Траян Първанов

СЪДБА

Тайнствената болка на щуреца е запяла
и гърми природата под стъпките му боси,
и пред него в съсека
                                на пладне запламтяло
бляска тежката коса на дълги сенокоси.

Как не му омръзна да се лута из росата,
да се бори с тази дива ярост на косача
и мелодията му, през нощите посята,
покъртителна и непокорна пак да плаче?

И възторжено да носи на крилата слаби
тоя дух на тежка и узряла косенина –
зарад песните си да забрави даже хляба
и на щастието
                      да е бедния роднина.

Да се хвърля в кипналата пяна на зората
и да расне в каменния ек на върховете,
докато не млъкнат всички бухали в гората
и сред пустата вселена не въздъхне цвете.

Питате ме –
                  в трескавия ад на сенокоса
накъде се лута денем бялата ми диря?
…Сиромашката цигулка на щуреца нося
и под лъскавата сабя на косача свиря.

МЛАДОСТ

Накъде отиваш рошав и немирен
с тая клонка от разцъфнал дрян
и какво в живота си сега намираш
с чувства и предчувствия пиян?

Още ли се будиш в утрините весел
и с какво те среща пролетта?
Цяла седмица вали…
                                А ти, унесен,
пиеш дъжд от мокрите листа.

Тъй ли вечерта
                      край пътя ще те свари,
легнал на постелята от мъх,
и в очите ти отворени ще пари
на звездите ледения дъх?

Кой ли те обича?
                        Подигравки светят
в чуждите очи… Не знаеш как –
без да се покланяш на небето,
път да търсиш в пролетния мрак.

И шуми все този глас благоприличен.
Оглушал от думи, от небе пиян –
рошав и немирен ходя, тичам,
нося кръста си от цъфнал дрян.

ПЛОДОВЕ

Населяват в есените свода.
Между клони, птици и листа
пазят своето
                    пространство бодро,
слели красотата с мъдростта.

Падат към земята с порив тежък
от престола ясен и висок,
греят във тревата тихо, нежно –
упоени от роса и сок.

Ще открием ли и в нас такава
връзка на небето и пръстта –
да се раздадем без шум и слава,
слели красотата с мъдростта.

ТУК

Това е завинаги моето място.
Тук мога живота си да разбера
по сока на тези напъпили храсти,
през тяхната мартенска буйна игра.

Тук тръгват работници сънени сутрин
към оня – засветил и в нощите цех,
и диша от техните дрехи уютът
на топли завивки и женски ръце.

Отдавна разбрах, че в живота не мога
да бъда в тържествени пози артист
и жител съм в тази провинция строга –
на себе си верен, пред себе си – чист.

Какво да поискам от времето още?
Будете ме, птици, за мирния свят –
да стъпвам под белия шум на овошки
по пътя, където щастливци вървят.

Тук всичко е мое – треви и дървета,
живяното време от вчера до днес.
И утре, и в други ден – вечно ще свети
тук в дните ми мъдри майчински жест.

Тук имам за своите чувства парола.
Не търся към шумни пристанища бряг.
В живота ви нужна е моята роля,
макар че е малка, но с думи все пак.

СИН

Ето днес подир нощни
                                  бездомни пространства,
подир краткия сън със случайни жени
и след тостове в дълги другарски пиянства –
аз се връщам от странни студени страни.

Аз се връщам пилян, разпилян от надежди
и от улични разпри по вечерен здрач;
и под мойте от слънце обгаряни вежди
тегне труден и страшен днес мъжкият плач.

Кой съм аз? Ще разкаже ли вятъра, хора,
или вас да разпитвам дали съм днес друг
и за слънчеви думи сърце да разтворя
и присвиван от тежки неправди юмрук?

И не зная ще мога ли тих и разумен
пак да тръгна под вихър от ябълков цвят
и сроден с тишината след пътя си шумен
да живея в света на щастливите – свят?

Кой съм аз? И ще спра ли сега да почина
в тези росни звездички на млада трева
и да търся за своята мъка причина
в двора бащин, навел неразумна глава?

Ето… в утрото будят ме стъпките майчини.
…Бях за нейните сънища необходим,
а тя бърше сълзите с басменото крайче
на забрадка изсъхнала в траурен дим.

ЧЕРВЕНИТЕ ПЕТЛИ

Пътуват призори надвесените облаци –
димят, люлеят се под сводовете лунни
и хората откриват свойте детски образи
в дълбокия и топъл кладенец на юни.

Над къщи и дворове с пролетна украса –
избила цвят зелен от тухлените зидове
отпърво плахо и несмело, се разнася
разсънения плясък на крила невидими.

И в миг от взривове изтръпва въздуха –
гърмят, преливат се, разтърсват тишината.
Петлите пак за яростна верига връзват
и дърпат лунното лице към равнината.

Крещят под стрехите и огнените гребени
кървят в дворовете като червени рани
и в облаци от буйна светлина погребана
луната се търкаля, изтъняла странно.

О, утро на безсънните петли, които
във нощите със предразсъдъка се борят
и с господарска ненаситна упоритост
отритват скуката от безполезни спорове.

Петлите стихват бавно в утринното време
и от умора край оградите ще паднат,
където жадно върху слънчевото семе
нахвърлят се врабчетата, по навик гладни.

Но винаги в деня с червените си брадви,
петли бунтовни –
                          вие неспокойно бдите
и не участвате във шумните паради,
защото ново утро трябва да родите!

ЗИМНА КУКУВИЦА

Пее кукувица… От снега не бяга
и лети, в прозореца ми вгледана,
и от всяка капка заблестяла влага
раснат в стрехите ножове ледени.

Привечер изправя ли главата си –
квачката е сбрала звездни пилета.
По пъртината се смеят сватове
и по внуци ще си мерят силата.

Нощем черно облаче шуми с перата.
Кукувицата в комините наднича,
а глигани къртят корени в гората
и към хълма бързат
                              дирите лисичи.

Кукувице, над живота ми запяла,
сянко моя в дните ми неумолими –
скоро ли от стрехите
                              ще бликне бяла,
буйна кръв
                  от мойта кукувича зима?

ЗЮЛФИЕ

Над мене умира червеното слънце,
в прозорците огнена пяна гори
и аз не разпитвам за тебе, защото
над твоите стъпки поникнал е сняг.

Днес търся те в нещо едва доловимо –
да свети повито в прозрачно небе,
да пее с копита на тайнствено конче
в ухото на бяла предпролетна нощ,
да дъха на прахан и люто огниво,
да бъде светкавица глуха в нощта,
когато земята притихва, щастливо,
опряла гърдите на мъжки ръце…

Да има на челото луничка тъмна,
да носи в косите си оня венец –
оплетен от дивия цвят на съня ми
и хвърлен в зелена планинска река;
да пази в очите си въгленче живо,
обвило в зениците тъмна роса,
и в нощите зимни все тъй да заспива
в постеля от билки сред пъстра гора.

И днес не разпитвам за тебе, защото
над твоите стъпки поникнал е сняг,
и зная, че в моето време ще дойдеш
с кипежа на облачен ябълков цвят.

СТАРОЗАГОРСКИ ДЪЖД

                    На Стойчо Стойчев

Пак липовите облаци високо светят
и слиза влажен дъх в зелените листа,
и пак вървят старозагорските поети,
и пият дълго виното на младостта.

Те газят в бурята на златни сенокоси
и сварва ги по пътища просторен дъжд,
и всеки в извора на чувствата си носи
легенда за жена,
                          предание за мъж.

Ти, който бързаш под дъжда –
                              поспри за малко!
И аз в такива бистри дъждове открих
как мълнията с буйна огнена совалка
тъче по небесата светлия си стих.

В чадърите на клоните дъждът потропва
и сее по земята цветните звезди.
Животът е добър, щом в утрините топли
шумят развихрени небесните води.

И обич пак ще се повтаря под небето
с най-нежната жена,
                              с най-истинския мъж,
и ще вървят старозагорските поети
под липовия шум на лилиевски дъжд.

ЧУДЕСА

                    На Марин Ботунски

Чудеса от мойто време – колко злато
от бакърени ракити край Ботуня,
дето мина запъхтяното ми лято
на дъгата под опънатите струни.

Много ви повтарях, чудеса, и тичах,
и се спъвах в камъни и водорасли –
малко преди в тъмните къртичини
влагата на тежка есен да порасне.

И се чудя как след непростими страсти
винаги оставате неповторими,
и ви търся в сянката на жълти храсти,
и ви срещам във снега на къси зими.

Чудеса – човешки прости и прекрасни,
оставете в мене своя отпечатък –
много чужди на смъртта и неподвластни,
с тази дълга вечност във живота кратък.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Николай Ракитин… в избелял костюм облечен,
жител на провинциални небеса –
да пътува в тоя ден
                              за София е обречен…
(Каза му го шепота
на бялата роса.)

Тръгна, взел от сборищата шумни самотата,
за да слуша златните пчели в цвета
и да чувства как мирише
                                      хладен сняг в листата,
щом по клоните край Вит
въздъхне есента.

Николай Ракитин… в уличната прашна врява
на злословия, интриги и сплетни
с тихата усмивка на лирик се появява,
нещо във живота ни да промени.
И по навик проверява в джоба си билета
за крайискърския пътнически влак,
и го залюлява
                    трясъка на колелета,
докато разцъфне оня –
ненадеен кървав мак.

И лети към свойто цвете Николай Ракитин,
за да го откъсне от гърмяща бездна
някъде в пространството
                              на болката заскитан
между София и Мездра,
между София и Мездра,
между София и Мездра.

ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН НА АВГУСТ

                              На Янко Димов

Забравена от нас – природата тъче невероятен
и чуден августовски ден с невидимите си кросна.
Кипят в зеленината клетките на слънчевото лято
и светят тънките реки в оголената равнина…
Къде сме ние – пътници между небе
                                                        и древни мъхове –
през този ден на светлина тъй щедър
                                                          и на чувства свят.
Днес бавни облаци с безшумни мълнии
                                                            от север дъхат
и утре сигурно с копита огнени ще загърмят.
Днес изтънява въздуха
                              и съхне сока във листата летни
и вечер слизат над главите ни
                              най-ниските звезди.
И край експресни влакове
                              изтлява пламъка на цвете,
което няма след хилядолетия да се роди…
Това е миг от времето на подранила
                                                      тежка зрелост.
В морето греят капки сол,
                                       по планината тлее сняг.
И ние сме застанали –
                                   пред неизвестно Утре спрели,
белязани с красивата съдба на своя земен знак.
Отиваме в друг свят – за този миг
                                        отдавна сме излишни.
Димят в горите леките кълба на първите мъгли.
И в непокорния септември,
                                        след толкоз кръгове годишни,
за този ден от август непременно ще ни заболи.

ПРИКАЗКА

          На Миле Марковски

Нещо си спомних… Не сварих
да ти го кажа… В април,
в този бял месец – навярно
н я к о й  от мен те е скрил.

Ти бе наблизо и дишаш,
смееш се с детски каприз –
своята приказка пишеш
върху небесния лист.

Грее в дълбоки простори
Струма до Белоградчик,
шепне, за нещо говори
с каменен тъжен войник.

Цяла облечена в бяло,
с наниз от тънка роса –
пролет край теб е развяла
слънчева буйна коса.

Твоя глас тих и сърдечен
стапя се в облак зелен –
някъде много далече,
някъде близо до мен.

СПИРКА В РАВНИНАТА

                    На Григор Гоцев

Не зная бил ли си на спирката самичък,
когато влаковете са заглъхнали в нощта
и упорит априлски дъжд безкрайно срича
студените си думи във зелените листа.

Шумеше тоя дъжд… течеше в равнината,
събаряше от клоните разцъфналия сняг
и касиерът дремеше под светлината
и ми предлагаше билет за утрешния влак.

Зад гърбавия хълм въздишаше простора.
Мъждива лампа бляскаше над хлъзгавия път.
В градинката чешмата плискаше отворена
и мислите не можеха спокойно да заспят.

Връхлитаха ме дъждове на минали възторзи,
звъняха обещания на капките в гласа,
а зад гишето тракаше унило морзът
на телеграфа, който не донесе чудеса.

И във чакалнята прахът лютеше сухо.
И ненаситно, дълго, с часове един и същ –
в прозорците, над пътища и ниви – глухо
тежа от облаците продължителния дъжд.

И днес не искам, страх ме е да съм самичък.
Започне ли пресипналия плясък на дъжда –
над спирка в равнината виждам да се стича
към релсите, където бавно зрееше ръжда.

МЯСТО В ДЪЖДА

1.

Докато по улиците крачех
и валяха дълго дъждове –
носил е писмото раздавачът
с неочакваните редове.

И тъмнееше в стъклата мокри.
А по стръмни улици в града –
ти си идвала със бяла рокля,
без да знаеш нещо за дъжда.

Без да знаеш, че писмото гледам,
разпознавам почерка ти мил –
поздравяваш ме
                    с тринайсет реда,
писани в дъждовния април.

Пиша ти и дъждовете плискат
своята голяма свобода.
Ти си ми необходима, близка
и те виждам слънчева в дъжда.

2.

Аз те търсех
и звънял съм снощи късно,
докато дъждът плющеше по терасите
и течаха в мрака паяжини мръсни,
плетени за дом от паяче прекрасно.

И самичък влязох в ъгловата кръчма,
и с големи весели очи съм плакал,
а певицата край мен е пяла слънчево,
докато дъждът навън ме е привлякъл.

Милвах мокри клони в градската градинка,
пиех от листата им студени капки
и съм хвърлял бели сребърни стотинки
в облаците – в тежката им влажна шапка.

Ако ти разкажат – ти повярвай, скъпа –
никога до края аз не съм обичал,
но от обич тоя нощен дъжд ме къпа
и ме гонеха светкавиците с бичове.

Аз те търсех и звънях, за да те видя,
но гърмеше глухо дъжд над твоя покрив,
докато вървях из тази Атлантида
все по нишки скъсани на паячета мокри.

3.

Тоя дъжд, или пък оня, който идва,
ще ме отвлече по влажни тротоари
и не искам с неочаквана обида
утре радостния ден да те завари.

Аз съм странен –
                    сякаш някой ме ориса
с дълги дъждове да заобичам дните
и във шепота им да разчитам смисъл,
врязан остро
                    в сянката на светлините.

Аз съм свикнал да вървя
                              със мокри устни,
в сричките на дъжд
                              да търся твойто име
и през коридорите на нощи пусти
да очаквам сняг от идващата зима.

Затова не мога днес да те намеря.
Ти на друг бъди любима и съпруга –
не на този, който ти говореше до вчера
може би за дъжд, за сняг и нещо друго.

4.

Открадни ми вятъра в дървото,
щом го чуеш, да го разбереш,
открадни ми чувството в живота
да го духнеш като късна свещ,
открадни ми порива наивен
да вървя към тебе цяла нощ,
открадни ми пътя в дъжд проливен
подир твоя укор, че съм лош,
открадни ми късните цигари
и във чаша с вино ги хвърли,
открадни съня ми в пусти гари,
над които дъжд и сняг вали,
открадни ми думите суетни –
пламнали, угаснали за миг,
открадни ми равнините летни –
там ме би градушката с камшик.
Ограби ме и си тръгвай бързо,
без да търсиш бъдеще назад.
А на мен ми стига само въздуха
с място във дъжда на моя свят.

5.

Идвам си и в тази утрин синя
галя бавно жълтата трева.
Идвам не да моля и проклинам
и да търся в любовта права.
Страдах от неискрени утехи,
често вярвах в искрени лъжи
и по мойте скитнически дрехи
прах от дълги пътища тежи.
И дали ще мога да те чувствам,
как ме чакаше, не зная аз?
Искам с тихи и горещи устни
смисъл да дадеш на този час!
Днес си идвам уморен и тежък,
спал със лоши сънища нощес.
И не искам друго – искам нежно
пак сърцето ти да каже: „Влез”.

РОДНА ЗЕМЯ

И на север да тръгна, от юг да се върна –
аз съм малък човек, а голям е света,
аз съм блеснало в утрото слънчево зърно
и за жътва, щом трябвам –
                                        ще падна в пръстта.

Не на тъжни метафори тя ме научи –
в тази родна земя много аз преживях.
По сирашките пътища лая ме куче
и ме ръси от Млечния път звезден прах.

Аз отвръщах лице от приятели скъпи
и изпращах любима със сухи очи,
но си знаех, че щом по земята пристъпя,
като с биле – от болка ще ме излечи.

И на север да бъда, на юг да се скитам –
в мене вечното слънчево чудо шумя.
Аз вървях край огостенски влажни ракити
и се спъвах от кости по мойта земя.

Тя е тихо през юни разстлала житата
край разцъфнали мак и шибой –
аз я нося със детското трънче в петата
и, за нея, не ставам на дребно герой.

Аз я моля за прошка след всяка награда
и ви казвам – не влизайте в нея със взлом!
Тя е ботевски силна, бунтовна и млада –
тази моя родина – от Рожен до Ком.

И на север да тръгна, от юг да се върна –
аз съм малък човек, а голям е света,
аз съм блеснало в утрото слънчево зърно
и за нейната жътва ще литна в пръстта.

НЕЗАВЪРШЕНА ПОЕМА

ПРОЛОГ

Ето ме, звездичке! Лае куче
и не помня неговото име,
и над мен луна безстрастно суче
светлина от слънчевото виме.

Дълго пътешествах, падах, страдах
и по снежни пътища се скитах,
и напролет рано – за награда –
газех хладното сребро в реките.

Дъвках детство като черен залък
по сиропиталища, в градчета.
И за някои останах малък,
и по навик викат: „Хей, момчето!”

Свикнах ли? Едва ли! Търся още
думичка, която да е трудна,
сънищата да тревожи нощем
и за нещо светло да ме буди.

1.

Днес приятелче с лице щастливо
пак ме тегли към кръга си шумен.
Вечер, който чашите налива
все е най-най-талантлив и умен.
Идвате – усмихнати, прекрасни,
вечно спорите около мене –
все от непризнание нещастни
и от неразбиране сломени.
Все не ви достига
                    пост и длъжност
и в България не ви е волно –
затова духовната окръжност
на „Москвича”
                    сменяте със „Волво”.
Все по важни приеми ви чакат
вие да създавате прогреса –
всъщност,
          по класически,
                              със лакът,
защитавате си
                    интереса.
Вашата Родина е човечество,
построено във бригадни групи –
да ви храни,
                    гении на Отечеството!
Кой у нас успя да ви излюпи?

Кой ще ви събуди да разкъса
вашата изтънчена въздишка,
щом и в ужаса на земетръса
търсехте
          спестовните си книжки!

2.

Своя стих не с реплика започнах,
но това с мнозина
                            днес се случи –
затова пред къщата ми, точно
тази вечер ме залая куче.

(Мило, аз се губех, не пораснах
между вяли думички, омрази,
а пък ти все тъй прекрасно
сънищата майчини опази!)

Ето… мама побеляла страшно
изпитателно към мене гледа.
Победителят с обувки прашни
свикна да се връща без победа.

Докато се скитах под простора
и ме блъскаше живота хитър –
тя е шетала сама по двора
и е чоплила с ръце лехите.

Добър вечер, мамо! Влизай, сине!
И нататък всичко е познато –
с буйните тревисти клавесини
вън щурци тревожат тишината.

3.

Пак през сънища и мисли пусти,
през безсъници и изнемога –
шепна с възмъжалите си устни,
търся дума тежка, дума строга.

Опознах другари и любими,
трудих се в деня
                          сред прах и проза
и за поетичните си рими
не очаквам лавър или роза.

Тичах непослушно през житата,
макове край пътищата ронех
и настъпвах не змия с петата,
а ръждясали в дъжда патрони.

Хора с тежките жътварски длани
бързо минаха покрай Огоста –
тъмен кум на сватба ги покани
с вино кърваво да ги нагости.

Живите от тях, които гледам
стъпват тук и там
                    по селски двори
и на митингите за победи
с кашлицата старческа говорят.

И си мисля, че кръвта отдавна
все по изтънелите им вени
е изтекла тихичко и бавно
вьв пръстта – да бъде оплодена!

4.

Днес живея, разговарям, бродя,
пиша лесните си репортажи
и не мога още на народа
думата си истинска да кажа.

Все интелигентно и нечуто
стъпвам по опушени купета
и работническо влакче сутрин
озвучава весело полето.

Диша в утрото животът буден
посред глъчка, трясъци и сажди
и от този хаос многолюден
простичко доверие се ражда.

Както в пещите сурова руда
кипва от металното богатство –
тьй сдружава ни деня отруден
в спойката на истинското братство.

Ален мак от делника откъснал –
светлина от Козлодуй ще взема,
за да мога в часовете късни
да я върна в строфи на поема.

И навред – далече и наблизко
с белите палатки по оврази –
синеблуза армия се плиска
и строи в деня Хаинбоази.

Тези проходи в душата светят
и горят с магическата сила.
Шепнат устните ми свята клетва:
,,Ти си земен рай, Родино мила!”

5.

…И отново буен дъжд през юли
разлюлява клоните зелени.
И на двора, в детската ми дюля –
смеят се слънцата на вселена.

И земята тръпне моя… моя!
Побеляват сенки.
                    Пътя стръмен
пак ме чака…
                    И пред път се моля
на тревичка и на облак тъмен.

И се моля на цветя и плитки
от крайпътни храсти, и на стрехи,
и на тази скромна пирамидка
да не доживявам до утехи.

Бистрия дъждец отърсил с длани
пак сьм пътник
                    и дъхът ми спира –
пред заоблени от сняг балкани,
под които глъхнат вълчи дири.

А пръстта дими и с пълни шепи
пия в извори вода прозрачна,
и с очи от светлината слепи
искам пак за нещо да заплача.

После теб, Родино! Песен литва
и мъже пред Дунав думи сричат.
И Околчица е храм молитвен,
в който трябва да се коленичи.

ЛИРИЧЕСКИ ЕПИЛОГ

Под звездичка –
                    бодър и възторжен
бързам днес
през краткото си време –
утре в две-три страници да сложа
тази незавършена поема.

И тече животът – гасне ручей,
но гърми под преспите водата
и се блъска в порива стозвучен
с лудия копнеж към свободата.

В дните като капка заблестяла
със трицветен накит под простора –
ще се пръсна в светлината бяла,
но ще падна в ручея ви, хора!

Приемете ме добър и нежен,
даже и обречен на забрава –
като шепа рехав сняг от Вежен
и роса от дунавска дъбрава.

И по устни – от сина към внука –
ще се скитам в дните поривисти,
ще осъмвам на хайдушка бука,
ще шумя в дъбиците разлистен.

И ще стихна в шепот на тинтява
без да търся почести, заслуги.
Песента ми незавършена остава,
за да я подемат утре други…