СЪВРЕМЕННИ РУСКИ ПОЕТЕСИ
превод от руски: Тихомир Йорданов
***
До локва разлята се сгушил,
отдавна небръснат, нечист,
забравена песен, „Катюша”,
просвирва слепец баянист.
Седи си спокойно и твърдо
на стар, от бутилки, сандък.
В краката му шапката мъдро,
но празна, стои си. А пък
в яката му мръсна дъждеца
се ръси. Той думи реди -
в градини разцъфва живеца
на младост щастлива преди.
Гласът му, прекъсван от ехо,
се спъва в клавиш на баян.
На смях, или за утеха
стотинчици пускаме там.
С недъг е човекът белязан.
Край него жена заснова.
Нетрезва, старицата каза:
„Разплака ме, старче, с това…”
И тука видях орисия:
напева дочула, така
по женски изплака Русия,
подпряла брадичка с ръка.
***
Посадская улица. Нощ. Над вратата - фенер.
Аптечката? - тя е в колата. А тук - пустотия.
Стопаните вече ги няма. Ден траурно чер.
А книгите - те са завързани в прашни кутии.
Че нещо е станало тука, какво е - не знам.
От болка не виждам, не чувам, дори не усещам.
Изпратен е геният в мазето, или пък в таван.
И вече не влече ме тук друго нещо.
Опразнен домът е - ремонтът напредва, върви.
За кърпене има. И дупки. Ръце непохватни.
Дъски ще потрябват. И зимата идва, уви!
А имаше есен! Все някаква бе, но не и златна.
НА ПРИЯТЕЛЯ МИ
Прозореца отвори към есенния двор,
прости се сякаш с времето дъждовно…
Остана лампата и книгата в разтвор,
и стаята със стенния часовник,
и дългата верижка хладни дни,
протегната във времето надире,
и милостта на четири стени,
каквато по света не се намира.
***
Над зимната безцветна голота
небето се отръсква с бяла пепел
и се разстила над света
покривката му снежно светла.
Пристига сякаш тишина
из бездната на глъб безкрайна -
добива очертания стена,
наричана все още тайна.
В контрастите на ствол и сняг,
лъжа и истина възможна,
говори ми поезията пак
със прости думи нещо сложно.
