интервю на Христо Ганов с поета Иван Дочев

- Поете, в твоята биография има момент, който е любопитен - пишеш стихове от ученическите си години, а едва в последното десетилетие се изяви с поредица поетични книги, които определено бяха забелязани от читателите, колегите и литературната критика. Очевидно е, че страстта ти към поезията не те е напускала никога. Разкажи, моля те, как си съхранил поетическия си “тонус” през годините?

- В твоя въпрос се съдържат всъщност два въпроса: защо съм мълчал толкова години и едва сега, в последното десетилетие, съм се представил пред читателите с поетични книги и как съм успял да съхраня през годините поетическия си тонус?

Моето разбиране за поезията е, че тя трябва да извира дълбоко от душата на поета, за да звучи истински. Или поетите, особено по-младите и още неутвърдени автори, да прегърнат темата така, че тя да стане тяхна същност. След 9 септември 1944 година темите бяха предимно от социалистическата действителност, за кооперирането и други подобни, към които като душевна нагласа аз нямам афинитет. Моята поезия не се котираше на тогавашния литературен пазар. Бях от малцината автори, които пишеха за чекмеджето. Признавам, това е изисквало огромно търпение (понякога мъчително), но създаването на поезия за мене винаги е било необходимост, вътрешна потребност - не публикацията, още по-малко някаква мимолетна слава, а самият процес, самото чувство, което те кара да търсиш и откриваш художествения образ, опитът да пресътвориш едно човешко вълнение.

В този смисъл моята привързаност към поезията може да се определи само като страст, щом е била толкова силна. И това обяснява всичко. Знаеш, че понякога страстите не ни напускат никога. Такава е и страстта към поезията. По-скоро трябва да си отговоря (и самият аз) как е оцеляло нежното цвете на поезията сред бурените на живота. Изглежда, че коренът му е бил много жилав…

- Как си обясняваш, че водеща тема в творчеството ти е темата за любовта?

- Че любовта е доминанта в поезията ми, не бива да ни учудва. Тя е най-силното и чисто човешко чувство, което никога не ни напуска. Тя е дар божий, едва ли не талант, както таланта на поета. Световната литература е пълна с примери, когато любовното чувство извисява човека, издига го до божествени висоти, помага му да преодолее житейските несгоди, с една дума - прави го благороден и щастлив. И това се отнася не само за любовта към жената, но и към родината, природата, музиката. Според мен, чрез стиховете за любовта човек може да засегне и да обясни дори и други, по-мащабни философски проблеми, отнасящи се до движението на духа на човека.

- От стиховете ти (”Музикална кутия”) е видно пристрастието ти към класическата музика. Какво ти е дала тя? Зареждала ли те е с поетическа енергия, мотиви, образи?

- Класическата музика също е моя страст, която и досега не ме напуска. И слава Богу. Не бих могъл да си представя как бих живял без нея. Тя ме завладява, тя ме грабва и отнася в един нереален свят, ако щете, където няма омраза, а само поезия и любов. За мен музиката е най-съвършеното изкуство и нейната магия навярно помага на хората да живеят по-извисено, по-духовно, да стават повече… хора. Благодарен съм на природата, че ми е дала сетива да усещам и съпреживявам това велико изкуство; след всеки концерт, който съм слушал, съм се чувствал щастлив, че съм човек и съм усещал сили да отстоявам доброто, което нося у себе си. А това никак не е малко в трудните и доста често несъвършени човешки отношения…Музиката, поезията и любовта са трите “музи” на моя живот. И, разбира се, че музиката ме е зареждала с поетическа енергия. Мисля, че е невъзможно пишещия човек да не се вдъхнови от силата и благородството на великите музикални произведения, те просто го заставят да бъде по-добър, по-великодушен, по-човечен…

- Твоите любими поети?

- Яворов, Багряна, Веселин Ханчев. От съвременниците: Евтим Евтимов, Борис Христов. Защото са много по-близо до моята душевност.

- Поезията помагала ли ти е за преодоляване на трудностите във всекидневната борба, която в голяма степен е принуден да води човек - в личен и обществен план?

- Да, помагала ми е. Както на всички поети. И поезията като музиката ни отнася в други, по-добри светове, сори и когато е гражданска. Там битката с живота е предварително спечелена от поезията. Мисля, че ако не беше поезията, нямаше да мога да устоя на ветровете и бурите, които съпътстваха моето съществувание. Тя се оказа по-силна от човешката омраза. Благодарен съм на съдбата, че през целия ми живот поезията е държала очите ми да бъдат изцяло обърнати към доброто, това е осмисляло живота ми. И съм убеден, че в голяма степен тя определя живота и поведението на всички, които обичат поетическото изкуство.

- Ти си ревностен свидетел  и познавач на литературния процес у нас. Как оценяваш състоянието на българската поезия - някога и сега? Би ли споменал имената на поети във всички поколения, които са ти направили по-силно впечатление?

- Някога поезията беше…поезия. Сега в нея се промъкват разни моди (уж някакъв постмодернизъм), които я превръщат в повечето случаи в обикновено стихоплетство. Не, че съм против модерното начало в поезията. И тя като всяко нещо търпи развитие естествено… Но опитът да се изтръгне музиката от сърцевината на поезията я изсушава и обезкръвява. Та, те в древността са били, както е известно, сестри…Като споменавам „моди”, имам предвид графоманското формотворчество, огрубяването на езика до цинизъм, което за съжаление понякога срещам в някои “стихотворения”. Това е неморално. За мен поезията е преди всичко морал.

Поетите, направили  ми силно впечатление… Тук списъкът ще бъде по-дълъг. Освен споменатите вече любими поети, ще подредя в него: Славчо Красински, Асен Разцветников, Валери Петров, Иван Пейчев, Вътьо Раковски, Станка Пенчева, Йордан Стратиев, Иван Кръстев, Петър Горянски, Недялко Йорданов. Нарочно пропускам класиците, от които всички сме се учили.

- Какво би казал на младите поети? Не става въпрос за съвети, а за споделяне на жизнен литературен опит.

- Не остарявайте! Запазете в сърцето си пламъка на поезията!