СТИХОВЕ
превод: Андрей Германов
НА МАМА
И шепотът на раснещите листи,
и по росата зърнеста следите,
и тупащата на брега бухалка,
и мирисът печален на сеното,
и отгласът на късна женска песен,
и просто синьото небе, небето –
за тебе, мамо, вечно ми напомнят.
1937
МАМА
И первый шум листвы еще неполной,
И след зеленый по росе зернистой,
И одинокий стук валька на речке,
И грустный запах молодого сена,
И отголосок поздней бабьей песни,
И просто небо, голубое небо –
Мне всякий раз тебя напоминают.
1937
ДВА РЕДА
Във стария протрит бележник
два къси реда за младежа,
в четирсета през пролетта
убит във финските блата…
Лежеше някак отмаляло,
по детски мъничкото тяло.
Шинела му сковал студът,
калпачето му отлетяло…
То сякаш, че не беше смърт –
той бягал е по своя път
и в миг го задържал ледът…
Сега, сред таз война голяма,
не знам защо, ала тъжа
за страшната човешка драма,
като че в равнината няма
аз малък и убит лежа,
замръзнал, със глава пробита,
в оназ война незнаменита
забравен, мъничък лежа…
1943
ДВЕ СТРОЧКИ
Из записной потертой книжки
Две строчки о бойце-парнишке,
Что был в сороковом году
Убит в Финляндии на льду.
Лежало как-то неумело
По-детски маленькое тело.
Шинель ко льду мороз прижал,
Далеко шапка отлетела.
Казалось, мальчик не лежал,
А все еще бегом бежал
Да лед за полу придержал…
Среди большой войны жестокой,
С чего – ума не приложу,
Мне жалко той судьбы далекой,
Как будто мертвый, одинокий,
Как будто это я лежу,
Примерзший, маленький, убитый
На той войне незнаменитой,
Забытый, маленький, лежу.
1943
* * *
Война –по-страшна дума няма.
Война – по-тъжна дума няма.
Война – по-свята дума няма.
И в тия дни на изпитни
душата ни ще бъде няма
за други думи дълги дни…
1944
* * *
Война – жесточе нету слова.
Война – печальней нету слова.
Война – святее нету слова
В тоске и славе этих лет.
И на устах у нас иного
Еще не может быть и нет.
1944
* * *
Ти, смърт, си тъпа: ти човека
заплашваш с мъртва пустота,
а ще живеем ний довека
и там, зад твоята черта!
Не ще умре в мъгла безгласна
със живите съюзът твърд.
Самички, ний сме ти подвластни,
но заедно – не знаем смърт.
И свързани със връзка свята,
ний правим просто чудеса:
дочуваме се в глъбината
и си познаваме гласа.
Ний, всички живи днеска люде,
сами не ще сме и тогаз:
със живите, които любим,
ще бъдем ний!
И те – със нас.
На тебе тънък ти се струва
проводникът, но той е здрав…
Потомъко, нали ме чуваш?
Нали ще кажеш, че съм прав?
1955
* * *
Ты дура, смерть: грозишься людям
Своей бездонной пустотой,
А мы условились, что будем
И за твоею жить чертой.
И за твоею мглой безгласной
Мы – здесь, с живыми заодно.
Мы только врозь тебе подвластны –
Иного смерти не дано.
И, нашей связаны порукой,
Мы вместе знаем чудеса:
Мы слышим в вечности друг друга
И различаем голоса.
И нам, живущим ныне людям,
Не оставаться без родни:
Все с нами те, кого мы любим,
Мы не одни, как и они.
И как бы ни был провод тонок,
Между своими связь жива.
Ты это слышишь, друг-потомок?
Ты подтвердишь мои слова?..
1955
ЗА НАЙ-СЪКРОВЕНОТО
Не ме вълнува слава тленна,
нито за власт дребнава страст.
Но ей от таз гора зелена
свой дял да имам искам аз.
Свой дял от детските пътеки
в конопи дъхави и ръж,
от обечки брезови меки,
съборени от майски дъжд,
От оня бряг, където с пяна
морето мие пясък мек,
свой дял от песента, изпяна
във нашия единствен век!
Свой дял в беди и във победи
и във веселие и скръб!
Да видя всичко, да усетя
живота върху своя гръб.
Ала все пак, макар нелесна,
за мен най-скъпа би била
една увереност: че честно
съм влачил своята кола.
1957 – 1958
О СУЩЕМ
Мне славы тлен – без интереса
И власти мелочная страсть.
Но мне от утреннего леса
нужна моя на свете часть;
От уходящей в детство стежки
В бору пахучей конопли;
От той березовой сережки,
Что майский дождь прибьет в пыли;
От моря, моющего с пеной
Каменья теплых берегов;
От песни той, что юность пела
В свой век – особый из веков.
И от беды и от победы –
Любой людской – нужна мне часть,
Чтоб видеть все и все изведать,
Всему не издали учась.
И не таю еще признанья:
Мне нужно, дорого до слез
В итоге –
твердое сознанье,
Что честно я тянул мой воз.
1958 г.
* * *
Аз зная, нямам никаква вина
пред падналите в страшната война,
отнесените от смъртта нелепа.
И аз със тях наравно съм се бил.
Не съм могъл – не съм ги защитил.
Така е, да. И все пак, все пак, все пак…
1966
* * *
Я знаю, никакой моей вины
В том, что другие не пришли с войны,
В то, что они – кто старше, кто моложе –
Остались там, и не о том же речь,
Что я их мог, но не сумел сберечь, –
Речь не о том, но все же, все же, все же…
1966
* * *
До всяка своя грешка, страст,
допусната в живота,
самичък ще достигна аз –
не по готови ноти.
Ще ги призная откровен –
сами ще разберете.
Не стойте само тъй над мен,
в тила ми не сумтете.
1967
* * *
Я сам дознаюсь, доищусь
До всех своих просчётов.
Я их припомню наизусть –
Не по готовым нотам.
Мне проку нет – я сам большой –
В смешной самозащите.
Не стойте только над душой,
Над ухом не дышите.
1967
* * *
На живота на края,
на самото му дънце,
ще поискам веднъж
да поседна на слънце,
на затоплено пънче.
И нека да светят
листата опадали
на близката вечер
с лъчите белязани.
Престоят ти свършва –
ти тръгваш. И надали
по-зла мъка има,
но що да приказваме.
Аз своята мисъл
без пречки ще слушам,
ще тегля с тояжката
чертата последна.
Все пак, май че не,
не е лошо, че в случая
аз тук се отбих
и с чертичка отметнах се.
1967
* * *
На дне моей жизни,
на самом донышке
Захочется мне
посидеть на солнышке,
На теплом пенушке.
И чтобы листва
красовалась палая
В наклонных лучах
недалекого вечера.
И пусть оно так,
что морока немалая –
Твой век целиком,
да об этом уж нечего.
Я думу свою
без помехи подслушаю,
Черту подведу
стариковскою палочкой:
Нет, все-таки нет,
ничего, что по случаю
Я здесь побывал
и отметился галочкой.
1967
* * *
Времето бързо с всичко се справя –
в срокове кратки в своята мъст
нечия власт или нечия слава
унищожава – слага им кръст!
Бързо изглажда с тежка ютия
следи дълбоки и властен лик,
ала не може, вижте го вие,
да се пребори със някой стих!
Тъй го обръща, инак – в забрава
да го погребе сред тежък мрак,
по радиото го порицава,
по вестниците…
Но чуеш – пак
отминат дните недълготрайни
и от езика на времето в миг
пак се отронва някак случайно
от тая строфа, уж мъртва –
стих.
1968
* * *
Да кажем, свойто ти си вече казал
и си преминал своята черта,
но с теб са твоят опит, твоят разум
и докато си тръгнеш от света,
и твоят влак додето се отправи,
връз листите на миналите дни
ти имаш време да внесеш поправки,
следи да позамажеш и вини
и закъсняла, зла самозащита
тук-там да сложиш смисъл по-дълбок…
Но не! И скачаш в гордост неприкрита –
от тая сладост да ни пази бог!
Не, по-добре да паднем ний без слава
сред път във някой непосилен час!
Без нас отлично те ще се оправят,
по-малко ще излъжат те от нас.
1969
* * *
Допустим, ты свое уже оттопал
И позади – остался твой предел,
Но при тебе и разум твой, и опыт,
И некий срок еще для сдачи дел
Отпущен – до погрузки и отправки.
Ты можешь на листах ушедших лет
Внести еще какие-то поправки,
Чертой ревнивой обводя свой след;
Самозащите доверяясь шаткой,
Невольно прихорашивать итог…
Но вдруг подумать:
Нет, спасибо в шапку,
От этой сласти береги нас бог.
Нет, лучше рухнуть нам на полдороге,
Коль не по силам новый был маршрут.
Без нас отлично подведут итоги
И, может, меньше нашего наврут.
1969
