Александър Балабанов

Не чакайте сфинкс да продума, продума ли - още по-тъмна гатанка. Неотдавна Ибсен, като разправял за недоволството си от отечествените актьори и въобще от северняците, които играели мъртво и флегматично драмите му, и за възхищението си от французите, които представяли героите му тъкмо тъй, както той ги чувствувал, и з т ъ р в а л се между другото да каже пред нарочно при него изпратения от списанието „Revue Bleue”, виден френски актьор, че той искал със страстност, буйно да бъде игран, защото бил п о е т н а с т р а с т и т е.
Много критици тълкувачи има Ибсен - и никой не обърна внимание на тия думи. А поетът за пръв път сам себе си тълкува! Но няма що да се чудим, защото наистина тук не ни се разгадава нищо - поне на пръв поглед. Поет на страстите! Защо тъкмо това си качество изтъква тъй рязко? Кой поет не е поет на страстите? Трябва ли това особно да ни се разкрива? И с такава важност? Но празни ли думи ще са първите думи на поета, който през целия си живот упорито е мълчал? Който написа преди 3-4 години само най-хубавата си драма?…
Най-очебиюща характерна черта у Ибсена е безотдишното борене, безотдишният стремеж към тях - не рахатуване при добито вече спокойствие. „Винаги съм обичал бурното време” - тук той е цял. Има художници, у които натегва дарът спокойно да наблюдават, и други, които са повече полемисти: за първите изкуството си е за изкуството, за вторите то е необходимо оръжие, с което трябва да се втурнат в борбата. Софокъл, Фидий, Рафаел, Шекспир (донякъде), Моцарт, Гете са такива хармонични, спокойно наблюдаващи природи, а духове като Есхил, Аристофан, Еврипид, Данте, Микеланжело, Шилер, Бетховен, Тургенев, Достоевски, Толстой, Виктор Хюго и Зола са борци-полемисти.
Полемичният дух се впива в нас, иска да ни натрапи своя мироглед, своите убеждения, той цели със средствата на изкуството нещо от изкуството вън, художественото произведение за него е изповед на съвестта му, дело, силно оръжие в борбата му с противниците. Оназ абстрактна, утопична програма на теоретично екстремния натурализъм - да предава нещата без всякакъв субективен примес, тъй както си са, с едничката цел верно изображаване природата, осъжда и сам Зола; защото „само своеобразни чувства създават оригиналното… Да чувствуваш що е и да изказваш каквото си почувствувал, като го попълниш с особния живот на личния си темперамент”. Не натуралист е Ибсен, а реформатор или, по-добре, р е г е н е р а т о р на човешкия дух; тази си цел на своя живот преследва той с всичката ярост на един гений, натуралистичната форма пред нея е нищо, тя е черупка, не е ядка на съществото му. Инсен иска, като Хамлета, да турне огледало пред поколението си, да покаже на века и на тялото на времето си отпечатък от образа им, затова избира той модерни сюжети; и понеже му трябваше незабулено да представи всички грешки и недъгавости, без да се смути от нещо впечатлението на жизневерност, даде на своите болни от болестите на времето си лица и същинския език на това време. Драма, която не иска нищо да представи по-розово, не бива да кипри и езика на хората. Те нека действуват и се разправят, както всеки от нас ден из ден; самите нас трябва да видим ний на сцената, за да видим как можем да се ужасим сами от себе си. И тая огромна полемика против целия свят не спокойно може да върви, а с кипеж, с кипеж на бури и хали, що искат всичко да пометат - и с а м о д а п о м и т а т, б е з д а в ъ з д и г а т н е щ о н о в о н а д с ъ с и п н и т е н а с т а р о т о - защото Ибсен е само разрушител и такъв се иска сам той, такива иска и героите си, които са кръв от неговата кръв и плът от неговата плът. Недоволни, намръщени, презрителни, д у х о в н и а н а р х и с т и.
Ибсен дава още в „Катилина” един ритник на тоя свят, който се крепи на застарели глупости. Модерните обществени драми разкриват грозната дисхармония между истинското достойнство на един човек или предмет и между това, което му се дава. Консул Берник, чийто егоизъм се повтаря донякъде и у Халвард Солнес, дължи своето прозвище като „подпора на обществото” на грубо заблуждение; дългогодишният семеен живот на Нора с Хелмер произлиза от неговото погрешно преценяване на нейния характер и върху неговото криво схващане целта и значението на брака. Криворазбрано чувство на дълг натрупва всички беди в „Призраци”, строгата подчиненост под конвенционално заучен морал, който заслепява Елена и Мандерс да не съгледат истинските си длъжности спрямо себе си и други, бива жестоко изкупван. „Народен враг” показва напълно какви криворазбранщини са основните начала в частния ни живот. В „Росмерсхолм” - никой никого не познава и не разбира, Ребека Роемера, нея всички - и всички се лъжат в това, що очакват. В „Морска жена” пъплят неразбории, криворазбранщини както из областта на грубата действителност, така ив по-сложните интимни душевни вълнения, но пъплят в буквалната смисъл на думата. Оженването на Хеда Габлер се дължи главно на най-грозно гоненото от поета заблуждение, че конвенционалността била най-важното, а истинските чувства незначителни и непотребни. Инженер Солнес и Хилда („Щастливец”) падат жертва на заслеплението на свободните, които мислят, че остават верни на себе си, като гледат изключително собственото си щастие.
Такъв е поетът гениален анархист, това са неговите бомби, хвърлен под основите на днешния строй. Това са страстите, на които той е поет, за туй е необходима буйността, неспокойствието на един анархист за всеки, който би се наел Ибсена да ни покаже.

„Библиотека”, ІІІ, кн. 1, с. 10-13, 1904