Никола Иванов

Андрей Германов е сред недооценените и позабравени в известен смисъл поети в националната ни литература от втората половина на ХХ век. Но той несъмнено е сред неколцината открояващи се лирици от известното като „априлско” литературно поколение. По творческия си натюрел той е близък на лирици като Славчо Красински, Петър Алипиев и подобни поети.При Андрей Германов творческата дарба е подкрепена и от семейния му произход, от биографията му. Неговият баща Димитър Германов също е изкушен от литературата - пише проза, същото се отнася и за брат му Георги. Така че при него чувствителността, освен че е унаследена, е придобита и доразвита. Съществува мнение, че за ранната кончина на Андрей Германов роля изиграват и притесненията му около скандала „Богориди”. Бъдещите историци на литературата ще изяснят обстоятелствата около този скандал.

Първите публикации на Андрей Германов са във вестниците „Народна младеж” от 1951 година, сборниците „Смяна” и други вестници и списания през 50-те години на миналия век. Дебютната му стихосбирка „Кълнове” излиза през 1959 година. Следват стихобирките „Работнически влак” /1962/, „Родов герб” /1964/, „Равноденствие” /1965/, „Светлина в планината /1966/, „Да ме запомниш” /1967/, „Преображения” /1968/, „Яростно слънце” /1969/, „Азбука” /1970/, „Мост” /1970/, „Като въздишка” /1970, 1975/, „Острови” /1972/, „Стихотворения. Избрано” /1973/, „…И оживяха в песента /1974/, „Четиристишия” /1974/, „Каменна земя” /1975/, „Нови четиристишия” /1976/, „Взривна зона” /1977, 1980/, „Самоубийствено живеем” /1979/, „Границата на снега” /1979/, „Други четиристишия” /1980/, „Душа незащитена” /1981/, „Четиристишия” /1982/, „Златна светлина” /1983/.

Още в дебютната стихосбирка „Кълнове” се срещаме с безпатосна лирика, с драматична поезия. Усещането на Андрей Германов за родина и родно е дълбоко, защото е автентично и преживяно, а не повърхностно, елементарно, показно. Ето как завършва „Паметникът на Шипка”:

Аз мълча развълнуван,
                            разтърсен,
                                      пленен!
Вечност.
         Страшно.
                   Притварям клепачи
и за пръв път прегъвам -
                                     пред вас! -
                                                      колене
и прегръщам земята,
и плача!

Макар и обетни, стиховете звучат мажорно приглушено, елегично и камерно, но и в регистрите на минорната тоналност. Лириката на Германов е интонирана минорно, защото тъгата е основно чувство в неговата поезия. Дори творби със заглавия като „Кремиковци”, „Работнически влак”, „Майката на отряда” например, които са от най-ранния период на поета, са далеч от шаблонните оптимистчни, възпевни и героизиращи интонации и очаквания, защото са интимно-лирични, а не повърхностно декларативни. Леснината на повърхностния оптимизъм и патетика не са характерни за поезията на Германов. Той не се интересува от литературната сухоежбина на социалистическия реализъм.

При лирическия герой на Андрей Германов е силно откроено чувството за родова принадлежност. Лирическият говорител заявява клетвено, че носи родовия си герб „на българин и селянин”. И ще го изразява в поезията си до края на творческия си и житейски път, до последния си дъх. И няма да му измени. Затова в „Страхувам се…” Андрей Германов ще изрази страховете и драматичните си притеснения да не измени на същността си и споделя какво не иска да се случва с него:

Страхувам се на път да не замина,
да не загина някъде в чужбина,
та в чуждата негостолюбива пръст
навеки да ме скрие бурен гъст.

И после век, и после цяла вечност
и после цяла дълга безконечност
да чувам чужди думи, смях и вик
и песни весели на чужд език.

Като всеки талантлив творец и А.Германов носи дълбоко в същността си усещането за мисия. Това призвание поетът е изразил в началото на „Кръг”:

Аз гол се раждам на света, аз идвам.
Аз знам едно: за красота аз идвам,
но да позная и скръбта аз идвам
ведно със обичта. Аз идвам.

Лирическият герой на А.Германов възприема света едновременно просто и сложно, със силен усет за простата хармония на противоречията, с мъдрото им успоредяване. Но живото, одушевено слово извира от душата на поета. Всичко е изречено на един дъх, понякога поднесено афористично с искреност, на която напълно вярваме. Лицемерният свят, който го заообикаля е трудно поносим за лирическия му Аз. Поетът мечтае да е мостът между хората, да ги среща, да общуват посредством неговите стихове, лириката му да ги сближава, а не да ги разделя /”Мостът”/. Подобно творческата философия на Иво Андрич или Кольо Фичето. Но и тук става дума за духовния смисъл и мисия на Моста като духовен топос. Моста е философско понятие за времето в Андрейгермановата лирика.

За лирическия Аз на този поет безчестието е най-трудно простимият грях, това е негова категорична нравствена позиция:

За хляба, песните благодаря.
На честни, свестни аз благодаря,
и на несвестни аз благодаря!
Но на нечестни не благодаря.

В лириката на А. Германов главното си остава човекът, неговият характер и душевност. Човекът винаги е имал и ще има нужда не само от притчи и естетически провокации, а и от откровен диалог автор-читател, т.е. от реализъм.

Творческа автохарактеристика откриваме в „Аз пиша…”:

Аз пиша леко. Всичко идва леко -
И дъх, и багра, и любов, и плам,
и се споява в размисъл голям.
И мисълта се стрелва надалеко.

В тези стихове е опазено и защитено поетичното като емоция, език и излизане от битовия свят. Тази автохарактеристика продължава и в „Не зная тайната…”:

Не зная тайната на стиховете.
Покълва в мене всеки ясен стих
тъй както от пръстта покълва цвете
и тъй расте - неотклоним и тих.

Каква ръка незнайна ги излива?
Защо се блъскат в мене като в бряг?
Дали съм прав, когато със молива
аз спирам техния привичен бяг?

Къде извират те? Какво ги ражда?
Неясност. Тайна. Космос. Битие.
Те с нещо ми напомнят болка, жажда,
сълза и обич ми напомнят те.

Тук става дума за хуманизъм с дълбоко мистично съзнание, което се стреми да разбере всеобщността, истината за собственото си битие. Сред отминаващите ласки на предесенната жал поетът ревниво пази последния си брод през реката на живота. Прости, човешки, природни са мечтите на лирическия Аз на А.Германов, това е същността на този поет:

След всичкото, което преживях,
съвсем не съм се юрнал да живея.
Аз бих желал, преди да стана прах,
на меко слънчице да се погрея.

Да стана в още ранен час, по хлад,
за да усетя как земята диша,
да взема в шепи някой късен цвят,
без да го късам да го помириша.

И удивен, във капките роса
да видя облаците и небето -
ония вечни земни чудеса
с дъха и радостта на битието.

                          /”След всичкото…”/

Поетът обсебва съзнанието на читателя, изхвърляйки всяко псевдоинтелектуално заиграване, куха патетика и естрадно словотворчество. При Андрей Германов много по-често тишината е определяща, и то във време, когато гърмят лозунгите. Той не иска да участва в агитката. И на общия тонален фон на тишината по-силно отекват звуковите смислови акценти. Тишината позволява и предразполага към философско вглъбяване и достигане до ония дълбини, които осмислят посланията, едновременно ги избистрят, усложняват и ги правят полифонични. Чувствителността на този поет е усложнена, няма нищо общо с повърхностното, с примитива. Лирическият Аз на Германов разчита на интелигентната читателска чувствителност, която не е на първо ниво. Без завладяващото присъствие на автора поетичната форма сама по себе си е без особено значение. Тези стихове утоляват нестихващия човешки глад за доброта и красота. Част от поезията на Андрей Германов е подплатена с тъга, нюансирана е с тъга. Това е основно чувство. Дори когато има оптимистични нотки, сравнително по-ведро настроение, дори слънчеви лъчи, тъгата успява да се прокрадне като неизбежно състояние, настанило се в потайните кътчета на лирическия Аз. Стиховете отразяват битието на личността в контекста на трите времена - изненадите на миналото, въпросите на настоящето и очакванията на бъдещето.

Дълбоко е чувството на този поет към природата. Чрез природните картини Андрей Германов изразява човешките си духовни преживявания, отношението си към света. Лирическия му герой съвсем не е безразличен към природните красоти, към сътвореното и изваяно от Бог. Отношението му към природата обаче не е само съзерцателно, а самоосмислящо, чрез природата той се самопознава, саморазгадава:

Смълчава се природата. Звучи
у мене тоя безначален полет
и в мене гледат хиляди очи
и хиляди души чрез мен се молят…

Лонгоза е негов неизменен спътник. Това е вълнуваща художествена изповед. Стиховете са откровения на лирическия герой на А. Германов, нежни докосвания до съкровени усещания и емоции в моменти, когато е себе си. Един романтичен и задушевен химн на оскърбената интимна същност. Поетът е мостът, връзката, чрез своя лирически говорител той препредава човешките послания към Създателя. Лирическият Аз на поета разговаря и общува с Космоса:

О, вечери на път, летящи вечери…
Една звезда се ражда в небесата
самотна като мене сред тълпата
сред свойте облачни лилави глетчери.

                        /”От прозореца на вагона”/

Андрей Германов е поет на земята и пръстта, след това на космоса. В тези притихнали стихове поетът е оголил душата си, готов да сподели всичко докрай. Усещането на Андрей Германов за връзката между човека и природата е силно откроено. В лириката му връзката човек - флора и фауна е неразривна, те са като сиамски близнаци, не могат едни без други, защото са творение на Създателя:

И изпод волското копито,
прегърбен вече, вече слаб,
ти ще извадиш свойто жито
и ще замесиш своя хляб.

                          /”Диканя”/

Този поет има кръвни връзки с природата и с душевно премереното отношение към външната и вътрешната съдба. Стиховете са наситени с виталност, топлина и уют, отражение на непосредственото му общуване с природата.

Но А.Германов чувства, че природата не е само приятел на човека. Тя може да бъде и опасна, защото таи могъщи сили, които човекът е безсилен да обуздае. Тревожно е стихотворението „В стария Лонгоз”:

И звънват едрите листа като камбанки неспокойни,
блестящи струйки се оттичат, мъгла се стеле като дим
и властно земната утроба разпукват кълнове безбройни!
О, техният безимен шепот е по-величествен от химн!

И после пак спокойна, дива се стеле долу тишината,
над върховете само горе могъщи ветрове шумят
и тия осени, поели дъждовна влага от земята,
величествено първобитна, спокойна, грозна мощ таят!

Понякога сърцето пипнешком търси пътеките, по които ще усети по-осезаемо живия живот. В тази творба лирическият Аз тръпне от атавистичната тревога и страх пред могъщите и непредвидими сили на природата, пред които човекът е безсилен. Това всъщност е българската революция в поезията на Андрей Германов.

Цели творби като „Брегове” са метафори на отношенията човек-природа. В лириката на А. Германов домът на българина се вгражда естествено съобразен с природата, защото само тогава може да бъде защитен от нея, траен. Естественото единение с природата дава сила на лирическия герой, дълговечност, сигурност и защита от заплахите и стихиите. Човешкият дом в тая лирика се намира в хармония със заобикалящата го природа, а не в дисонанс. Лирическият Аз на Германов предпочита топлината и уюта на селския дом пред урбанистичния хлад на големия град. Затова родителите със сърцето си постоянно духом ще са в селския дом, въпреки че обстоятелтвата на старостта са ги принудили да отидат при децата си в града.

Андрей Германов е безспорен художник на словото. Елин-Пелиновски нотки от „По жътва” усещаме в „Мараня”, където е тежко, мъчително, душно. Поетическият си натюрел, съчетан с несъмнена лирическа дарба Германов реализира през целия си творчески път. Много са творбите, в които лирическият му Аз изразява чувството си на любов към родното. През целия си творчески път поетът ще се връща към родното, миналото, старината, защото смята, че светът тогава е бил по-добър, по-нравствен, по-морален. В „Село през май” в рефрена „Старците се борят със тревата” откриваме много болка, горест, тъга, рефренът изразява нещо безнадеждно. В „У дома” дъхти на чубрица, гори огнището и ни топли. Откриваме битова картина, която ни въздейства със своята съкровеност и сърдечност. Очите и ноздрите ни поглъщат жадно пластичните картини, идилията ни е позната по кръв, носим я в българските си гени. Топосите в лириката на А. Германов са Лонгоза, полето, реката, планината, родното село, родният дом и въобще всичко родно. Мъдростта на предците откриваме в „Боженци”, където родното, българското е изразено с впечатляваща сила:

От дъбови греди и камък,
от черна пръст и жълта слама,
от сини плочи и вода
издигал българинът тесни,
изпълнени със дим отвесни,
на камък кацнали гнезда!
И хора-птици в тях живели!

А. Германов умее да прозира чрез природни образи и делнични случки, и чрез съкровени духовни опитности. В селската тематика поетът търси не само идилията и пасторалността, но открива романтиката и лиричността, носталгията и патетичното съзерцание. Но той не рисува само пасторални и идилични картини, не създава буколики, а вплита в тях драматичните и трагични изживявания на своята измъчена душа, които са съзвучни с изживяванията на неговите съвременници.

Лирическият герой на Андрей Германов болезнено преживява миграцията село-град. Защото селският му свят е истинският негов свят /”Селските гостилнички”, „Довиждане, „Годините…”, „Трева” и редица други/:

Годините не ми отнеха
до днеска белези от сърп
и не една модерна дреха
умря на селския ми гръб.

Пред каси оперни съм чакал,
във транс от джаза съм крещял,
ала единствено съм плакал,
когато плакал е кавал.

Стиховете са набор от силните и високи гласове на миналото, но и непрестанно допълвана, подновима, пренареждаща и преразглеждана съкровищница от желания и послания. Магията на стиховете се състои в невероятната способност минималистичното наблюдение на действителността внезапно да се издигне и да де превърне в индивидуален поглед върху нещата. Тук Андрей Германов става изразител и продължител на народностното начало в лириката ни.

Затова и носталгията е сред основните чувства, теми и мотиви в лириката на А. Германов. В стихотворения като „Свечеряване” лирическият Аз на поета копнее за чистотата на отколешното, миналото с неговата естественост, непринуденост и непрестореност е незабравимо:

И към катанци неприучена -
по нравите на бедността
стоеше тежката врата
гостолюбиво незаключена…

                   /”Нощ в балканско село”/

Това е българският ген, българската му битност. Лирическият герой болезнено преживява алиенацията, отчуждението. На тази тема е посветено стихотворението „Приказка за одъра”, в което кръговратът на живота отпраща децата от родната къща, те отлитат от родния дом и всяко заживява свой живот. Постепенно нишката изтънява, но не трябва да допускаме да се скъса окончателно и безвъзвратно.

Приятелството е сред основните ценности за А.Германов. Още в младостта си поетът горчиво ще сподели в „Забравям…”:

Забравям за жени, във мене влюбени,
забравям за обичани със страст…
Забравям за изгубен ден и час -
боли ме за приятели изгубени.

А винаги от тях съм страдал аз.

По времето на социализма лирическият герой на Германов драматично преживява приятелските измени. На тази тема е посветено и стихотворението „Паница бобена чорба”, в което на принципа на „Приказа за стълбата” поетът изгражда лирическата си творба и изразява покрусата си от ситуацията. Когато лирическият му герой става началство и започва да се издига в служебната йерархия, броят на „приятелите” се увеличава в геометрична прогресия. Това е сред най-характерните завещания на поета:

Изкачвах стъпалата,
растеше броят на моите приятели,
броят на ободрителните и одобрителни думи,
броят на клюките и ходатайствата.
Приятелите ми бяха вече хиляди.
Те изригваха водопад от красиви думи,…

Разбира се, почти всички са подвластни на интереса, на комерсиалното. И следва изводът, че искрените и истински приятели винаги са твърде малко и те се проверяват не в дни на успехи, а в моменти на изпитания и нещастия. С горчивина тази тема А.Германов ще продължи и в „Посивях…”:

Посивях
не от черни предатели,
посивях
не от черни злини -
посивях от неверни приятели
и от верни жени
посивях.

Показателно е, че това стихотворение е от най-ранните творби на поета. То е писано преди да умре, но е публикувано по-късно. За ранното узряване на лирическия Аз на А. Германов говори и „Възраст”:

Годините ме правят необщителен.
По-остри стават моите очи.
И все по-рядко
знакът удивителен
във кратките ми стихове стърчи.

За ранната мъдрост и зрелост на поета говорят и стихотворения като „Най-добрият човек”, където основен мотив е прошката, добротата и разбирането на лирическия герой, че за всичко е виновен нелекият живот, действителността:

Ти прощавай, бях лошав, верно.
Колко пъти те бих до кръв.
не че беше сърцето ми черно -
животът ми беше такъв.

Това е сред съвсем редките стихотворения в нашата лирика. Малко самотен сред болките на всекидневието, лирическият Аз не престава да вярва в силата на прошката, в свободата като бунт на съвестта. Мотивната и съдържателна аналогия с Вапцарови стихотворения като „История”, „Епоха” и подобни сама се налага. Освен това и мисълта, че човек проглежда за доброто, когато Бог му изпраща изпитания. Очевидни в подобни творби са социалното недоволство и социалните несъгласия на Андрей Германов с времето и ставащото тогава, това е бита на българина.

Мотивът за таланта, за родения и надарен свише е в основата на „Майстор Паскал”. Творбата е личната интерпретация и вариант на Андрей Германов на темата подобно на Йовковия Сали Яшар от „Песента на колелетата”. Като всеки талант и А. Германов чувства, че дарбата е по-силна от рациото /”Пиша стихове”/. А „Страдание” е предупреждене към властта:

Страданието е опасно нещо.
Страданието ражда гневна мисъл.
А мисълта към дело призовава.

           Тежко ви,
           причиняващи
           страдание!

Жената и сред основните персонажи в лириката на А.Германов. Особено в проявленията й като майка. Майчиното чувство, майчиният инстинкт са художествено интерпретирани в „Приказка за първескинята и нейната звездичка”. Образите на селските жени са откроени в лириката на А.Германов и в „Ах, как умират селските жени” и други. Тъжна е съдбата на жените в „Колибарки”:

Под синьото небе на планината,
по новата пътека край скалите
те спускат се надолу към селата,
под тежките чувалища превити.

Не зная млади ли са, или стари
и в равнината накъде ще идат -
дали ще спрат по селските пазари,
или в града, децата да навидят.

Но няма по-трогателна и тъжна
от таз картина, остра като рана:
жени с чували и с обуща мъжки,
изрязани на фона на балкана.

Социалната болка в творбата е нечовешка. Творбата е отрицание на соца. Андрей Германов няма да премълчи в „Невроза”:

Безсъние. И пълни с пушек дробове.
И невролакс по джобчета и джобове.
Безсилие. Погнуса. Бяс. И срам…
И в тоя свят си сам.
Жестоко сам.

И тази творба също е от ранните стихотворения на Германов. Натрупването на съществителни с отрицателно, отблъскващо значение и с натуралистичен привкус усилват художественото въздействие. В колективистичното време и „щастие”, както официално се твърди тогава, поетът изрича категорично истината, която въобще не е похвална за тогавашната власт. Силни социални творби са и „Чираче”, „След хармана” и други. В „Дървояди” щурчето не пее, но червеят разяжда и дълбае. Рефренът е акцентът на творбата:

Щурчето може и да не запее,
но червеят ще скърца непременно.

Макар че универсалното внушение и послание е очевидно със своята екзистенция, съотнесено изобщо към живота, стихотворението може да се тълкува и като несъгласие със ставащото конкретно в обществото ни тогава.

В противовес на проповядвания колективизъм лирическият герой на А. Германов се чувства самотен. Самотата е сред основните психологически състояния в лириката на Германов. Мотивът за самотата е водещ за „Монолог за Иван Рилски”, „Самота в Боженци”, „Много съм самотен” и други. В „От прозореца на вагона” поетът тъжно ще сподели:

Една звезда се ражда в небесата
самотна като мене сред тълпата.

За да продължи горчивите си и тъжни размисли сред нощната самота:

Орисница ли тъй ме е орисала?
Кървят в такива нощи стари рани
и черни мисли като черни врани
кълват: Къде? Защо? Какъв е смисълът?

Още по-драматично и трагично е стихотворението, посветено на друг сроден поет Петър Алипиев:

Самотна къщица с прозорче прашно,
пронизващ вятър, хукнали листа…
И има нещо странно, нещо страшно
в надвисналата влажна сивота…

И тоя празен, мъртъв двор без хора,
и зъзнещото на студа дърво,
и топката, забравена сред двора,
за нещо спомнят ми… Но за какво.

Тази творба изразява разбирането на поета за ролята на поезията - да се отдава достойно място на всекидневието, на местата, на техните обитатели - хора, животни, растения, предмети, на всичко, на което се спира човешкото око. Но не в битовия смисъл, а в духовните му излъчвания, зад видимостта им. Студено, неуютно, драматично. В тези творби освен всичко друго екзистенцията е твърде силна. Емблематично за творчеството на А. Германов е двустишието:

Всеки сам за себе си е болен.
Всеки сам за себе си умира.

Синовното и бащино чувство са в основата на творби като „Есенни нощи”, „Над креватчето”, „В памет на мама” и други.

Сред най-важните теми в лириката на А.Германов е проблемът Свобода. За Свободата става дума в много от творбите на поета, за този лирик най-висшата ценност е свободата. В „Дивата патица” ранената патица е по-нещастна и трагична от убитите й посестрими, защото ловецът ще я превърне в примамка за останалите и по този начин тя ще стане причина за смъртта им. По-късно по подобен мотив поетът Добромир Тонев ще сътвори великолепното си „Сюжетно стихотворение”. Главното послание в „Изоставеният щъркел” е изборът, където птицата трябва да избере смъртта в полет пред съдбата да бъде презряна и убита от събратята си, заради липса на воля и духовни сили или проява на слабост и примирение пред обстоятелствата и съдбата. С темата за свободата индиректно е свързано и стихотворението „Оживелият от Термопилите”, където връх взема човешката жестокост, неверието и презрението към останалия по желание на съдбата жив:

И покрай теб ще бъде тишина.
Ти ще се блъскаш във стени студени.
Кръгът на мълчаливото презрение
ще очертава твоята вина.

И с нея ти ще крачиш мълчалив.
Докрай! Презрян, отритнат и без стряха…
Те бяха честни. Да. Но те умряха.
И ти си честен. Да. Но ти си жив.

Това е драмата на българската духовна несъвършеност. Жестоко е да отговаряш, когато съдбата те е пожалила и затова си обвинен от съмишленици и съратници.

В лириката на Андрей Германов съществуват творби, които разкриват драматичната бежанска съдба на прокудените от родните домове от историческите ветрове българи. Самите Германови са преселници. Драмата на българите от някои земи ще открием в „Праскова пред дядовата къща в село Каваклий, Лозенградско”. Творбата е лична и в същото време универсална, защото разкрива съдбата на хиляди българи, затова е силно въздействието й. Тази и подобни творби за сетен път ни убеждават в дарбата на А. Германов да обобщава и универсализира.

Някои стихотворения на А. Германов са свързани с исторически теми, личности и съдби като „Бенковски”, „Вериговци”, в което става дума за запалените къщи, за да няма път назад, „Перущица”, в което е интерпретиран Вазовият мотив от „Кочо”:

Съдба печална: чест и проста слава
платени с кръв в оная пролет луда.
Разплакват. Причастяват. Извисяват.
А в мене трепка черна пеперуда:

дали и аз във бялата ти шия
обезумял и със очи несвестни
така ще мога ножа да забия,
ако затрябва да останем честни?

Трудно може да се посочи аналог на това стихотворение. Тази кръв е вряла като джибри. Тези творби потвърждават поетичната дарба на А. Германов да постигне оригинален художествен израз по класически теми и мотиви от националната ни литература, по които предходниците големи наши поети са сътворили велики произведения.

Също по класически за литературата ни мотив е стихотворението „Убитият заради синор”:

Ръцете му са пълни пръст.
Очите му са пълни с пръст.
Устата му е пълна с пръст.
Той беше гладен за земя.
           Сега е сит.

Това е известна тема не само от българската поезия и проза, със собствена, конкретна, но и обобщаваща поетична интерпретация от А.Германов. С впечатляаща лаконичност и сила поетът показва безсилието на разума пред зловещата и непредвидима природа на човека и извън него.

Лирическият Аз на Андрей Германов е разтърсен от ненужната и необяснима човешка жестокост. Ето едно четиристишие от неговите над 500 /когато става въпрос за четиристишията на Германов трябва да отбележим влиянието и подтика на четиристишията на Омар Хайям/:

Къде са мъртвите щурчета? Дали си имат рай и ад?
Дали и те търпят несрета? Дали и те изпитват яд?
Живеем редом на земята, а разминаваме се с тях съвсем.
живеем на една планета, а братът наш не ни е брат.

И още едно тъжно четиристишие, в което красотата на българската природа и драматичната ни и трагична национална история са вплетени в екзистенциално лирическо единство:

Лазури със орли, чукари, скали със лишеи брадати,
зелени извори, букаци, пътеки без рождени дати -
земя от камък и от кремък, земя от кости и куршуми,
която тихо ни посреща и пак така ще ни изпрати.

Или пък „Петли по градските балкони”:

По градските балкони запокитени,
вий пеете в дълбока полунощ -
тъй както селските петли в душите ни,
които тука също чака нож.

Връщам се отново на мисълта, че А. Германов непрестанно и драматично се терзае от отношението човек-природа. Това се отнася и за класическото му христоматийно стихотворение „Изсичането на Лонгоза”:

През осени, прекрасни в свойта старост,
с туптящи ноздри,
сини от дима,
секачите настъпваха със ярост,
че беше глад,
а нямаше земя!

Ечаха крясъци, пращяха оси,
остени святкаха като стрели,
прорязваха дълбоки коловози
със трупи претоварени коли….

Със трупи?

Не!

Със трупове!

Мъзгата
от всеки пън димя като мъгла
и рухваха замлъкнали гнездата
и птиците с опърлени крила!

          Лесът велик
          умираше
          полека.

И срязана от пътища накръст,
от огъня все още топла, мека -
оголваше се плодородна пръст.
Пъстрееха като престилки ниви,
препускаха бразди през пън и трап,
валяха като дъжд зърната живи
с мечти за хляб,
             за хляб,
             за хляб!
И само тук-там осени вековни,
окастрени без жалост и сърце,
изправени пред ямите гробовни,
молитвено издигаха ръце.

Не би могла секирата всеяда
да прогризе коравата им плът…
Стърчаха те - недогоряла клада, -
стърчаха те, за да узнай светът,

че в дни на бедствия и мъка свята,
че на глада под удара корав
човек посяга
и на красотата -
и страшното е в туй,
че той е прав!

Това е една от баладите на българския живот. В тази творба срещаме една потресаваща духовна ситуация. Стихотворението е родено от един психологически и поведенчески парадокс. „Изсичането на Лонгоза” потвърждава в особено висока и оптимална степен, че лириката на А. Германов притежава забележителни литературни достойнства, висок идеализъм, впечатляващо художествено майсторство, съчетание на душевност и талант. Поетът рисува външните въздействия на човека върху природата и свързаните явления, събития и последствия върху нея вследствие на човешките действия спрямо природата. Авторът акцентира върху изразяването на интимните мисли, чувства и даже отвлечени понятия на лирическия си герой. Тази великолепна поетична творба, заредена от силен вътрешен драматизъм е от 1963 година! Драматизмът на избора - има ли право човек да посяга на природата, без която животът му е невъзможен и немислим. Съдбовно стихотворение за съдбовен избор. И позицията на поета в последна сметка клони към човека, макар болката да е толкова силна. Същевременно това е една благородна провокация на човешката съвест пред лицето на абсурдността на съществуването. Стиховете и думите в тази творба говорят, провокират, поставят въпроси, разчитат мисли, съмнения, посяват увереност, търсят добродетели. Призивът се чете между редовете - всичко трябва да е разумно премислено и балансирано, защото човекът е длъжен да мисли и за следващите поколения. Това са изтръгнати от душата и сърцето стихове. Те интелектуализират и опоетизират инстинктите, „пренасят” ги в зоните на духа. Това са душевни стонове, „осъвестяване” на инстинктите, очовечаването им, наблюдаваме опоетизиране на нагона, природното се превръща в духовно осъзнато, природното преминава в интелектуално. В творбата струи дълбоко подводно течение на чувства, понесли идеята за житейския смисъл на продължението, за тревогата и мисълта какво ще оставим от природата на следващите поколения. В този смисъл стихотворението, пък и по-голяма част от поезията на А. Германов, може да се определят и като екологически. Творбата тревожи дълбоко нашето съзнание, държи го в будно интелектуално състояние. По-късно подобни послания откриваме в стихотворението на Борис Христов „На седмия ден”:

В средата на нивата, в пустото пладне
живее дървото - спираш разкрачен пред него.
И дълго го биеш - догдето не падне.
И пее душата ти, а очите ти плачат.

В лириката на Андрей Германов откриваме екзистенция в почти всяка негова творба. Но тя е особено силна в стихотворения като „Трева”, „Полека в зрелостта навлизам”, „Атавистични сънища”, „Отдалечаване”, „Гнездо в тревата”, „Тя има множество лица”, както и в „Зелени…”:

Зелени свечерени дървеса,
защо сте тъжни,
зелени свечерени дървеса?

Нима сте чули вече, дървеса,
за листопада?
Нима сте чули вече, дървеса?

Природата, човекът и творчеството - това са главните тематични центрове в лириката на А. Германов. В тези стихове екзистенциалната тъга е дълбока, впечатляваща .

Крехкост, сила, дълбочина и мъдрост излъчва поезията на А. Германов. Лириката му се отличава с интелектуализъм и творческа яснота. Неговата сила е в използване художественото сравнение, в лаконизма, създаващ усещане за драматизъм. Той е сред малцината ни поети, които са толкова достоверни. Неговата лирика е класически лаконична. От простия поетичен предмет или образ А. Германов умее да стигне до синтеза на философското и поетичното, което прави голямата и истинска литература. В тази „делнична” поезия той тръгва обикновено от нещо дребно, незначително, банално, отдавна срещано и познато в литературата, за да потърси неочаквана гледна точка и да провокира читателя. В стиховете му няма да открием дребнотемие и мимолетност. Посланията в тази поезия са разположени предимно в полето на нравствения опит, който е плод на конкретни социални ситуации, на социалния живот на самия поет. А. Германов не си служи със сложни метафори или престорени патосни вълнения, а ни внушава образно, осезаемо, конкретно. И в най-голямата сложност на неговата поезия е стаена онази първична простота, която е поразителна преди всичко със своята естественост и спонтанност. Поетичните му творби ни въздействат както на словесно, така и на визуално ниво. В тях властват чувството за красота, за хармония и преклонение пред божествената природа. Може само да подозираме колко много усилия са необходими за един поет да изрази и внуши толкова прости неща и да казва с тях толкова много. Защото зад тези изчистени, без излишни детайли стихове откриваме и усещаме тревогата на един поет, силно ангажиран с нашето сложно време. Това е неговият артистичен език, натежал от послания, с който разговаря, мисли, през който гледа и вижда света

В последните творби от стихосбирката „Златна светлина” А. Германов очевидно интуитивно е предчувствал наближаващия край и това са предимно екзистенциални стихове-равносметки, размисъл за Смисъла и Мисията от извървения път.

Целият си недълъг житейски и творчески път А. Германов извървя достойно. Той изпълни написаното в „От сянка съм се плашил…”:

От сянка съм се плашил в тъмни нощи,
от хляб дарен, от смърт, от клевета
и много страхове ще имам още,
но няма страх по-страшен на света,
но няма миг, от тоя миг по-страшен:
          ей тия двечките,
наказаните със живот от мен,
да ме заварят някога уплашен,
или да ме запомнят унизен.

Това е моралът на Андрей Германов, реакцията му от общуването с мерзавци.

Както е при всички дълбоки и чувствителни умове, в уединената тайнственост на своята самота, с творчеството си А. Германов участва в духовната битка срещу перманентно агресивния провинциализъм в българската литература през десетилетията на своето съвремие, пък и в днешно време. Германов не разчита на абстракцията, тя не е сред предпочитаните му художествени похвати. Чрез неговата поезия се срещаме с истинското изкуство и това е празник на духа, който не може да се замени с нищо друго. Той устоя и на творческото си кредо за автентичност, за отсъствие на литературност в негативния смисъл на понятието, за израз само на лично преживяното и премисленото. Лириката на А. Германов е топла, сърдечна, искрена, изповедна. Той не прибягва до усложнено изразяване, до сложна метафоричност и образност, но стиховете му са дълбоки и въздействащи със своята художественост. Това е така, защото въпреки опростяването на стиха лириката му е високо поетична, тъй като не допуска снизяване на художествеността, поетичността не е накърнена. Тази лирика не е наивно простовата, елементарна, постна в художествен смисъл. Германов постига внушенията си чрез използване на думите в тяхното конкретно реално значение, без да търси преднамерена метафоричност. Поезията му предлага един изчистен стил, разкриващ преживяванията на лирическия герой. В тази лирика няма преднамереност, няма предварително решение поетът да изглежда такъв или друг. В стиховете си Германов пише за това, с което живее. Вълненията, оскъдните човешки радости, болките от битието ни звучат като неподправени откровения, защото са изтръгнати от сърцето, лично изживени и преживени. Това е лирическа поезия, която с класическа жизненост изразява драматичния и трагичен опит на своето време. В тази лирика изобразителността на стиха прави поетичния свят предметно осезаем. Той твореше без преструвка, престореност и преиграване, без съчинителство, на високо художествено ниво. От стихотворенията на А. Германов блика неукротимата жизненост на естеството, поразява пълнокръвието на усещанията, осъзнаването на микроосмоса на човека и природата. А нима това е малко…?!