Георги Н. Николов

Стихотворенията на Вазов от началото на творческия му път - „Борба”, „Днес”, „Вярата ми”, „На един отговор”, „Сонет” и др., са известни сред изследователите и ценителите на неговата лирика. Част от тях по-късно намират място по страниците на „Майска китка”. Творческият импулс за написването им е красотата на природата и трепетите на любовта. Постепенно идейният кръгозор на автора се разширява. В строфите се вплитат нови теми, граждански вълнения заместват личните чувства и копнежи. Решителна роля за това изиграва първото пребиваване на Вазов в Румъния. То се превръща в житейски университет за начеващия поет. Изпратен в Олтеница от баща си по „дела търговски”, младият човек е вече надраснал критериите на патриархалната среда, в която пребивава до 1870 г. Наистина, образованието му е несистемно и непълно, но той познава родната и преводната литература, издавана у нас по онова време, чете в оригинал руски и френски автори. Пробужда се, макар отначало несръчно, и личният му поетически дар. Затова не ни учудва бягството на младия Вазов от търговската кантора в Олтеница, за да го съзрем сред нашата революционна емиграция - хъшовете. Приятелствата с тях, а по-късно съдбовните срещи с Христо Ботев в Браила и Галац окончателно оформят неговата идейна ориентация. И от 1870 г. бъдещият народен поет започва да публикува стихове в патриотично-просветителски дух.
В този период е сътворено и стихотворението „Дунав”. Според Събрани съчинения на Иван Вазов („Български писател”, С., 1974, с. 406 ), то е написано веднага след пристигането му в Олтеница през пролетта на 1871 г. Творбата се състои от 16 строфи и отразява чувствата на своя създател от кървавите сблъсъци по време на Френско-пруската война.
За пръв път „Дунав” е публикувано в „Периодическо списание”, г. І, 1871, кн. 3. На малцина е известно, обаче, че стихотворението има и друг литературен вариант, съществено различен от познатия. Той също е картинен, въздействащ и емоционален. По данни на сп. „Българска сбирка”, кн. І от 1896 г., „двойникът” на „Дунав” е сътворен от Иван Вазов на 14 ноември 1870 г. Вариантът е отпечатан за пръв и единствено известен засега път в месечното списание на Русе „Утро”, 1892 г., с.69-70. Като малко известен литературен факт си позволявам да го цитирам без съкращения:

ВАЗОВ:
Ах, лей се, Дунаве, широк, безбродий.
Прехвърляй си вълни пенливи, горди,
Величествен е твоя вид!

Ала защо ли си тъй развълненний;
Между брежища други път засмени,
Но днес със изглед жаловит?

ОТЗИВ ОТ ДУНАВА:
Ля-ща се, Вазове, волен, всебродниий.
Вълни пенливи се бистрят, мой гордий,
Велик съм аз със своя вид!

Ти ме запитваш, защо съм развълненний;
Не се ли сящаш, че съм разяренний!
За мъст приготвен, ядовит!

ВАЗОВ:
Защо ти са водите тъй пенливи,
Защо са тъй размътени, бежливи
И гневно плискат твоя бряг?

ОТЗИВ ОТ ДУНАВА:
Водите мене са тъй днес пенливи
Мътност да чистят, да станат стремливи,
От мръс да смият твоя бряг.

ВАЗОВ:
Да ли не си чул нейното ридание,
Да ли не си видял с трепетание
Води й багрени със кръв?

ОТЗИВ НА ДУНАВА:
Ридание нейно зная от предание
И с радост видях нейното възстание
У младий хъш с кипяща кръв.

ВАЗОВ:
Преста ли ще злочестото сираче
С вдовица клета жалостно да плаче
За свой убит бащица в бой?

И до кога въздишки, с плачовете
Щат да се вдигат даже до небето
На тези, що губят милий свой?

ОТЗИВ ОТ ДУНАВА:
Сираче българско глава подигва,
Плаче вдовица, но и подсмигва
И виква: рожбо, хай на бой!

Въздишки с плачове до небесата
Не правят нищо; не със словесата,
А с дело избавя се свой.

От текста е видно, че Вазовото участие е само наполовина. „Отзивът” е дело на възрожденския просветител и поет Стефан Изворски. Биографията му е известна, но ми се ще да спомена едно негово признание: „Моята душа, която е хвъркала в 20-годишно разстояние, за да ище своето просвещение, своето образование, на вятъра не е летяла, напразно не се е трепала. Тя… е много страдала, плакала, долго терпяла, время губила, но все е учила, все ся е трудила, късно остала, но не е спала. Везде хвъркала, везде искала и сполучила, що сънувала: „Да видя Европа, да вляза в Академия, да говоря на разни язици; таквоз желание беше се родило в моята глава йоще в 1832, когато изучих при учителя Райна Стояновича малкити томоси”.
Вече възрастен, Стефан Изворски се запознава с Вазов в Галац. Годината е пак 1870-та. А малко по-късно, на 14 юни 1871 г., той преписва „още топлото” стихотворение „Дунав”. Вдъхновен от текста и от нарастващия революционен подем в България, той добавя своя „Отзив на Дунава”. Несъмнено възрожденският учител и и Вазов са били в близки отношения, за да не протестира последният срещу подобно „сътрудничество”. Нещо повече - така допълнена и оформена, творбата е посветена (с добавка за живота и делото на Стефан Изворски), по случай 25-годишния му творчески юбилей.
Внимателният прочит на двата текста и тяхното сравнение подсказват преимуществото на втория по отношение барутната същност на времето - на повелята на деня. Преди всичко произведението е чувствително съкратено по обем. Отпаднало е описанието по аналогия с народните песни. Отпаднало е и последното тристишие:

… наместо огън и желязо адско
да се вцари всъде съгласье братско,
свобода, щастие и мир.

Ще добавя, че по лични съображения при печатането на „Дунав” в „Периодическо списание” думата „свобода” е заместена от редактора Васил Друмев с „наука”. Описаният вариант е пригоден към политическите въжделения на емигрантите-хъшове. Идейният акцент е съсредоточен върху вододела между робското битие и едно бъдещо въстание. Говори се за „убит бащица в бой”, за „вдовица клета”, за „сираче българско”… Вазов и Изворски търсят съзнателен контакт с читателите от социалната низина. С хората, които зад несръчните стихове ще прозрат и приемат като своя идеята за борба. Ще открият и своята съдба между редовете. „Второто” стихотворение „Дунав” рязко скъсява разстоянието между автор и читателска аудитория. Възможно е творбата да е пригаждана и за песен, каквито случаи във възрожденската ни духовност имаме не един и два. Но, така или иначе, съавторството, за което става дума, е повече от любопитно. То би трябвало да заеме мястото си, макар под линия, в поредното издание на Вазовите съчинения. Ако, разбира се, има място за такива в хаоса на Европейска България днес…