Здравко Петров

За пръв път срещнах името на Райко Жинзифов в известната Вазово-Величкова христоматия, която е образовала не едно българско поколение. Там прочетох поемата „Кървава кошуля”. На една българска майка бива убит синът и тя разказва горчивата си участ:

Имах чедо, имах сина,
а сега го нямам.
Само ми остана, младо,
кървава кошуля,
над коя да тъжам, плачам,
врели сълзи лиям.
Вардам синова кошуля
и сос нея ще легнам
в гроб студен и тъмен…

Тая поема с покъртителни подробности рисува тежката участ на българина под османско иго. Българинът е принуден да търпи азиатското потисничество на един озверен деспот. Не след дълго прочетох и поемата „Видул” на Вазов, която има подобно съдържание. След това се заредиха „Грамада”, „Епопея на забравените”, „Немили-недраги” и накрая „Под игото”. „Под игото” е кулминационната точка на разгънато описание на българските страдания и борби. Тя е енциклопедия на епохата. Там диша една неповторима, революционна епоха. Вазов с неподражаемо майсторство е обрисувал народните борби, нарисувал ни е знаменити сцени. Цялата наша класика (подобно на унгарската художествена класика) е пропита с дух на национално освобождение. Повестите на Любен Каравелов, произведенията на Иван Вазов, знаменитите „Записки” на Захари Стоянов съдействуват за нашето национално възпитание.
Техните творения и досега ни карат да потръпваме, да изпитваме национална гордост. те ни разкриват съпротивителните сили на българския дух през вековете. Вазов възпява тоя дух още от времето на византийското робство, той е автор на „Легенди край Царевец”. Той възкреси всичко героично и ярко в нашата история, като се започне от митическата фигура на Крали Марко и се завърши с хъшовете, които скитат „немили-недраги” по румънските земи…
И досега не можем да забравим тия безсмъртни книги на „най-българското време”. Защото те са пропити с горещи сълзи и кръв (както кървавата кошуля на злочестата българска майка). Никога не можем да забравим някои сцени от нашата нова национална история, рисуващи силата на българския дух. Не може да се забрави саможертвата на Васил Петлешков, Ангел Кънчев, Панайот Волов, Батак. Чужденците не повярваха на случая Кочо Честименски. Докато съществува, българският народ ще помни „черните сватбари” на април 1876 година.
Романът „Под игото” е в кръвта на всеки българин. Аз знаех съдържанието на това знаменито произведение преди още да сричам буквите. Родителите ми още в невръстна възраст ми четяха откъси от „Под игото” и „Клетниците”. Ако Франция си има своите „Клетници”, то България си има своята романтична епопея „Под игото”. Никога не могат да се забравят описанията на къщата на чорбаджи Марко, появата на Кралевича, епизодът във воденицата, тлъката в Алтъново, достолепното появяване на отец Викентий, протестът на Мунчо… Всички тия сцени от романа израстват пред очите ни като библейски явления. Те ни рисуват някаква българска Голгота…
Но тая епоха беше толкова голяма, че тя не се изчерпи само с вдъхновението на Вазов. Наред с него се яви един друг гениален прозаик, който сътвори „Илиадата” и „Одисеята” на българския народ - „Записки по българските въстания”. Тия знаменити мемоарни очерци изведнъж се превърнаха в първокласна литература. Името на Захари Стоянов се обезсмърти, тоя автор стана драг на всяко българско сърце. Още през 20-те години проф. Александър Балабанов го нарече „българския Тукидит”, „класик на българската проза”и времето не коригира нищо от тази оценка.
Райко Жинзифов обаче няма таланта на тия знаменити български поети и прозаици, които увековечиха българската мъка: Ботев и Вазов, Каравелов и Захари Стоянов. И все пак той внесе своята скромна лепта при обрисуване ужасните страдания на българския народ под отоманско иго. Целият му кратък живот е един подвиг. Той трябва да преодолее гръкоманското семейно влияние, съпротивата на един неоформен език, който граничи до диалект, трябва да прекара младите си години в студена Москва. И други българи имат подобна съдба. И те като Райко Жинзифов са обхванати от „славянската мистика”, от ония славянофилски веяния на епохата. Райко Жинзифов живее в Москва в славянофилско обкръжение. Той подобно на Ю. Венелин изпитва влечение към старината. Всички са обхванати от идеята на славянската мисия за обединение на базата на „взаимно доверие, искрена вяра, липса на юридизъм”, на конвенционалност”.
В живота на Райко Жинзифов въпреки страданията и ранната кончина има нещо поетично, романтично. И той е някаква своеобразна отломка от оная романтична Европа, която е продукт на Великата Френска революция. След 1789 година се появява едно пламенно поколение, което е влюбено в призрака на свободата. Романтична Европа хвърля своите семена и в отдалечените краища на Отоманската империя. С видението на свободата живеят и много достойни български синове. Един от тях е велесчанинът Райко Жинзифов.
В оная далечна епоха „белокаменна Москва” е закрилница на българския национален дух. Към нея се стичат млади българчета, жадни за знания. Руските градове приемат Любен и Петко Каравелови, Ботев и Стамболов, Васил Друмев и Райко Жинзифов. Първият български критик Нешо Бончев прекарва живота си в Русия. Христо Ботев учи в Одеса, но не може дълго време да понася казионните учебни заведения. През втората половина на 19 век особено много нарастват славянофилските чувства в руското общество. Северните братя започват да помагат на братята от Юг, които още пъшкат под отоманско робство. Просветеното руско общество в лицето на редица благородни духове узнава за страданията на южните славяни, подробности от техния бит и борби. Положителна роля в това отношение изиграва един поет на име Тепляков, който посещава България във връзка с Руско-турската война от 1828 г. Той прекарва три месеца в България, живее в окупирана Варна. През 1833 г. в Москва излиза негова книга под наслов „Писма от България”. „Тоя народ, пише в една своя дописка, заслужава внимание в много отношения”.
Историческата роля на Юрий Венелин за нашия народ е добре известна. Тя е станала христоматийна истина. Тоя благороден русин се интересува от бита на българите, макар че учи медицина. С подкрепата на професор Погодин той издава известното съчинение „Древни и сегашни българи” (1829). Произведението му може да бъде оспорвано от научно гледище в някои отношения, но то е пропито със славянската романтика на 19 век. В оная обстановка тая „славянска романтика” е крайно необходима, тя е една въздействаща сила. Благодарение на проф. Погодин излиза прочутото съчинение на Венелин. Самият проф. Погодин в едно писмо до руския министър на просвещението през оная епоха апелира за помагане на поробените българи. Той казва: „Българите пъшкат под двойно иго - турско и гръцко…Горчива е съдбата на този силен и образован по-рано народ.”
В средата на 19 в. в Русия започват да се организират комитети и дружества, заразени от славянофилски настроения, които гонят благотворителни цели. те искат да помогнат на поробените българи. В Одеса през 1856 година бива основано „Българско настоятелство”. Там имало и голяма по своята численост българска колония. Начело на нея стоял архиепископ Инокентий, а след като умрял, за негов заместник бил избран архиепископ Димитрий.
В Москва през 1858 година се основава „Славянски благотворителен комитет”. Благодарение на тоя комитет много млади българи получават образованието си в Русия, като К. Миладинов, Райко Жинзифов, Марин Дринов, Нешо Бончев, Петко Каравелов, Н. Михайловски, Г. Теохаров, Н. Катранов, Ив. Шопов, К. Геров и др. Тоя благотворителен комитет изисквал от младежите, като се завърнат в България, да работят за преуспяването на отечеството си, насърчавал родолюбивите чувства у тях.
Младата българска интелигенция, сформирана в чужди учебни заведения, е била настроена патриотично. Макар и далеч от родния край, в потъналата в мъгла Москва, никой не забравял лика на измъчената родина.
Р. Жинзифов в своя очерк „Константин Миладинов” пише: „Външните условия на живота, тежкият климат на Москва с нейните силни мразове и облачно небе, действаха тежко на неговата душа и я изпълваха с мрачни мисли и рядко лицето му се усмихваше.”
Тия думи, казани за един от Миладиновците, могат да бъдат отнесени и за самия Райко Жинзифов, който води нерадостното съществуване на московски българин, далеч от род и родина, но изпълнен с чувство за своята мисия.
Райко Жинзифов е един от многобройните български страдалци. Петър Динеков пише: „Действително в смъртта на Жинзифов има нещо трагично, защото при подобни условия умират още неколцина представители на московските българи - С. В. Филаретов, К. Геров, К. Миладинов, Н. Бончев, Л. Каравелов. Като вникнем по-дълбоко в неговия живот, както и в живота на неговите другари, готови сме да заключим, че съдбата на Жинзифов е съдбата на цяло поколение.”
Р. Жинзифов има малка стипендия в Москва, прекарва живота си в нищета. Сам цял живот е бил учител. Пише стихове по маниера на Тарас Шевченко и Некрасов. Стихотворенията му са пропити с жалостив тон. Автор е на стихотворенията „На чуждина”, в което той говори за разпиляната младост, за северната природа, за студените вихри, за слънцето, което и през деня не пуща лъчи, за птиците, които замръзват във въздуха. Райко Жинзифов в едно писмо до Марин Дринов разказва за своя московски живот. Той пише: „Пуста сиромашия. Кажется, че тя ще е вечен наш атрибут. Откакто си оставил Москва, и досега не е станало между нас някаква веселба. Времее рабочее ибо наближают эказамены. И то хорошо. Некоторые из наших, как тебе известно, положително бедствует. Но что же делать?”
И той прибягвал към утешение в алкохола. Жинзифов страда от неизлечима гръдна болест, „поетичната болест” го посещава. В Москва Р. Жинзифов се отдава на литературна и публицистична дейност. Пише оригинални стихове, превежда, пише статии, пътеписи, праща дописки до видни московски издания. Но подгонен от материални нужди, е принуден да посещава най-високи московски аристократически домове и да предава частни уроци. Той е бил преподавател по гръцки език в Лазаревския институт, редовен учител в Пета московска гимназия. През 1873 година преподава в лицея на „Цесревича Николая”. Получавал е награди за „отлична и усърдна служба”. Бил е произведен за заслужили години - „колежки асесор”. награждаван е и с орден „Света Анна” - трета степен. Учениците на частната Поливанова гимназия, където той е преподавал гръцки език, много са го обичали. Някои си спомнят, че той умеел да вдъхне живот на гръцкия език и превръщал сухата материя, един „труден и отвратителен език”, в нещо чаровно. Той е проявявал крайно внимание към учениците си, влизал е в положението им при усвояването на сложната материя, вдъхвал е любов към учебния предмет. Ето думите на негов ученик: „… Преподаването му не се ограничаваше само с едно сухо запознанство на учениците с образците на гръцката литература; той постоянно се стремеше да развие естетически вкус у учениците. По-живо и по-пълно ние оценявахме благодарение нему хубостите и духа на класическия мир.”
В Москва Жинзифов е бил член на „Славянския благотворителен комитет” под председателството на Ив. С. Аксаков и като такъв е бил натоварен да раздава парични суми на ученолюбиви българи.
Р. Жинзифов пишел стихове. Те сега имат само историческа стойност. Но всички доказват поетично дарование („Гулаб”, „Гарван”, „До българската майка”, „Кървава кошуля”) въпреки несъвършенствата на езика. Известен е случаят с прототипа на романа на Тургенев „В навечерието”. За прототип на романа служи българинът Н. Катранов от Свищов, който безспорно има интересен живот. Той бил издържан от богатия български търговец Ив. Денкоглу, който го смятал за изключително даровит. Действително Н. Катранов е бил човек с дарби. Но той, както и други българи от тая епоха, умира много млад. Денкоглу го праща във Виена, но не успява да спаси живота му.
Райко Жинзифов също така можеше да бъде прототип на романа на Tургенев, защото и той е от онова поколение български духовни дейци, които са заразени от „славянския романтизъм” и от Хердеровите идеи. Ако Жизнизифов беше станал герой на произведение на знаменития романист, щеше още повече да живее, както живее Инсаров-Катранов (подобен паралел направи някога сполучливо д-р Ив. Клинчаров в своето известно изследване) в живота и литературата. Уви! Райко Жинзифов - тоя вдъхновен българин, си остана само скромен стихотворец и книжовник. Той живее в съзнанието на потомството като една обаятелна фигура на оная епоха, която граничи с освобождението на България.