От най-ранна младост бях много активен. Още на 16 години ме обхвана желанието да се приобщя към партията. Баща ми влезе във ВКП(б) през 1942. Случвало се е да се прибира у дома късно вечер. Чели им секретно писмо от ЦК. И ми се прииска да вляза в партия, на чиито членове четат тайни писма… По-късно написах разказа «Тайно писмо». В него ставаше дума за събития и преживявания от 1956 година. В тази година ме изключиха от училище за антисъветско изказване. Всички свои изказвания моите съученици започваха с думите «Ленин» и «партия». А аз призовах да се заемаме за работа, да изучаваме автомата и картечницата. Директорът тогава скочи: «Крупин допусна аполитично изказване!» Тогава за първи път чух тази дума «аполитичен». И затова ме изключиха от училище. Наистина, след XX конгрес на КПСС ме възстановиха.

- В партията заемахте ли номенклатурни длъжности?

- Не, бях член на районен комитет. На велосипед обикалях по междуселските пътища или бях със седмици в колхоза, контролирах дали царевицата е пораснала с десет сантиметра. Глупости, разбира се. А веднъж в татарско село от районния комитет беше наредено да се построи свинарник, в мюсюлманско село! Това е свинщина! Случи се при Хрушчов. Неуважително отношение към народа. Но въпреки че по онова време имаше всякакви глупости, нямаше съмнение във величието на държавата. Идеологическият идиотизъм не се възприемаше на сериозно.
Помня такъв епизод от 1959 година, когато в бюрото на райкома изключваха от партията един механик за това, че ходи на църква. Той вече беше сложил партийния си билет на масата. А един от членовете на бюрото, председател на колхоз, взе този работник при себе си, не се побоя открито да го заяви. При това отбеляза: «Няма да краде, щом е вярващ!» После разбрах, че при този председател всички бригадири са староверци или православни вярващи. Затова и хората му работеха добре – защото не пиеха, не пушеха, не крадяха.

- От къде сте родом?

- От Вятската земя. У нас там от векове са живели и живеят заедно и староверецът, и православният свещеник, и татарският молла. И нямаме какво да делим. Всички живеят в мир. Заедно решават проблемите си. Татарките идват на кръщенията – вземат светена вода.

- За какво още планирате да пишете, какво още не сте казали на читателите?

- В първия период от своя писателски живот пишех като че ли събирам свидетелски показания. Когато се сблъсквах с описанието на събитие, което изопачаваше действителността, за мен беше необходимо да напиша истината. Бях свидетел, даващ показания за живота. За гибелта на селото, за разрушаването на старите опори.
Вторият ми период е друг. Когато се запознаеш с дълбочината на нашата национална култура, разбираш, че животът няма да ти стигне да разкажеш за всичко това.
А днес гледам на литературата като на мост между светския живот и духовния. Сега ми се струва, че литература, която не е с църковен дух, е безсмислена. Защо е нужна още една книга сред многото хиляди безполезни книги?

- Вие вече си правите житейска равносметка. Кое от написаното за Вас е най-значимо?

- Най-доброто така и ще си остане ненаписано. Бяхме приятели с Виктор Астафиев. Помня, че веднъж каза: «Един ден ще легнеш да мреш и ще си помислиш: Ех, как неправилно описвах живота!» В своята писателска младост много често мислех в трето лице: «Той се намръщи». Мислех с фрази. Беше непрекъсната словесна тренировка. И стана така, че ненаписаната литература стана двадесет пъти повече от написаното от мен. И ненаписаното е по-хубаво. Господ ни дава, по думите на Тютчев, такава миротворна поглъщаща бездна, която в края на краищата ни притегля към себе си. Съществува Евангелието, което не може да се съкращава и да се редактира. Ако мога макар и една хилядна от такава книга да създам, това ще бъде най-доброто ми произведение.
А от публикуваното ме хвалиха за две повести – «Жива вода» и «Четиридесетият ден». Самите ръкописи изгоряха. При мен, знаете ли, ръкописите горят. Два пъти моят дом горя, и те изгоряха. Но за мен много по-важни са повестите «След разстрела», «Лудница» (в друго издание се нарича «Веднага щом»), «Прощавай, Русия, ще се срещнем в рая!». Всички те са ми скъпи, нали са ми дечица.
Всеки замисъл за дадено литературно произведение идва като озарение. А изпълнението често разваля първоначалния замисъл. Но са ми скъпи всички мои разкази и повести, даже тези, които неволно съм развалил по време на работата.
И ето, живея си аз, а изведнъж ми казват за някакви добри думи, които съм написал преди 40 години. Това е интересно.

Разговорът проведе Вячеслав РУМЯНЦЕВ