Владимир Бондаренко

Разговор с Юрий Петухов

превод: Георги Ангелов

Владимир Бондаренко. Вие, Юрий Дмитриевич, сега сте “сам в полето войн”. Не, ясно е, че Вие не сте сам. Имате приятели, съратници, но още по-ясно е, че даже в самота Вие никога няма да се предадете, ще продължите своята и литературна, и политическа борба за Русия. Нашето време е интересно за такъв писател-свръхреалист, като Вас? С какво е интересно?

Юрий Петухов. Такова време в историята на Русия още не е било. За писателя то е интересно два пъти. Всичко, което се случва в Русия е свръхреализъм. Иначе не можеш да го наречеш. Даже ако оставим най-страшните й периоди, татаро-монголското иго, Смута, всевозможните нашествия, Великата Отечествена война, – у нас винаги е имало някакъв изход. А сега положението е практически безизходно. Попаднахме в такива примки, от които преки изходи няма. Нашият елит безполезно се опитва да се влее в глобалния елит. Забравяйки при това за руския народ. Но народът сам съвсем не е по-добре. Той се разтваря сред другите езици и народи, сред други традиции и култури. И задачата на писателя е да опише това, да го разбере, да раздвижи народа, да го раздвижи нагоре: без да сравнява с миналото и без да предлага използвани решения, а да определи нови правила на играта и съпротивата. Нашите социолози, нашите политолози се опитват да осмислят ситуацията, опирайки се на западни модели. И при тях нищо не се получава. Да осмисли ставащото днес в Русия, според мен, може само писателят. Да го разбере, да го почувства, да го съедини в един възел и после да съумее да го разсече. Струва ми се, в тази насока нещата се получават при Александър Проханов. Ако говорим за писателите, всички ние трябва да вземаме пример от него. И да не се уподобяваме на съчинителите, които съчиняват според вкусовете на невзискателната публика.

В.Б. Какъв сте по натура, песимист или оптимист? Сега положението Ви е много тежко, заведено е углавно дело за две Ваши книги, “Геноцид” и “Четвъртата световна”, които са забранени официално. Макар че аз никакъв екстремизъм не намирам в тях. И никаква особена поддръжка в печата ни от леви, ни от десни. Даже Владимир Сорокин го защитаваха много по-яростно. Надявам се, все пак, колегите от всеки съюз на писателите да не дадат на прокурора да Ви вкара зад решетките. Това е прецедент, когато писател е съден само за художествени текстове, за художествена оценка на ставащите събития. Но виждам, че Вие не изпадате в униние. Като издател сте замислили нова блестяща серия от “Библиотека на свръхреализма”, в която ще излязат романи на Проханов, Личутин, Зулфикаров, Пронин, Лимонов, Галактионова, Мамлеев, Ким, Козлов и много други изтъкнати руски писатели от всяко направление. Вие искате да привлечете дори Владимир Сорокин. Такава широта на Вашите издателски планове говори против Вашия уж екстремизъм. Не говори и за Ваш личен песимизъм.
Как считате, след гнилите 90-те години появява ли се светлина в тунела? Или Вие не вярвате в каквато и да е нова пета империя?

Ю.П. Аз не само вярвам в новата империя, аз просто не виждам друг изход. Пета, шеста или седма ще бъде тази империя – работата не е в числата. Те са условни. Единственият изход за Русия е само имперският път. Естествено, оптимист съм. Ако не бях оптимист, щях отдавна да спра да пиша. Както направиха много добри, но сломени руски писатели. Или щях да пиша такава чернилка, че всички като Сорокин нямаше да могат да ме настигнат. Но съм оптимист. Такъв бях и такъв ще остана. Пиша за борбата и съпротивата на великия руски народ. Ние ще се измъкнем, нямаме друг изход. За това са и моите “Звездно отмъщение”, “Касапница”, и всички мои книги. Като руски историк се старая да намеря и историческа база. Ние сме обречени да победим и да устоим, за да създадем рано или късно тази нова руска империя.
Но нищо няма да излезе, ако всички стоим с ръце на кръста. Враговете на Русия са винаги много: и отвън, и отвътре. Без оглед на генетиката ни, която ще ни осигури пробив в бъдещето, безделничейки, откажем ли се от съпротива, ние ще загубим. Колкото и да е удивително, поддържам Проханов и неговата идея отново да се издигне кандидатурата на Путин за президент на Русия. Никакви приемници не могат да задържат тенденциите на растеж. Затова аз, с всичките си критики по адрес на Путин, го поддържам за трети мандат. При него много неща не се получават. Прави много грешки. Но общата насока е избрана правилно. При това, струва ми се, някъде на нивото на неговото подсъзнание. Омръзнало му е да се унижава пред Запада, омръзнало му е да потиска в себе си руския човек. Мисля, нищо по-добро на този етап не бихме избрали. И трябва да работим. Преди всичко, с Александър Проханов, който е основен идеолог на Русия. Трябва да се възпита властта в необходимата насока.

В.Б. Как стигнахте до Вашия свръхреализъм, разработван от Вас още в съветско време? Първият Ви роман от поредицата “Звездно отмъщение” излезе още през 1990. Мислите ли, че времето на традиционния реализъм е безвъзвратно отминало? Че са нужни нови форми за описание на днешните събития? Или Вашият свръхреализъм върви паралелно на големия руски стил? Свързан ли е той с особеностите на Вашата писателска дарба? Как се отнасяте от една страна, към прозата на Валентин Распутин, Василий Белов, Владимир Личутин, и от друга, към прозата на, според мен, по-близките Ви Александър Проханов, Юрий Мамлеев, Юрий Козлов, Сергей Сибирцев?

Ю.П. Що се отнася до традиционния руски реализъм, той не е умрял и никога няма да умре. Това, което е създадено от векове, което е увековечено от руските гиганти, от Толстой до Бунин, ще се развива постоянно. Макар че, уверен съм, при всеки реалист има мигове на свръхреализъм. Да кажем, при Распутин в “Прощаване с майката”, при Белов в “Обикновена работа”, при Личутин в “Беглец от рая”. Руският реализъм – това е осево направление в литературата. То е било, има го и ще го има. Главния път никой не може да го отмени. А свръхреализмът дава възможност да се разшири полето на реализма. Когато ние видим безспросветната глупост на света, в който всичко е нелогично, всичко е несвързано, ни се иска друго виждане на предмета. Друго разбиране. Включва се нашето подсъзнание, нашето свръхсъзнание. Ние оставяме отпечатък върху ставащото в света. Нека то, измененото огледало на подсъзнанието, защото то съществува, да ни даде възможност да си изясним света. Считам, че тенденцията на свръхреализма ще расте в целия свят. Защото си отиде яснотата и простотата на събитията. Аз не свързвам свръхреализма директно с мистиката. Особено с мистиката, която е играеща, гробокопаческа, с холивудска гарнитура. Ние не сме езотерици, не сме гробокопачи, а с методите на свръхреализма познаваме реалния свят. Бъдещето е на свръхреализма.

В.Б. Доколкото знам, зад свръхреализма има и нелошо минало. Даже в Русия. Велтман. Одоевски. Вагинов. Михаил Чулков. Михаил Булгаков. Андрей Бели с “Петербург”. “Котлован” на Платонов. Сред авторите от близкото минало – прозата на Григорий Климов. Вие самият изпитвали ли сте влияние от известните руски писатели от миналото? Кои са литературните Ви учители?

Ю.П. Не съм имал литературни кумири. “Не си сътворявай кумири”. Кумирите само ще ти пречат. Колкото повече ги възвеличаваш, толкова по-голямо ще е разочарованието после. Съгласен съм с Вас, че свръхреализмът с неговото преплитане на реално и приказно, се появява у нас, започвайки от осемнадесети век, даже от “Слово за полка на Игор”… Ценя латиноамериканските автори, но не възприемам творчеството им като свръхреализъм. Това навярно е мистически реализъм. Митологически реализъм. Всичко е завързано в местната митология.
А учители имах. Преди всичко Гогол. Към някакъв особен реализъм него не би го причислил. Той е първият свръхреалист със световен размах. Много ценя Салтиков-Щедрин. “Историята на един град” – нима е реализъм? Бели – безусловно. Булгаков – безусловно. От близкото минало, от вашата група “четиридесетгодишните”, много ценя “Алтистът Данилов” на Владимир Орлов, днес позабравен, а напразно. Това е истински пробив в свръхреалното.

В.Б. “Алтистът Данилов” би бил добър и органичен във Вашата поредица “Библиотека на свръхреализма”. Впрочем, няма такъв реалист, при когото да не може да се намери пробив в свръхреализма. Такива пробиви има даже при Александър Фадеев, при Михаил Шолохов, при Леонид Леонов. От друга страна, всеки талантлив свръхреалист се опира на ценностите на реализма: и в обрисуването на психологията на героя, и в живописанието на неговия бит. Какво цените в реалистичната проза? И с какво е привлекателна прозата на свръхреализма за най-педантичните битописатели? Има ли постоянно действаща взаимовръзка?

Ю.П. В истинския реализъм е ценно всичко. Ако говорим за руската литература, ние сме възпитани и формирани от нея. Ние с Вас, нашето поколение, сме плод на великия руски реализъм. Къде е границата между реализма и свръхреализма? Както в живота, така и в литературата, такава не съществува. Къде е границата между физиката и химията? Между химията и биологията? Между географията и природознанието? Такава граница в природата няма. Тя съществува само в учебниците. Пушкин, Гогол, Лермонтов, Достоевски – всички те са свръхреалисти. Когато е необходимо за замисъла, за художествената убедителност, те леко преминават зад пределите на всекидневието. Просто ни е необходимо ново ниво на виждане. Вземаме микроскоп – и ще видим това, което се таи в гънките на веществения свят. Ако вземем телескоп – ще разкрием тайните на постоянно творящото се мироздание. Започваме да виждаме проблемите от различни страни. По-широко и по-дълбоко. Това не е просто природен поглед. А разширяване на видяното. Може би, и това да е една от главните задачи на литературата? Може, разбира се, да разширим своето виждане на света, влизайки в наркотичен транс. Но има и друг начин за не по-малко разширяване на съзнанието – четенето на художествена литература. Той, вероятно, е по-труден, за подрастващите е по-лесно да се напушат с “трева”. Но пътят на наркотранса е път на смъртта и разпада. А пътят на литературата е сближаване с вечността. Пътят на изграждането на личността. Уверен съм, че без литературата няма и не може да има голяма личност.

В.Б. Интересно, Юрий Дмитриевич, а по какво се отличава свръхреализмът, според Вас, от “фентъзи”-то, от приключенската фантастика? Ако говорим конкретно, по какво, освен особеността на писателските способности, се отличава литературата на Юрий Петухов от литературата на Сергей Лукяненко с неговия “Патрул”? Или всичко това също е много условно и зависи само от художественото изпълнение? От таланта на автора?

Ю.П. Да, границите между “фентъзи” и свръхреализма са много условни. Там, където съчинителят не преминава зад рамките на фантастичното повествование, или на детективското, там рамките е леко да бъдат определени. Други планети, остър сюжет – всичко това е в границите на белетристичния жанр. Не цялата фантастика трябва да отнесем към литературата. Често това е просто стока. Четири пети от това, което пишат нашите фантасти, е комерсиално четиво, не повече. Който от тях е по-честен, не счита сам себе си за писател. Невзискателен е читателят. Но не само той, понякога и колективният писател. Но ако говорим за Станислав Лем, това вече е от друга област, на голямата литература. Там, където виждаме ново неочаквано възприятие на света – започва свръхреализмът. Затова твърда граница между фантастиката и “фентъзи”-то, “фентъзи”-то и свръхреализма няма. Много мои романи, които по чисто формален признак могат да бъдат определени като фантастични, бяха отхвърлени от цеха на фантастите като “не-фантастика”, а читателите – не поклонници на фантастичния жанр, ги приеха много топло. Твърде много идеи. Твърде много социални размишления. Твърде много исторически прогнози. Навярно затова с тях сега се заяждат моите недоброжелатели, изплашени от художествената пропаганда на руското.
Все едно може да съществува извъннационална литература… Сам започнах да се замислям над природата на своите съчинения именно след такива заяждания. Поначало напълно добросъвестно считах себе си за фантаст. Убедиха ме: и читателите, и тези от прокуратурата, – че това не е така, наричайки ме проповедник и едва ли не пророк на едни или други идеи.

В.Б. Считат Ви и за писател, и за историк. Едни отнасят книгите Ви към художествената литература, други – към историческите изследвания. Вие издадохте десетки книги. Тиражите им се изчисляват в стотици хиляди екземпляри. Мисля, че днешните нелепи преследвания само увеличават Вашата популярност. Сам Вие като какъв се определяте: историк или писател? Да кажем, моят по-голям син е историк. Келтолог. Изучава келтската цивилизация, макар че понякога пише и свръхреалистични разкази и есета. Негов голям приятел в Лондон е Александър Пятигорски, също учен-изтоковед, макар че пише и проза от време на време. А кой сте Вие, Юрий Петухов?

Ю.П. Навярно, литератор, писател. Макар че на историята отделям много време. Между впрочем, високо ценя книгите за келтската цивилизация на Вашия син Григорий Бондаренко. Особено “Всекидневният живот на древните келти”, излязла неотдавна в “Млада гвардия”. Самият аз съм увлечен от историята на келтите. При келтите и славяните има много общи неща.
Но няма да смесваме литературата и историята. Когато се занимавам с исторически изследвания, когато пиша своята тритомна “История на русите”, моите литературни фантазии отиват съвсем на заден план, напред излизат фактите. В науката може да се създават нови исторически версии, но само опирайки се на реални факти. В историята не трябва да се фантазира, трябва да се опираме на научните данни. Там спорят различни исторически школи, спорят и с мен, но въз основа на моята трактовка на реалните исторически факти, а не на измислените легенди. Защо мнозина говорят за фантастичността на моята история? Преди мен никой не е работил, съединявайки такива науки като антропология и анализ на митовете, лингвистика, археология. Всеки се е задълбочавал в своята насока. Затова са се получавали оскъдни версии. Но когато съединим всичко заедно, когато даже най-проверените класически схеми се сравнят заедно, то се получава неочакван резултат. Това обобщение и наричат фантазия на Юрий Петухов. Добрата ми репутация на писател навреди на репутацията ми на историк – казват си: той нали е фантаст, затова и пише такива фантастични книги…

В.Б. Очевидно, и на английския класик в жанра “фентъзи” Толкин, който работи в Оксфордския университет, му е вредила писателската популярност. Само времето поставя всичко по местата. И Олжас Сулейменов не възприемаха сериозно с нашумялата му книга – преди всичко, защото бил само поет. Не разглеждаха сериозно и едни или други версии на Александър Казанцев или Валентин Пикул. Щом си писател, нарочно те изключват от списъка на сериозните историци. Впрочем, на читателя това не попречи да се увлича не само по Вашите “Звездно отмъщение” или “Касапница”, която аз бих включил сред най-забележителните произведения за нашата действителност, но и по Вашата “История на русите”. Сред нейните страстни почитатели познавам и доста писатели. В това число, и моят приятел Владимир Личутин.

Ю.П. Аз, разбира се, съм главно писател. Макар чисто фантастичните ми творби да не са много. Главните си книги отнасям към свръхреализма. Като историк работя по-разкрепостено, отколкото, да кажем, археолозите или лингвистите. Но археолозите и лингвистите не могат да свържат резултатите от своите проучвания заедно, те са интересни със своите отделни постижения. А някой трябва да прави и изводи. Едното помага на другото. Разбира се, моята “История на русите” не би излязла без трудовете на археолози и лингвисти. А моите исторически изледвания ми помагат като писател. Имам и много историческа проза.

В.Б. А не Ви ли се струва, че бедата на нашите историци е в излишната европоцентричност? Но нали не трябва да се поставя в центъра на световната история само една от цивилизациите. Китай, например, се е развивал дълго преди всички европейски цивилизации. Конфуций и Лао Дзъ са писали великите си книги дълго преди европейските мислители. И от гледна точка на Поднебесната империя историята на Европа изглежда съвсем различно. А келтската цивилизация? Тя също не се вписва в тесните европоцентрични рамки. Ето, и и нашата Русия в тази евроистория не намира място. А как да се разбере особения път на Русия, особеностите на руската цивилизация без потъване в нашето древно езическо минало? Все едно – покрайнина на Европа ние никога няма да бъдем. Този ъгъл е за Полша. Нашите западници със столетия – допускам, че искрено – искат да създадат от Русия някаква друга Германия или Франция. Всеки път – и през 1917, и през 1991 – това завършва с крах. Може би, да оставим на Европа – европовото, а сами да се заемем с привичните си руски имперски дела?

Ю.П. На тези въпроси отговарям с всички мои книги: “История на русите”, “Суперетнос”, “Пътищата на боговете”, “Четвъртата световна”, “Геноцид” и други. Европоцентризмът е отдавнашно и разбираемо явление. Това е болест на нашата историческа наука и в царско време, и в съветско, и в днешно време. Още Шпенглер писа за това. Вървим по този път, защото ни влачат за ушите по него. Познавам добре Европа. Ценя я, обичам много немски писатели и историци. Но трябва да се отбием от този път. Иначе и страната си ще погубим, и руския народ. Ние ще ценим свещените европейски камъни. Но при нас даже камъните са други. И свещените знаци са други. От нас упорито се опитват да направят нещо гранично между Европа и Азия. А ние сме Русия, Рус! Aко се обърнем към нашата антропология, археология и лингвистика, ще видим, че нашият народ е носител на друг генетичен код, разичен от този на европейците. Заинтересувалите се могат да прочетат моите книги. Русите – това са начало на човека от нов тип. Стволово направление. Централно негово звено. И затова историята на света, в случай на гибелта на Русия, ще бъде печална. Колкото се отдалечаваме на Запад, все повече виждаме хора от друг антропологически, неандерталски тип. На Изток ще срещнем синантропически тип. Няма за какво нито да се възмущаваме, нито да се изненадваме. У неандерталците е било много развито абстрактното мислене. У синантропите повече – образното. Руснаците не трябва да имат комплекс за непълноценност пред европейците. Ние сме напълно самодостатъчна цивилизация. С много голямо, дълбоко минало. Имаме какво да кажем за себе си.

В.Б. Как се отнасяте към концепцията на Лев Николевич Гумильов?

Ю.П. Ценя я много. Но не всичко приемам. Симбиозата между Рус и Степта не във всичко е възприета от мен. Той е повече тюрколог, и това проличава. В Древна Русия не са открити монголоиди в голямо количество. Значи, не е имало и симбиоза.

В.Б. Разкажете за себе си. Къде сте роден? Как дойдохте в литературата?

Ю.П. Роден съм в Москва, в района на Чистите езера, през май 1951. Баща ми е военен, от Воронеж. Дядо ми е герой от Първата световна война, за съжаление загина в трудовите лагери. Баща ми е сирак. Но порасва, получава образование, става полковник. Участва във Финската война, Великата Отечествена… Работи във военно списание. Член на Съюза на журналистите. Майка ми е от Ленинград, библиотекар по образование. Когато в училище ни даваха да пишем съчинения, аз съчинявах военни разкази. С някакви елементи на фантастика. Учителката ни по литература, Клара Василиевна, в пети клас каза: Петухов, ти ще станеш писател. Имах цели изписани тетрадки. После се изгубиха. След училище попаднах в армията. След това – в Института по съобщения. Вероятно, защото баща ми беше военен свързочник. Но литературата ме владееше постоянно. Много трудно ми бе идеите на свръхреализма да видят бял свят. Това не беше нито фантастика, нито реализъм. Никой не ме приемаше за свой. Затова литературните рецензии станаха моите първи публикации. Така да се каже, влязох в литературата през черния вход на критиката.
Вече имах двайсетина публикувани статии във вестници и списания, когато излезе моя неголяма книжка с армейски впечатления. Служих в Унгария, по времето когато Съветският Съюз беше могъща държава и контролирахме половината свят, дори повече. Дай Боже да се върнат някога тези времена. После в издателство “Съвременник” излезе през 1983 сборник с повести и разкази “Ден вчерашен, ден утрешен”. В “Млада гвардия” ми издадоха книга. Станах писател. Но всичко, свързано със свръхреализма, оставаше в чекмеджето. И едва в началото на преустройката всичко се отприщи. Книгите ми започнаха да се разпродават светкавично.

В.Б. Какво считате най-удачно в своето творчество? Петтомника “Звездно отмъщение”, романите-антиутопии “Касапница” или “Гръмовержец”, историческата проза? Нали по съдба Вие се оказахте тотално сам. Вашата свръхреалистична проза беше чужда на почвеническите списания “Наш съвременник” и “Москва”, Вашите позиции на руски националист и империалист се оказаха чужди и враждебни на либералните свръхреалисти. Но Вие се оказахте твърд боец. Основахте свръхреалистичния вестник “Гласът на Вселената” с огромен тираж, издавахте свои списания и антологии. Основахте издателство. И всичко беше сполучливо. Всички разноски се връщаха. Не Ви забелязваха критиците, но Ви забелязваха читателите, станахте популярен в кръга на любителите на фантастиката, на руската история. Впрочем, помня, още в началото на преустройката, в периода на “Гласът на Вселената”, обърнах внимание върху Вас във вестник “Ден”. Но не скривам, това беше единичен случай, Вие оставахте вън от всяка критика. И продължавахте своето дело. Продължихте да служите на Родината. За това служение на Родината и заведоха срещу Вас углавно дело. Впрочем, по нещо си приличаме. Срещу мен също, през 1992, заведоха углавно дело по същите три члена, до 5 години затвор за моите публицистични статии в защита на Русия. И делото се точи две години, докато, за щастие, не го прекратиха. Нелепо се заяждаха даже с променените фамилии на героите. Не разбирам как можаха Вашите лъжливи псевдоексперти да Ви обвинят в нападки срещу президента, тъй като при Вас няма Путин, а има Капутин. Така и мен ме съсипваха за измисления герой Юдовски. И аз точно така работех, публикувах вестника, публикувах книги. И също като при Вас никаква демократична общественост не възнамеряваше да ме защити. Затова отдавна съм плюл на всички измислени права на човека, за които си спомнят само когато бъде засегнат някой либерал. Уверен съм, че и при Вас всичко ще завърши добре, и за тази работа Вие ще напишете още една книга. Има ли още сили, има ли планове у издателя, писателя и журналиста Юрий Петухов?

Ю.П. Плановете ми са много. И е направено немалко. Скъпи са ми и петте тома на “Звездно отмъщение”, които вече излязоха в милиони екземпляри. Скъп ми е романът “Касапница”, където предвидих всичко, което ще ни се случи. С “Касапница”, несъмнено, тръгна целият пълнител от антиутопии в руската литература. Върху “Касапница” написаха даже пародия. После внезапно замълчаха. Абсолютно всички. Обидно е, че се възцари заговор на мълчанието. Не ругаят, не хвалят – не забелязват. Но има читатели. Радвам се на срещата си с Вас. С вестниците “Утре” и “Ден за литература”. Радвам се на нашето сътрудничество. Радвам се, че в серията “Библиотека на свръхреализма” пръв ще излезе романът на Александър Проханов “Крейсерова соната”, че на книжния пазар ще успее да излезе Вашата книга “Трудно е да бъдеш руснак”. Ние сме от партията на победителите, и няма да бъдем други.

В.Б. Мисля, в тази поредица ще публикуваме и вашата “Касапница”. А какво пишете сега?

Ю.П. Привършвам третия том от “История на русите”. Цялата трилогия ще излезе в издателство “Вече”. Те вече публикуваха моя двутомник за Скития. Дописвам романа “Премини на тази страна”. Там се описва бъдещия преврат в Русия. Ако решат, че е пророчество, пак могат да ме осъдят. Много време изгубих за съдебни дела. Размотаваха ме по всички прокуратури и съдилища. Работя върху няколко разказа, ще донеса един от тях в “Ден за литература”.

В.Б. Считате ли себе си за държавник?

Ю.П. Винаги съм считал себе си за човек с държавническо мислене. И даже за империалист. В най-добрия смисъл – империя на доброто и справедливостта, на силната и могъща държава, която служи на своя народ. Ние можем да въведем ред само в процеса на имперското строителство.

В.Б. Вашето отношение към съвременната руска литература?

Ю.П. Отношението ми е двояко. Имам чувството, че преди мен и редом с мен са били и има велики предшественици и връстници. Белов, Распутин, Проханов, Личутин… Малко по-младите Александър Сеген, Миша Попов, Юрий Поляков, отишлият си рано Пьотр Паламарчук. И по-нататък някаква тъмнина настъпва. Снижаване на всички критерии. За мен това е трагедия. Порази ме, че някои можаха да сравняват Проханов с Денежкин. Това вече е пълна безвкусица. Разбира се, сред младите има и талантливи хора, но те избират комерсиалния път. Целенасочено пишат това, което се продава. Писателят – това е жертвеност, осъзнато безпаричие.

В.Б. Освен това няма никаква държавна политика в областта на литературата. Всичко е захвърлено на пазара. Но никога литературата не се е определяла от пазара. Това е гибел за литературата. Ако държавата и по-нататък се отстранява от литературата, тя ще загине. Ще оцелеят единици. Такива като Вас или Проханов.

Ю.П. Това е както с армията. Държава, не издържаща своя литература, ще бъде в плен на чужда литература и ще загине, както това се случи със Съветския съюз. Ако “Ден за литература” не се поддържа от държавата и загине, значи държавата няма своя култура, своя идеология. Значи, това е колония, а не държава. Властта винаги е длъжна да дружи с водещите руски писатели, колкото и те понякога да й казват горчивата истина.
Ще има разцвет на нашата национална култура – ще има и национален подем. Писателят трябва да казва истината в лицето – в това е и цялата ни задача. Нашият национален кръст.